Начало > Без категория > Ь Яеисдкя Пьх (2009)

Ь Яеисдкя Пьх (2009)

Сигурно сте изпитали известно затруднение в опита си да артикулирате правилно заглавието. Вероятно ви се е сторило като да чете Талмуда в оригинал (не че, ако не сте евреи или изрично не сте се опитвали, ще знаете какво е – аз например не знам, въпреки че малко остана да науча). Гледах филма нощта преди връчването на Оскарите и се бях надъхал с очаквания като хлапе с хелий на предпримиера на Аватар. Обикновенно избягвам тази стъпка, защото няма нищо по-разочароващо от тотално неоправдани очаквания, но в този случай нямах и грам повод да очаквам неочакваното, най-малкото защото марката, която стоеше зад настоящото заглавие, беляза с присъствието си един от най-студенокръвните и, въпреки това (а може би именно заради това) най-хуманни филми за последните 20 години. Няма да сбъркате, ако предположите, че става дума за No country for old men.

Връщайки се две години назад не мога да не отбележа, че със Старите кучета братята Коен надскочиха себе си. Оставиха заглавия като Бартън Финк и Фарго в миналото с една изчистена история за провинциален застаряващ шериф в игра на котка и мишка със Смъртта. Играта беше ясна, както и победителя. Усещаше се атмосферата на уестърните от 50-те, ситуирана сред реалностите на настоящето. След този филм се появиха също толкова отрезвяващи филми, като Moon и The Road, разкриващи Живота, такъв какъвто е, без капка свенливост и сантимент. С две думи Старите кучета ме накара да се почувствам точно като старо куче и в двете възможни значения на израза.

И понеже съм от този тип хора, които съзнателно търсят разнообразието в емоционалния спектър на възприятията си, преди приблизително 3-4 седмици бях тотално запленен от трейлъра на драматичната комедия „A Serious Man“ (познат още като „Ь Яеисдкя Пьх“).

Този трейлър ме накара да мечтая. Не бях гледал от години толкова изпипан и казващ трейлър. Той презентираше една история с начало, развитие и край. Структуриран като грижливо обмислен пъзел всеки елемент от него носеше вестта за комедия от ранга на „O Brother, Where Art Thou?“, „Големият Лебовски“ или каквото и да било от антуража на Монти Пайтън. Имаше абсурдизъм, имаше битовизъм, имаше цял един филм събран в трейлър от минута и 40 секунди. Смях се и размишлявах върху него през цялата му продължителност и половин час след това. След което си легнах и заспах, като малко кенгурче в джобчето на мама.

Ето с такова настроение преди три дни си отворих бирата, нарязах панагюрската на Чичовци и доволно се отпуснах в прегръдките на креслото. Във въздуха се носеше лек аромат на подправки и хмел, който подхранваше алюзията за селска идилия и комфорт. Аз бях един от онези 10 процента от населението на земята, които едновремено изпитваха щастие. Другите 50 процента спяха, а останалите 40 псуваха 10-те. В тази прекрасна нощ аз дори и не подозирах, че само след час и 45 минути щях да се тръшкам зачервен над бюрото и да псувам като дърт пъдар след луда крава. В мен упорито се налагаше впечатлението, че не разбирам нищо от кино, защото си наложих да изтърпя един абсолютно излишен като тематика и сбъркан като насоченост филм с цената на неимоверни усилия да осъзная какво точно ново се опитват да ми кажат авторите и защо го правят по толкова стереотипно-наивен начин.

„Сериозен човек“ е филм за един „несериозен“ човек. За един объркан, недорасал до годините си, около 40-годишен мъж, преподавател в провинциален колеж, което можете да разберете дори и само като му погледнете крачолите на панталоните, които са с поне една педя по-къси от очакваното. Той си има жена, две деца, къща в предградията, кола и антена на покрива, от който се вижда в заграденото пространство на съседския двор, където жената на съседа често поглъща слънце с всяка една фибра от тялото си… буквално (или както казват дедовците накацали по пейките в междублоковите пространства – къмплийтли нейкед). С две думи той е най-скучният и щастлив „санъфабич“ на изток от рая. Но това не е всичко. На Лари Гопник (какво хубаво име за комичен персонаж) предстои да му се случат все по-хубави и по-хубави неща.

*** Spoiler Alert!!! ***

Една вечер, връщайки се от работа, тъпата патка, жена му, му съобщава, че е на път да го напусне, защото се е „забила“ с един самодоволен и плешив, осигурен чичко. Както се разбира от диалога между двамата, бракът им е бил станал само формалност и поради тази причина е било най-добре всеки да потегли по своя път. Въпросът е как бихте се почувствали, ако живеете насила с жена, която не обичате и която не ви обича, и тя дойде и ви съобщи, че иска развод. Отговорът няма да го откриете в този филм, защото се оказва, че професор Гопник току-що е паднал на Земята, изоставен от група юдейски инопланетяни. В процеса на филма много бързо ще разберете и защо са го изоставили.

Но ако си мислите, че с това проблемите на пришълеца се изчерпват, то последвалите събития ще ви издухат мозъка. Задава се най-грандиозният проблем и крайъгълният камък в цялостното повествование на братята Коен. Нещото, заради което си е струвало да се пръкнете на земята и да доизчакате появата на Сериозен човек. Синът на професор Гопник иска да гледа любимото си предаване по еди-кой-си канал, но не може, защото антената е разместена……………..

Ако си мислите, че има продължение, няма. Това е. Човекът има сериозен проблем. Синът му не му влиза в положението и под път и над път го търси и му натяква да оправи антената. Гопник е при адвоката по бракоразводни дела и синът му понеже знае телефонният номер на адвокатската кантора (?!) и знае, че точно в този момент баща му е там (?!) и понеже е дебил (което реално се разбира само от натякванията, но явно те са достатъчни) решава да му звънне и да му напомни за антената. Много трагикомично, нали? Особено за филм окачествен като комичен и драматичен, чиято драма е най-вече във факта, че почти два часа не успях да се засмея. Нямаше и един-единствен момент, който да ме накара да си раздвижа лицевата мускулатура. Моментите от трейлъра, които ме напушваха на смях до припадък, в самият филм ги гледах с апатия, съизмерима с изпадането ми в зимна летаргия за 6 месеца.

За капак на всичко подаръците от съдбата към професора по физика Лари Гопник продължават да валят като евреи на бар мицва. Брат му, който от известно време живее при него, и който по презумпция също е навътре с физичните закони, открива революнционна теория за вероятностите, която, понеже е дебил (семейна черта), изпробва на практика в близкото казино. Какво пък, всеки с номера си. Вместо Гопник да направи нещо по въпроса, като например да въведе брат си в кръга на алма матер, да публикува труда му и след време някой мастит режисьор да направи филм по биографията му, нищо такова не се случва… Обяснения?! Защо са ви, чакайте да видите следващия до болка комичен момент.

Понеже нашият млад професор е объркан от настъпилите промени в живота му, той, като един уважаван и опитомен от юдейските традиции член на еврейското общество, решава, че трябва да се допита до съвета на някой мъдър равин. Скачайки от равин, на равин, на равин, той стига до най-равния равин сред равините, от който научава, че страда от синдромът на въпросите с еднозначен екзистенциален отговор, какъвто просто няма. С други думи „къв го дириш тука, беги се напуши и оправи съседката“. Разбрахме нещо, което по принцип един баща трябва да обясни на сина си в ранните му юношески години, ако не иска той да го разбере сам след първата си нещастна любов. Малко след това на нашият герой му светва съвкровенната детска истина за „нещата от живота“, но за нещастие точно тогава любовникът на жена му сдава богу дух при ПТП. Лично за мен това беше най-трагичният момент за героя, след проблемът с антената, защото това щеше да върне жена му в семейното гнездо, а както вече споменахме тя е тъпа патка, но въпреки това не побързах да се зарадвам на нещастието му, защото вече бях свикнал да очаквам всякакви недомислени сюжетни изненади от страна на рошавите братя.

И бях прав. Краят на филма беше апотеоз на правилото, че „и добре да живееш, ще пукнеш с апломб“. Напомни ми за вторият по хубост след Скорост филм на Ян де Бонт – Туистър. Едно торнадо, което приличаше на тумора, зараждащ се в нищо не разбралия от живота, Лари Гопник, погна съмнителното бъдеще на неговия син. След което много тактично ни беше напопнено, че режисьорите Джоел и Итън Коен са си свършили работата с центриран надпис насред екрана. И много правилно, защото иначе щях да седя като истукан с бира в ръка, докато същата се дегазира до състояние на отлежала след преработка от бъбреците телесна течност.

В крайна сметка едно е сигурно – този филм трябваше да е комедия с драматични елементи. Дори и някой да се съмнява в това твърдение, историческата обосновка налага съответната тенденция:


Прекалено очевидно е съвпадението, за да е чиста случайност. И все пак фактите остават. Гледах една комедия без комизъм. Една драма, която се оказа пълна трагедия, с която Академията и тази година доказа, че марката Коен е достатъчна, дори ако само стои върху 50 годишен галош на фермер-свиневъд. Ако сте гледали церемонията, сигурно ви е направило впечатление представянето на Кристоф Уолтц от домакина на вечерта Стив Мартин: „В Гадни копилета Кристоф Уолтц играе ролята на нацист, вманиачен в издирването на укриващи се евреи…“, след което добавя „Е, Кристоф…“ и подканящо разперва ръце към аудиторията и то не конкретно към Рошко и Гаврошко. Истината е, че има еталони и еталони, а някои от тях са като талони за доживотен абонамент…

Генерално погледнато филмът не е чак толкова лош, въпреки многото и немотивирани изблици на героя, схематизираните образи на жена му и децата, дори и Ричард Кайнд, познат ни основно от комедийни сериали, тук в ролята на брата гений-полуидиот, не успява да излезе от клишираното си аутистко превъплъщение, назначено му от соломоновите братя. Филмът разполага с едрите си планове, умелото използване на статичната камера, запомнящия се характерен образ на училищния директор, протяжността на времето, караща ви да се усещате все едно сте там, и този един единствен миг на драма, в който Гопник научава за тумора и в същото време синът му вижда торнадото. Но това не заслужаваше номинация за Оскар и факта, че по време на церемонията, а и преди това, не се чу нищо особено за самия филм, говори, че той беше просто част от баласта, с който Академията се почувства длъжна да наблъска номинациите.

От целият този панаир обаче най-губещ се оказа трейлъра. Беше ми фаворит в категорията Short Film (Live Action). Съвсем сериозно – аз съм сериозен човек…

Advertisements
Категории:Без категория Етикети:, ,
  1. Lu
    11 март, 2010 в 22:41

    Сега разбираш ли какво значи all the joy inside you да die-ne? 😀

  2. 11 март, 2010 в 23:13

    Сигурно е съдба, но точно преди пет минути го разбрах за втори път. Гледах Дъ Хърт Локър и… как да се изразя, леко поразмислих… А Сириъз Мен не е никак лош филм. Със сигурност трябваше да вземе Оскара… Или пък Аватар… А защо не Трансформърс или която и да било друга тъпня, само не и клишето на Катрин `Дюс` Бигалоу…Или аз съм сляп, или нещо не е наред в това измерение…

  3. Lu
    12 март, 2010 в 15:07

    На печелившите – честито! Т.е. на теб, не на Оскароносците.A S.Man си е доста читав филм, не знам защо така грубо го нахули. Подозирам, че в момент на афект си написал и горното за The Hurt Locker. В добрите парфюмерийни магазини има една практика: след като помиришеш много аромати, обонянието ти се обърква сериозно. В този момент ти дават да подушиш бурканче с кафе, за да можеш да възприемеш следващия аромат както трябва. Аналогично на тази практика ти препоръчвам от време на време да си пускаш по 8 минути от знаеш кой филм, ей така, за refresh. 🙂

  4. 12 март, 2010 в 15:29

    Хахаха, мерси за съвета… Следващият път ще опитам, но се притеснявам да не си занижа прекалено критериите. Ще взема да харесам "Avatar II: My Big Fat Pandora Versus The Deathly Hallows Striking Back at Muriel's Lethal Weapon: Reloaded" и после няма да мога да си го простя… 🙂

  5. 17 март, 2010 в 0:11

    лично за мен, един от най-хубавите филми за 2009:) а за трейлъра си абсолютно прав. Много ме радва бийта с главата… е, само да не съм на неговото място 😀

  6. 18 август, 2010 в 16:04

    Много добре ти се е получило 🙂 Забелязвам, че и аз като се назлобя ми стават готини ревютата :))) Само едно мога да ти кажа. Гледай го пак! Излъжи се и го гледай пак, сега след като вече знаеш за какво иде реч. Този филм е нечовешки 🙂 Ключа към него е да го приемеш като анти-филм. :))))

  7. 18 август, 2010 в 16:13

    Ако някоя дълга вечер не мога да намеря с какво друго да се приспя, ще послушам съвета ти… :)А това за "анти-филма" чистосърдечно ще си призная, че не го разбрах. Гледал съм експериментално кино, но в него поне се забелязва претенцията, а тук се забелязва единствено претенциозността без никакъв конкретен смисъл. Затова също ще си позволя да ти предложа нешо – излъжи се и прочети "ревюто" пак, защото пред конкретиката дори и рошковците мълчат. 🙂

  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: