Архив

Archive for март, 2010

Seven Pounds (2008)

23 март, 2010 10 Коментари

От днес съм с нов десктоп-тапет и няма да скрия, че решението за смяна беше взето с пълно единодушие и при наличието на 100-процентов кворум в черепната ми кутия (което, вярвайте ми, е събитие, наблюдаващо се еднократно между две преминавания на Халеевата комета). „За“ решението бяха и ценителя в мен, и контрольора по качеството, а и оня перверзен тип, дето блъска по масата всеки път, когато види високовдигната фуста на сцената. Разбира се, доводите бяха повече от основателни, след като Seven Pounds се оказа втората класна продукция след 25th Hour, в която за по-малко от 3-4 месеца успях отново да се насладя на изпълнението на пленителната Росарио Доусън. И това съвсем не беше всичко хубаво в лентата, пренебрегвайки неадекватното присъствие на левента Уил Смит, който, ако някога си беше останал в Бел Еър, сега щеше да ни спести поредното ненужно име в списъка от бездарници попаднали в Холивуд след пробив в сигурността на близкото заведение за душевно болни.


„Седем души“ е вторият общ проект на режисьора Gabriele Muccino и мъжът в черно след The Pursuit of Happyness (2006), който все още не съм гледал, но съблюдаването на iMDB коефициента му, предполага, че ще е още по-драматичносополив, поради което съвсем скоро смятам да се заредя с няколко топа тоалетна хартия. Вероятната причина да остана дотолкова същисан от самоубийственото (в буквален и преносен смисъл) изпълнение на У.Смит е простичкият факт, че съвсем скоро проходилия сценарист на лентата, явно не е бил достатъчно запознат с навиците на освободителя на Американските щати от извънземно робство (и то в цели два филма, ако не смятаме продълженията). Формулата на вече попрестарелия пъпеш, съчетаваща пиперливи избухвания и 24-каратови ухилвания тип „ходи ми се, ама ще стискам“, тук съвсем не е намерила изява в лицето на главния герой и по тази причина единственото, което е останало от чара на дивия Уил е непреодолимата нужда, която ще го зове през повечето време от наличните 120 минути. Но дори и този унизителен спазъм в актьорския занаят не успява да помрачи впечатленията ми от силната игра на Росарио Доусън, добрите режисьорски решения на Мучино и чувствено напаснатия саундтрак на неизвестния за мен композитор.

Тематично филмът засяга чувството за вина и изкуплението й, но без това да ви е поднесено на тепсия и изконсумирано с лъжичката на любезния режисьор. Не знаейки предварително плота на продукцията, първият половин час ще ви се наложи малко по-малко да снаждате реминисценции с настояще, докато започнете да схващате основните параметри на заданието и въпреки това пак ще останат фрагменти, които да ви занимават до финалните надписи. Колкото и излишно нагнетени с мелодраматизъм да са първите 15 минути, съветвам ви да дадете малък картбланш на режисьорския замисъл поне до момента, който ще осмисли синусните секрети, които, искате или не, ще отделите през втората половина на филма. Дори и някъде по средата да започнете да се досещате какъв ще е края, има смисъл чинно да го дочакате, най-малко заради искрите на привличане между обичайните заподозрени и не захаросания по холивудски край.

Росарио Доусън блести въпреки търсения невзрачен вид на героинята си и въпреки присъствието на презрелия недорасляк Уилям Смити, който, съвсем сериозно, имах чувството, че през цялото време страда от сърбеж в слабините и колики в стомаха. Едва ли изпълнението й е точно за Оскар, но харизмата и лекотата, с които придава цялост и завършеност на образа на сърдечно болната Емили Поса могат спокойно да накарат оскаров лауреат, като Сандра Булдог, да зареже актьорския занаят и да се отдаде на някое малко по-лежерно занимание, като например чистенето на обществени тоалетни.

7/10

Advertisements
Категории:Без категория Етикети:, ,

Motion Picture Score – Part 1: Heroic Tempo

18 март, 2010 27 Коментари

Понеже имам неконтролируемия навик, когато си харесам някоя мелодия, да си я пускам и слушам по цели дни и нощи до тотално писване, това поражда след себе си масови гробища от употребени и захвърлени музикални трупове, които след време се развоняват до небесата и грубо ми напомнят, че съм ги заровил нейде под верандата. По-лошото обаче е, че някои от тях и това не правят и така остават завинаги в забвение, което напоследък започна сериозно да тревожи спокойният ми сън. Затова и намислих да сбера на едно място част от старите си любови, така че някой ден в залеза на оставащите ми дни да мога да обърна поглед назад и да си кажа, че някога и аз съм проявявал музикален естетизъм.

Далеч съм обаче от мисълта да занимавам бъдещото си куку и проявилите нездрав интерес към личният ми вкус с отдавна предъвкани и изплюти творби като „Междузвездни войни“, „Индиана Джоунс“, „Извънземното“, „Батман“, „Кръстникът“, „Челюсти“, „Последният мохикан“, „Джеймс Бонд“, „Властелинът на пръстените“ и да не ги изброявам всички, защото същите, ако все още не са ви изникнали на пъпа, то най-вероятно поддържате добра телесна и аудио хигиена за разлика от мен. Затова ще си позволя да разровя някои стари гробове, както и няколко пресни, за да задоволя моментните си музикални отклонения.

И понеже темата е обширна и необятна, като Габуре Сидибе на оскарова церемония, ще разделя призьорите в няколо отделни поста групирани основно по признака „темпо“. Разбира се разделението е условно и не претендира за нещо повече от тенденциозен личен изблик на музикално дилетантство, така че стига глупости. Ето го резултата в категорията Heroic Tempo, а последователността е чиста случайност.

1. Hans Zimmer – Pirates Of The Caribbean: At World’s End – Up Is Down – 2007

Категории:Без категория Етикети:,

Момент на неподправено щастие

14 март, 2010 2 Коментари

Още не е изстинал споменът ми от кошмарните два часа в плен на „Войната е опиат“ и ето, че се натъквам на случаен кадър заснет с личното фотоапаратче на Сигурни Уивър, който без следа от съмнение отговарят на въпроса защо никой не е виждал Катрин Бигълоу от деня на тържественното връчване на наградите Оскар:

Джеймс Камерън показва нагледно на бившата си съпруга Катрин Бигалоу:opinion

Ако имате идея за друг „текст под снимка“, не се стеснявайте. И без това съм сигурен, че двамата съвсем не са си казали всичко… 🙂

Категории:Без категория Етикети:, , ,

The Hurt Locker (2008)

11 март, 2010 12 Коментари

Клише, обезвреждане, престрелка, клише, бомба, клише, престрелка, клиширан разговор, труп, бомба в труп, клише, престрелка, клиширан разговор, клише, клиширан край.

Изобщо нямам намерение да пиша по темата. Много ще ми дойде да се занимавам с поредното гигантско недоразумение за тази седмица.

Или както казваше дребничкия Дюи от Малкълм ин дъ Мидъл – нищо не очаквах и пак съм разочарован…

*** Отговор към коментара на Cinemascrotum ***

Приемам забележката, но вчера бях прекалено афектиран, за да тръгна да обстоятелствам. А и сега, ако почна, чувствам, че няма да мога да се спра и ще напиша „ревюто, което не трябваше да бъде написвано“, но ще гледам да съм максимално кратък.

1-во Бигалоу правило:
Около всяка заложена бомба no matter when and where виси по един терорист с идеята да я възпламени в момента, в който един-единствен човек от отряда за бързо отреагиране е в непосредствена близост до нея. Мислех си, че идеята на терористите е да има жертви, но изглежда съм бил под обстрела на американската пропаганда. Идеята всъщност е била да има съспенс.

2-ро Бигалоу правило:
Не е необходимо до теб да достигат осколки от взрива. Достатъчно е да направиш един вратарски плонж, за да си отидеш от този свят.
Първо и последно изключение от 2-ро правило:
Правилото не важи за главен герой в заключителна сцена, изостряща съспенса и добавяща нови краски към героизма на измъчения солджър. (Тук се получава нещо като оная Нова година, когато Слави ни заливаше с благородната саможертва на БГ контингента в Ирак. Момчетата не били там за пари. За какво са тогава, заради сините очи на генщаба ли?! Войник си, отишъл си там, за да си даваш задника. Ако си цивилен и си подложен на същата драма – тогава и десет филма ще ти посветя. Иначе – какво правиш там, да те вземат мътните?!)

3-то Бигалоу правило/клише:
Военен психолог под въздействието на пациента-войник и собствената си неукрепнала съвест, решава че вече не му се стои зад удобното бюро, и иска да отиде на оглед със SWAT. Недоизрекъл думите си и вече всеки второкласник, издържал до този момент от филма, знае, че въпросният is DEAD for sure… 10 минути по-късно вездесъщите талибани решават да гръмнат една бомба насред нищото, само и само, за да утрепят най-миловидното копеле от врага, което чисто и просто може да бъде гръмнато и от сляп снайперист с паркинсон от движещ се трабант по калдаръмена улица и то без загуба на амуниции. Но явно бомбите и обслужените с труд и време самоделни взривни устройства никак не са им кът и ги пръскат за квот им падне.

4-то шибано WTF правило:
На своя отговорност безстрашното копеле повежда единствените си двама подчинени към няква тъмна плетеница от улички в издирването на някакъв имагинерен противник спотаен… някъде там. Отгоре на всичко те се… разделят (!?!???+!??+++“?!+“=%“/!?)… Отгоре на това единият от тях убива… някого, но самия него не го убиват ами го пленяват и тръгват да се изнасят. В тъмното, през две псечки разстояние, безстрашното копеле вдига оръжието и обезврежда двамата талибани. Баси реализма, баси героя!? Един от куршумите чупи бедрото на брата-другар на 9 места. Последствия – никакви. Административно порицание за отлъчка от задължения и изпълняване на дейности не свързани с техните преки отговорности… Я стига, това армия ли е или кво…

5-то… нещо си:
Талибан стреля по кола, заредена с експлозив, улучва резервоара и той се възпламенява. Тъпите копелета от Myth Busters имаха цяло предаване по тоя повод. Направиха една кола наблъскана с гориво на решето само и само, за да докажат, че резервоар не може да се взриви с помоща на огнестрелно оръжие. И все пак… може ли Катрин Бигалоу да взриви кола от разстояние с гол пистолет? Може, ако вътре е бившият й съпруг – Джееееймс Камерън! Катрин, мило момиче, ю ар БЪСТЕД!

6-то… :
Единственото, което ме изненада беше, че Еванджелин Лили оцеля. Както беше тръгнало всеки гостуващ що-годе известен актьор да си отива скоропостижно в най-кратки срокове, цяло чудо е, че на нея й се размина. Но вероятно на това му се вика женска солидарност.

7-мо… морализаторстване:
Мразим да ми четат морал. Още повече, ако е съшит с бели конци и опити за real-life-action диалог между милитъри гайс. По-добре да си бях пуснал да гледам следващата серия от Братя по оръжие, че нещо не ми остава време да догледам оставащите.

Има още поне 4-5 сцени, които ме издразниха тотално, но мисля, че и това стига. В момента се опитвам да кажа и нещо мило за филма… може би нещо за онзи последен разговор между негрото и героя в хамъра на връщане от… (ох, да, онова тъпо, колкото света, изпълнение с „обезопасения“ с катинари жалък санъфабич, дeто Катрин не се посвени да изкорми)… но няма да го кажа, защото дори не мога да го формулирам. Може би защото се опитвах поне в този момент да изпитам нещо като съпричастност към филма като цяло, но явно не ми достигна лицемерие…

Категории:Без категория Етикети:

Ь Яеисдкя Пьх (2009)

8 март, 2010 7 Коментари

Сигурно сте изпитали известно затруднение в опита си да артикулирате правилно заглавието. Вероятно ви се е сторило като да чете Талмуда в оригинал (не че, ако не сте евреи или изрично не сте се опитвали, ще знаете какво е – аз например не знам, въпреки че малко остана да науча). Гледах филма нощта преди връчването на Оскарите и се бях надъхал с очаквания като хлапе с хелий на предпримиера на Аватар. Обикновенно избягвам тази стъпка, защото няма нищо по-разочароващо от тотално неоправдани очаквания, но в този случай нямах и грам повод да очаквам неочакваното, най-малкото защото марката, която стоеше зад настоящото заглавие, беляза с присъствието си един от най-студенокръвните и, въпреки това (а може би именно заради това) най-хуманни филми за последните 20 години. Няма да сбъркате, ако предположите, че става дума за No country for old men.

Връщайки се две години назад не мога да не отбележа, че със Старите кучета братята Коен надскочиха себе си. Оставиха заглавия като Бартън Финк и Фарго в миналото с една изчистена история за провинциален застаряващ шериф в игра на котка и мишка със Смъртта. Играта беше ясна, както и победителя. Усещаше се атмосферата на уестърните от 50-те, ситуирана сред реалностите на настоящето. След този филм се появиха също толкова отрезвяващи филми, като Moon и The Road, разкриващи Живота, такъв какъвто е, без капка свенливост и сантимент. С две думи Старите кучета ме накара да се почувствам точно като старо куче и в двете възможни значения на израза.

И понеже съм от този тип хора, които съзнателно търсят разнообразието в емоционалния спектър на възприятията си, преди приблизително 3-4 седмици бях тотално запленен от трейлъра на драматичната комедия „A Serious Man“ (познат още като „Ь Яеисдкя Пьх“).

Този трейлър ме накара да мечтая. Не бях гледал от години толкова изпипан и казващ трейлър. Той презентираше една история с начало, развитие и край. Структуриран като грижливо обмислен пъзел всеки елемент от него носеше вестта за комедия от ранга на „O Brother, Where Art Thou?“, „Големият Лебовски“ или каквото и да било от антуража на Монти Пайтън. Имаше абсурдизъм, имаше битовизъм, имаше цял един филм събран в трейлър от минута и 40 секунди. Смях се и размишлявах върху него през цялата му продължителност и половин час след това. След което си легнах и заспах, като малко кенгурче в джобчето на мама.

Ето с такова настроение преди три дни си отворих бирата, нарязах панагюрската на Чичовци и доволно се отпуснах в прегръдките на креслото. Във въздуха се носеше лек аромат на подправки и хмел, който подхранваше алюзията за селска идилия и комфорт. Аз бях един от онези 10 процента от населението на земята, които едновремено изпитваха щастие. Другите 50 процента спяха, а останалите 40 псуваха 10-те. В тази прекрасна нощ аз дори и не подозирах, че само след час и 45 минути щях да се тръшкам зачервен над бюрото и да псувам като дърт пъдар след луда крава. В мен упорито се налагаше впечатлението, че не разбирам нищо от кино, защото си наложих да изтърпя един абсолютно излишен като тематика и сбъркан като насоченост филм с цената на неимоверни усилия да осъзная какво точно ново се опитват да ми кажат авторите и защо го правят по толкова стереотипно-наивен начин.

„Сериозен човек“ е филм за един „несериозен“ човек. За един объркан, недорасал до годините си, около 40-годишен мъж, преподавател в провинциален колеж, което можете да разберете дори и само като му погледнете крачолите на панталоните, които са с поне една педя по-къси от очакваното. Той си има жена, две деца, къща в предградията, кола и антена на покрива, от който се вижда в заграденото пространство на съседския двор, където жената на съседа често поглъща слънце с всяка една фибра от тялото си… буквално (или както казват дедовците накацали по пейките в междублоковите пространства – къмплийтли нейкед). С две думи той е най-скучният и щастлив „санъфабич“ на изток от рая. Но това не е всичко. На Лари Гопник (какво хубаво име за комичен персонаж) предстои да му се случат все по-хубави и по-хубави неща.

*** Spoiler Alert!!! ***

Една вечер, връщайки се от работа, тъпата патка, жена му, му съобщава, че е на път да го напусне, защото се е „забила“ с един самодоволен и плешив, осигурен чичко. Както се разбира от диалога между двамата, бракът им е бил станал само формалност и поради тази причина е било най-добре всеки да потегли по своя път. Въпросът е как бихте се почувствали, ако живеете насила с жена, която не обичате и която не ви обича, и тя дойде и ви съобщи, че иска развод. Отговорът няма да го откриете в този филм, защото се оказва, че професор Гопник току-що е паднал на Земята, изоставен от група юдейски инопланетяни. В процеса на филма много бързо ще разберете и защо са го изоставили.

Но ако си мислите, че с това проблемите на пришълеца се изчерпват, то последвалите събития ще ви издухат мозъка. Задава се най-грандиозният проблем и крайъгълният камък в цялостното повествование на братята Коен. Нещото, заради което си е струвало да се пръкнете на земята и да доизчакате появата на Сериозен човек. Синът на професор Гопник иска да гледа любимото си предаване по еди-кой-си канал, но не може, защото антената е разместена……………..

Ако си мислите, че има продължение, няма. Това е. Човекът има сериозен проблем. Синът му не му влиза в положението и под път и над път го търси и му натяква да оправи антената. Гопник е при адвоката по бракоразводни дела и синът му понеже знае телефонният номер на адвокатската кантора (?!) и знае, че точно в този момент баща му е там (?!) и понеже е дебил (което реално се разбира само от натякванията, но явно те са достатъчни) решава да му звънне и да му напомни за антената. Много трагикомично, нали? Особено за филм окачествен като комичен и драматичен, чиято драма е най-вече във факта, че почти два часа не успях да се засмея. Нямаше и един-единствен момент, който да ме накара да си раздвижа лицевата мускулатура. Моментите от трейлъра, които ме напушваха на смях до припадък, в самият филм ги гледах с апатия, съизмерима с изпадането ми в зимна летаргия за 6 месеца.

За капак на всичко подаръците от съдбата към професора по физика Лари Гопник продължават да валят като евреи на бар мицва. Брат му, който от известно време живее при него, и който по презумпция също е навътре с физичните закони, открива революнционна теория за вероятностите, която, понеже е дебил (семейна черта), изпробва на практика в близкото казино. Какво пък, всеки с номера си. Вместо Гопник да направи нещо по въпроса, като например да въведе брат си в кръга на алма матер, да публикува труда му и след време някой мастит режисьор да направи филм по биографията му, нищо такова не се случва… Обяснения?! Защо са ви, чакайте да видите следващия до болка комичен момент.

Понеже нашият млад професор е объркан от настъпилите промени в живота му, той, като един уважаван и опитомен от юдейските традиции член на еврейското общество, решава, че трябва да се допита до съвета на някой мъдър равин. Скачайки от равин, на равин, на равин, той стига до най-равния равин сред равините, от който научава, че страда от синдромът на въпросите с еднозначен екзистенциален отговор, какъвто просто няма. С други думи „къв го дириш тука, беги се напуши и оправи съседката“. Разбрахме нещо, което по принцип един баща трябва да обясни на сина си в ранните му юношески години, ако не иска той да го разбере сам след първата си нещастна любов. Малко след това на нашият герой му светва съвкровенната детска истина за „нещата от живота“, но за нещастие точно тогава любовникът на жена му сдава богу дух при ПТП. Лично за мен това беше най-трагичният момент за героя, след проблемът с антената, защото това щеше да върне жена му в семейното гнездо, а както вече споменахме тя е тъпа патка, но въпреки това не побързах да се зарадвам на нещастието му, защото вече бях свикнал да очаквам всякакви недомислени сюжетни изненади от страна на рошавите братя.

И бях прав. Краят на филма беше апотеоз на правилото, че „и добре да живееш, ще пукнеш с апломб“. Напомни ми за вторият по хубост след Скорост филм на Ян де Бонт – Туистър. Едно торнадо, което приличаше на тумора, зараждащ се в нищо не разбралия от живота, Лари Гопник, погна съмнителното бъдеще на неговия син. След което много тактично ни беше напопнено, че режисьорите Джоел и Итън Коен са си свършили работата с центриран надпис насред екрана. И много правилно, защото иначе щях да седя като истукан с бира в ръка, докато същата се дегазира до състояние на отлежала след преработка от бъбреците телесна течност.

В крайна сметка едно е сигурно – този филм трябваше да е комедия с драматични елементи. Дори и някой да се съмнява в това твърдение, историческата обосновка налага съответната тенденция:


Прекалено очевидно е съвпадението, за да е чиста случайност. И все пак фактите остават. Гледах една комедия без комизъм. Една драма, която се оказа пълна трагедия, с която Академията и тази година доказа, че марката Коен е достатъчна, дори ако само стои върху 50 годишен галош на фермер-свиневъд. Ако сте гледали церемонията, сигурно ви е направило впечатление представянето на Кристоф Уолтц от домакина на вечерта Стив Мартин: „В Гадни копилета Кристоф Уолтц играе ролята на нацист, вманиачен в издирването на укриващи се евреи…“, след което добавя „Е, Кристоф…“ и подканящо разперва ръце към аудиторията и то не конкретно към Рошко и Гаврошко. Истината е, че има еталони и еталони, а някои от тях са като талони за доживотен абонамент…

Генерално погледнато филмът не е чак толкова лош, въпреки многото и немотивирани изблици на героя, схематизираните образи на жена му и децата, дори и Ричард Кайнд, познат ни основно от комедийни сериали, тук в ролята на брата гений-полуидиот, не успява да излезе от клишираното си аутистко превъплъщение, назначено му от соломоновите братя. Филмът разполага с едрите си планове, умелото използване на статичната камера, запомнящия се характерен образ на училищния директор, протяжността на времето, караща ви да се усещате все едно сте там, и този един единствен миг на драма, в който Гопник научава за тумора и в същото време синът му вижда торнадото. Но това не заслужаваше номинация за Оскар и факта, че по време на церемонията, а и преди това, не се чу нищо особено за самия филм, говори, че той беше просто част от баласта, с който Академията се почувства длъжна да наблъска номинациите.

От целият този панаир обаче най-губещ се оказа трейлъра. Беше ми фаворит в категорията Short Film (Live Action). Съвсем сериозно – аз съм сериозен човек…

Категории:Без категория Етикети:, ,

New Moon (2009)

7 март, 2010 9 Коментари

Преди 10 минути си пуснах да гледам Новолуние… Не, не, не бързайте да се радвате – филмът е 13 пъти по-дълъг. Цели 2 часа и 10 минути, които сценаристката Мелиса незнам-си-коя е запълнила с колежанските страсти на Стефани Майърс и диалог изсмукан от пръстите на левия си крак. Не вярвате, ама е така – аз съм опитвал, но не ми стига цяла педя.

Сам съм си свидетел, имах чистосърдечното желание да додрапам до края, за да колектирам достатъчно материал, над който също така злорадо да се надсмея, но, слава богу, не ми се наложи. Не бяха изминали и 8 минути и 53 секунди от началото на грандиозното събитие, когато без особена изненада установих, че съм насъбрал впечатления за поне две ревюта и половина. Това разбира се ми даде сили да се оттърся от временната каталепсия, в която съвсем неволно и не по мое желания бях изпаднал, и да потърся смисъл в няколкото реда субтитри, които по-долу ще изложа на вашето внимание.


The beginning:
Филмът (който оттук натакът за краткост и неуважение ще наричам… Нещото) започва с цитат от Ромео и Жулиета:

„Тез бурни чувства имат бурен край.
Умират те в триумфа си върховен,
тъй както огън и барут загиват в целувката си!“

Смея да предположа, че въпросният има за цел да ни подготви за кончината на драматургията във вида й, в който я познаваме от шекспирово време насам, и безвъзвратното й асимилиране от ърбън-поп-културата, в лицето (да се чете „задника“) на this old whore Стефани Майърс. Освен очебийната несъстоятелност на този кратък текст в контекста на разглежданото Нещо, поради тоталната липса на „бурни чувства“ и бурно начало в предшественика Здрач, тук се забелязва и опит да се насади у все още непредубедения зрител омраза и отвръщение към класиците, които, сигурен съм, Стефания Маерова познава само от портретите им в училищния коридор. Помня че на времето, когато все още четях Стивън Кинг на килограм, нямах обяснение на въпроса как някой е способен да издържи мерена реч в продължение на повече от 2 страници, и въпреки това уважително не словоблудствах по негов адрес, но да се изгавриш така с великия бард, вмествайки словата му насред най-безобразната откъм съдържание и диалог тв-тийн драма, това не мога да го проумея. Бие и най-кошмарните ми съновидения, а съм сигурен, че тая нощ ще ме навестят и други.

The end of the beginning:
В следващия момент картината ни пренася в средновековна цитадела сред оживено множество от мъже и жени наметнати с червени пелерини и качулки, които се радват и размахват червени знаменца. Под пелерините на някои от людете се забелязват джинси, в резултат на което по-наблюдателния зрител вероятно би си направил извода, че тук става въпрос за манифестация на неокомунисти от съвременен тип, тачещи ценностите от времето на великите български царе. Но, разбира се, няма никакъв шанс да заподозрем, че Стефания някога е чувала за комунизъм (бил той и нео), камо ли да познава историята на българското средновековие, затова и бързо оставяме назад нелепото предположение и поглеждаме към часовниковата кула, към която е насочила поглед и тичащата сред тълпата Бела. Той внезапно отброява 12:00. Алюзията с Пепеляшка започва да говори на търсещият смисли наивен кинозрител. Бела обаче „не удря“ на Пепеляшка. Облечена е с порядъчно разгърдена фешън ризка и съвсем явно изглежда разстроена, което пък ни навежда на мисълта, че вероятно търси средновековна външна тоалетна. В следващият кадър веднага ни става ясно, че е нямала късмет с изнамирането й, защото я виждаме как излиза от някакъв шубрак, макар и не видимо толкова облекчена, но явно открила в някакъв смисъл своето Чи – е, няма да я съдим, на всеки му се е случвало да намери облекчение на място, различно от предвиденото за целта.

Влизайки в пантофите на авторката, до тук с голяма доза увереност можем да твърдим, че Бела сънува. Сънува как бяга сред група неокомунисти в средновековен замък и изведнъж някак си се озовава на тучна поляна, в другия край на която вижда стара жена. Съвсем „естествено“ в нея Бела припознава баба си (?!?) и съвсем „естествено“ до Бела от някъде изскача и Белчо (както за краткост и идиотщина ще наричам знаете кого). Още като го виждаме разбираме, че това недоразумение на майката природа допреди пет минути се е въргаляло с 5 до 15 горски нимфи, в следствие на което цялото му лице е покрито с брокат. Но опиянената от любов Бела не обръща внимание на този малък детайл и следващото й имулсивно желание е да представи Белчо на баба си. За жалост на Белисима се оказва, че поляната е огледало и бабата е самата тя изправена до своя младолик Белчо. Какво по естествено от това. Бела е стара, не може да задоволява нуждите на Белчо и той кръшка с горските самодиви?!?

Прозряла тази истина насъщна Бела се събужда в леглото си до опърпано съкратено издание на Ромео и Жулиета, баща й влиза, честитейки й 18-тия рожден ден и дълбоко я травмира с репликата:

Кога порасна толкова?

на което получава видимо притеснения отговор:

Не съм чак толкова голяма!

А на закачката:

Знам ли, имаш бял косъм.

тотално отчаяната лигла отговаря:

Не, невъзможно е.

при което скача и отива да се гледа в огледалото. Е, добре, някой да ме ориентира откъде да си купя пистолет!

The beginning of the end:
Птичи поглед, кола криволичи из леса, разместване на радиостанции, в това време зад кадър звучи веселяшко сутрешно парче. На една от станциите новинарска емисия съобщава:

Още един планинар е изчезнал,
с който броят им възлиза на трима.
Горските все още търсят животното.

Супер. Трима изчезнали и за целта горските търсят животното (!?!). Винаги съм знаел, че горските трябва да са някои гадни копелета, вероятно даже и безславни, които на млади години са минали обучение през поне един-два талибански лагера, затова и няма как да не си знаят работа, още повече, че на кого му пука за ФБР и ЦРУ. При това интуицията им работи „на макс“ – тримата изчезнали са отвлечени от животно. Защо ли, много просто – горските (тия хитри копелета) са гледали първият Здрач и знаят, че той е филм за вампири, а вампирите, драги зрители, са горски животни, занимаващи се с отвличания. Какво повече им трябва на горските, за да вкарат в ход операция „Наглите 3 1/3“. Някакви изсмукани и мършави пудри ли ще ги стреснат. Неее, тук оставям кака ви Стефка да води парада.

На паркинга пред скуула, реплики от съученици:

24
00:04:22,775 –> 00:04:24,904
Здрасти, Бела.

25
00:04:26,449 –> 00:04:28,452
Днес е големият ден, Бела.

26
00:04:29,204 –> 00:04:32,489
Есето за „Ромео и Жулиета“?
– Да, вярно.
// трогателно, пубери се поздравяват
// и приритват от кеф, защото за
// домашно са си написали есето!?!

27
00:04:32,639 –> 00:04:35,257
Где отиваш, Бела?
// съколежанин, транслитерирайки на селски
// шекспирова реч

28
00:04:36,050 –> 00:04:41,298
Може ли да ви снимам?
Майка ми иска албум за спомен.
// реплики на Бела, не че има значение…

29
00:04:41,448 –> 00:04:44,512
Обикновено съм фотограф, а не модел.
– Не, не, ела тук.

30
00:04:44,662 –> 00:04:46,696
Нали ще ме преправиш малко на Фотошоп?
// е, не!!! go, shoot me!!!

На фона на деградиращия сюжет пристига Белчо с черен джип (няма спасение), а Белата го съзерцава как на забавен каданс се влачи към нея, сякаш допреди пет минути е хъркал на задната седалка с бутилка текила в ръка. Горкият, да го оплачеш, хвърля отчаяни усмивки, опитвайки се да прикрие махмурлука от среднощния запой с горските създания (не конкретизирам какви, знам, че вампирите по принцип не отбират). Сцената е толкова трогателна в своята наивност и бездарие, че даже и да извикате в спомените си някое друго подобно клише с идеята да направите паралел, то въпросното драстично ще бледнее пред осъзнатия ужас, на който в реално време ставате свидетел. Докато наблюдавах тази сцена имах усещането, че кръвта ми се отцежда от вените и самоволно напуска тялото в посока най-близката отходна тръба, в опит да се слее с нещо не толкова блудкаво и гнусно.

Със следващите няколко реплики отново разбираме за душевните терзания на Бела и как невръстните й 18 години вече й се виждат тежко бреме, на което Белчо отговаря, че той пък като заслужил вампир е вече на цели 109, което от своя страна изведнъж нагнетява сексуално обстановката, понеже някой явно си пада по дедовци. След което, съвсем естествено 109-годишния дърт пръч пуска език на младата блудница и за капак на всичко от някъде се появява… ъъъ, Вълчо (нали се сещате, Белчо и Вълчо, като от първия сезон на ТВ-тийн драмата). Понеже Белчо е по сценарий тактично вампирче, оставя Белка и Вълчо да си поговорят насаме, и ония като почват да ги плещят едни, изобщо и не ги отразих.

Някъде тук взе да ми удря на късо инсталацията и реших, че няма да го бъде. Не и в този живот. Не и в тази вселена. Прекалено кратко време ни е дадено, за да го прахосваме по този начин. Така че ударете някой пасианс. Скарайте се с някого (в спора се ражда истината). Или пък просто отидете и пуснете една вода, за да може да кажете, че сте свършили нещо полезно. Единственото струващо си нещо в Новолуние е, че ще ви накара да осъзнаете точно тези малки истини от живота и колко ценно е да се наслаждавате на всеки един момент, правейки… нещо друго.

2/10

Категории:Без категория Етикети:

The Fourth Kind (2009)

5 март, 2010 8 Коментари

Затегнете коланите, захапете парче дебела кожа, за да не си отхапете езика, и ми позволете да ви сложа електродите. Следва нещо, което може да се сравни само с документален филм, защото всъщност не е и нищо повече. Затова, ако сте почитатели на Discovery Channel и всяка вечер се приспивате със занимателните аутопсии на доктор Джи, то това е филм точно като за вас.

Още от интродукцията човек, ако е достатъчно любопитен, за да се е озовал в киносалона преди да е прочел някое и друго пошло ревю по темата, ще започне да си задава въпроси от екзистенциален характер, като например „защо тази сутрин не си изядох разваления сандвич за закуска“. Това със сигурност щеше да му е осигурило много по-интригуващи моменти върху тоалетната чиния вкъщи, отколкото следващите два часа ще му осигурят някъде в Аляска, от която реално не се вижда нищо повече от един птичи поглед и няколко северноамерикански бора. Цялото останало действие се развива в четири до пет различни стаи, но, забележете, в които се случва абсолютно едно и също нИщо. Гарнирайте този бум от сценарийни поврати с антуража от две изражения върху лицето на Мила Йовович и това ви гарантира, че доктор Джи ще обере Оскарите на тазгодишната церемония по връчването им за сметка на бившия модел.

В интерес на истината трябва да отбележа, че Четвъртият вид, като за хорър филм, си е наистина плашещ. Даже и да сте смятали, че нищо не може да ви изкара от равновесие, пригответе се да дерайлирате от релсите на нормалното, защото този филм най-нагло ще ви излъже. Буквално. Което е и най-плашещото в целият филм. Както става ясно от заглавието и анимационния постер:


героинята на Мила Йовович не просто ще се среща, ами направо ще се „взема“ с някого от другия вид (не се самозалъгвайте, до края на филма няма да разберете нито с кого, нито защо). Проблемът е там, че всичко е представено като възстановка по действителен случай, придружена с архивни кадри, заснети на камкордър от „действителната“, но всъщност фикционална, особа на д-р Аби Тайлър – психолог, дълбоко законспириран в дебрите на Аляска (макар и чак 49-ти щат все пак и неговите 125 жителя имат нужда да разрешават психичните си проблеми). През цялото време ще се питате защо при наличието на толкова видео архивни кадри е нужно и Йовович да дава своя принос за дестабилизирането на екологичния баланс на земята с километри целулоидни отпадъци, но фактите говорят сами за себе си. Още в първите кадри г-жа Пол Андерсън (съпруг и изестен режисьор на въпросната) ни казва буквално:

„Аз съм актрисата Мила Йовович и ще изпълнявам ролята на д-р Абигейл Тайлър в Четвъртият вид. Този филм е драматизация на събитията, които се случват от 1-ви до 9-ти октомври, 2000-та година в град Ноум, Северна Аляска.“

което ни ориентира в две посоки:

– че сме в киносалон (евентуално) и сме достатъчно тъпи идиоти, че да не сме сигурни за кой точно филм сме си дали парите, от което става ясно, че таргет аудиторията е неориентирания, пъпчив тинейджър с попкорн и кола в ръка, дето е решил да убие два часа преди да забие в дискотеката на ъгъла;

– и второ, че след като актрисата застава със собственото си рожденно име пред нас и ни убеждава, че филмът е по реални събития, то той наистина ще бъде по реални събития.

Е, да, ама не. Оказва се, че щом е на кино лента, границата между фикционално и документално е точно толкова прозрачна, колкото прозрачни са намеренията на режисьора Olatunde Osunsanmi да травмира непорочната ни душевност, свикнала да възприема малкото чистосърдечни истини в киното с широкоотворено сърце и джобове обърнати с хастара навън. Наглостта е странна птица, а тук тя освен, че е приела формата на кукумявка (?!?), която всяка вечер се приютява на прозорците на позаспалите пациенти на вещата психоложка, отгоре на всичко ще предизвика и дежа вю на закоравелите фенове на културно-масовото събитие Туин Пийкс, защото същите ще останат удивени от сблъсъка със същия куест, но с гениалната разлика, че вече не совите не са това, което са, а едни други техни пернати братовчеди СА (или не СА). Олатунде се е погрижил затова, защото освен режисьор се е „цанил“ и за сценарист, което явно гарантира на двамата фена на неговото творчество, че ще видят нещо ново и свежо. Само че новото свършва там, където свежото никога не е било – в интрото на Йовович – и то е в това, че никой никога не е лъгал толкова нагло от свое име. Шейм он ю, Мила!

Бидейки съвсем честен трябва да призная, че във филма не липсва и част от атмосферата на Досиетата Х. Даже ми е изключително трудно да разглеждам това заглавие извън контекста на култовия сериал. Ако някой ми беше казал, че всъщност това е поредната негова серия, щях да се зачудя къде са били през цялото време Мълдър и Скъли и съвсем скоро щях да стигна до логичното обяснение, че са били дегизирани като канадски кленове, за да хванат кукумявката, когато тя кацне на някой от клоните им. Хитро и амбициозно и все щеше да има повече смисъл от бълвоча на Олатунде сам по себе си.

Друг плюс (сравнението с X-files е плюс за филма, повярвайте ми) са няколкото наистина стряскащи епизода в т.нар. принаден документален материал, без който магнитния носител на ДВД изданието щеше да струва два пъти повече от филма. Когато „истинската“ докторка се прави на докторка и започва да хипнотизира един от отвлечените пациенти, лицевата му мускулатура заимства гримаси от антуража на Джим Кери, след изпълнението на които обикновенно се търси пластичен хирург. След което с пациента се случва най-очакваното според постера – вдига се на метър над леглото, но смея да отбележа – по достатъчно ефектно-ужасяващ начин. Мимолетната поява на Другите в хипнозата, която колега-психолог прилага върху героинята на Йовович, също се нарежда сред няколкото добри момента, които си струват „салтоморталето“ върху стол на колелца при изгасена лампа, но все още чакам някой да ми обясни защо извънземната раса през цялото време употребяваше вратата, след като при последния случай на посещение съвсем спокойно си влезе и излезе през тавана.

Но стига съм му вдигал акциите на Осунсами Алатунде Малатунде… и останалите предци от древния му африкански род, които само биха се ужасили от това в какво се е превърнал невръстният им правнук. Тоя филм не си заслужаваше и половината от половинчатия ми коментар, и, ако все пак остана нещо, заради което да си е струвало двучасовото изживяване, то това бяха уроците по астро-шумерски, чието визуално онагледяване в един от „най-драматичните“ моменти на филма (?!?) съвсем спокойно може да се ползва като помощен материал от студенти по лингвистика и история на древния свят.

5/10

Категории:Без категория Етикети:,