Архив

Archive for февруари, 2010

25th Hour (2002)

25 февруари, 2010 Вашият коментар

Ще направя една голяма грешка като се опитам да пиша за филм, който гледах преди повече от два месеца, което в общия случай говори, че не би трябвало да помня нито как започва, нито как завършва, но поради факта, че оттогава насам не съм попадал на заглавие, което да ме е впечатлило и на половина толкова, се оказва, че помня почти 2/3-ти от сюжета (което говори много добре за филма, но не и за мен). Става дума за творението на блюстителя на афро-американските стремежи и въжделения в сферата на седмото изкуство Спайк Лий, излязло на бял свят в не толкова далечната 2002-ра година и носещо заглавието „25-ият час“. Та, ако сега трябва да опиша с една дума това, което изпитах след финалните надписи (защото да кажем някой е насочил дулото на макаров в слепоочието ми и тази информация е жизнено важна за бъдещото му развитие на поръчков убиец), то съответната е „отчаяние“. И то не толкова заради „непосилната тежест на битието“, описано по до болка реалистичен начин от началния до последния кадър, колкото заради моментите, които придаваха мимолетен оптимистичен елемент на надежда в последните 24 часа свобода на героят на Едуард Нортън.

Ще се опитам да не спойлвам много, което няма да е и чак толкова трудно, защото историята като такава е общо взето позната – набъркано с наркотици „добро момче“ с определени връзки в подземния свят (Нортън), красива приятелка със звучното име Натюрел (роля изпълнена от запленяващата Росарио Доусън, която лично аз не помня нито от Sin City, нито от Мъже в черно 2, да не говоря за издънката на Еди Мърфи – Приключенията на Плуто Наш, затова пък тук сякаш успява да скрие топката на останалата си филмография), двама приятели от детството, които ще придружават уличения в притежаване на наркотици в сравнително големи количества Нортън в последните му 24 часа свобода, изиграни от носителя на Оскар Филип Сеймур Хофман и Бари Пепър, когото всички помним като снайпериста от Спасяването на редник Райън, и когото сигурен съм всички упорито се опитваме да забравим в тотално издънилата се адаптация на Бойно поле земя, и накрая в ролята на бащата, съдържател на нещо като американската версия на бар Наздраве, Браян Кокс, от когото още ми кънти в главата „Then every son of Troy shall die.“.

Филмът, колкото и да е история за драмата на един, толкова е и драма за историите на четирима навързани в едно. Кокс е Бащата с главно Б и си мисля, че, ако след 50 години някой трябва отново да изиграе ролята на баща, изпращащ сина си в затвор за 15 години, то изпълнението му неизменно ще бъде сравнявано с неговото. Една от последните сцени за малко не изстиска от закоравялото ми сърце горчиви капки абсент, но понеже отдавна съм минал на бира, а и съм врял и кипял в школата на Изкуплението Шоушенк, успях да удържа набъбналия в гърдите си емоционален балон и се настроих така че да гледам по-мъдро на нещата от живота. До същото състояние на духа достига и героят на Хофман (на когото му е в кръвта да играе такива роли), сподавяйки сексуалното си влечение към своя ученичка (изиграна от Ана Пакуин, която с присъщата си леко олигофренична физиономия, може да продължава да минава за 16-годишна поне докато стане на 35). Пепър много добре се връзва с ролята си на по-силния характер от двамата, на когото Нортън ще разчита за една последна молба преди да влезе затвора, и, който момент, е също толкова сърцераздирателен, колкото и този с бащата.

Колкото до Нортън, според мен тази му роля се нарежда почти до тези в Американска история Х и Боен клуб, като финалната сцена с Пепър в много отношения връща лентата точно към тези две заглавия. Няма хиперболизации в образа, няма излишна драма, само това, което би му било в главата на човек през всичките 24 часа преди 25-тия…

8/10

Advertisements
Категории:Без категория Етикети:,

Това наше нещо…

25 февруари, 2010 5 Коментари

Няма да промотирам колко изключително информативен ще съм в настоящия блог по повод новини (и старини) от всякакво естество и компетенция, просто защото няма да съм, но затова пък от време на време ще давам своята лепта за благото на киноиндустрията и кинодилетантството, особено за второто. Вероятно покрай киното ще се произнасям и по други наболели (ме) въпроси, свързани с литературата, новите технологии и музиката, която ме кара сутрин да се будя, а вечер да заспивам в захлас, защото каквото и да си говорим тя е живот, затова и толкова често ми опротивява, което пък е другата й хубава черта. А нещото, за което няма да пиша, са перспективите пред 60-милиграмовите опаковки за сирена. Не защото не ми пука за тях (сами разбирате – пука ми в какви опаковки ще са сирената, особено когато става дума за моцарела), но от срамотия ще си позволявам и да нямам мнение по някои въпроси.

Между другото наистина съществува такъв труд с грабващото заглавие „2009-2014 преглед на перспективите пред 60-милиграмовите опаковки за сирена“ на утвърдения и многоуважаван специалист по темата професор Филип Паркър. Няма как да го познавам, но съм сигурен, че усилията му са дали и ще дават на човечеството много повече благини, отколкото този блог някога ще даде и на един единствен свой читател, така че let the sunshine in…

Категории:Без категория Етикети: