Начало > Без категория > Seven Pounds (2008)

Seven Pounds (2008)

От днес съм с нов десктоп-тапет и няма да скрия, че решението за смяна беше взето с пълно единодушие и при наличието на 100-процентов кворум в черепната ми кутия (което, вярвайте ми, е събитие, наблюдаващо се еднократно между две преминавания на Халеевата комета). „За“ решението бяха и ценителя в мен, и контрольора по качеството, а и оня перверзен тип, дето блъска по масата всеки път, когато види високовдигната фуста на сцената. Разбира се, доводите бяха повече от основателни, след като Seven Pounds се оказа втората класна продукция след 25th Hour, в която за по-малко от 3-4 месеца успях отново да се насладя на изпълнението на пленителната Росарио Доусън. И това съвсем не беше всичко хубаво в лентата, пренебрегвайки неадекватното присъствие на левента Уил Смит, който, ако някога си беше останал в Бел Еър, сега щеше да ни спести поредното ненужно име в списъка от бездарници попаднали в Холивуд след пробив в сигурността на близкото заведение за душевно болни.


„Седем души“ е вторият общ проект на режисьора Gabriele Muccino и мъжът в черно след The Pursuit of Happyness (2006), който все още не съм гледал, но съблюдаването на iMDB коефициента му, предполага, че ще е още по-драматичносополив, поради което съвсем скоро смятам да се заредя с няколко топа тоалетна хартия. Вероятната причина да остана дотолкова същисан от самоубийственото (в буквален и преносен смисъл) изпълнение на У.Смит е простичкият факт, че съвсем скоро проходилия сценарист на лентата, явно не е бил достатъчно запознат с навиците на освободителя на Американските щати от извънземно робство (и то в цели два филма, ако не смятаме продълженията). Формулата на вече попрестарелия пъпеш, съчетаваща пиперливи избухвания и 24-каратови ухилвания тип „ходи ми се, ама ще стискам“, тук съвсем не е намерила изява в лицето на главния герой и по тази причина единственото, което е останало от чара на дивия Уил е непреодолимата нужда, която ще го зове през повечето време от наличните 120 минути. Но дори и този унизителен спазъм в актьорския занаят не успява да помрачи впечатленията ми от силната игра на Росарио Доусън, добрите режисьорски решения на Мучино и чувствено напаснатия саундтрак на неизвестния за мен композитор.

Тематично филмът засяга чувството за вина и изкуплението й, но без това да ви е поднесено на тепсия и изконсумирано с лъжичката на любезния режисьор. Не знаейки предварително плота на продукцията, първият половин час ще ви се наложи малко по-малко да снаждате реминисценции с настояще, докато започнете да схващате основните параметри на заданието и въпреки това пак ще останат фрагменти, които да ви занимават до финалните надписи. Колкото и излишно нагнетени с мелодраматизъм да са първите 15 минути, съветвам ви да дадете малък картбланш на режисьорския замисъл поне до момента, който ще осмисли синусните секрети, които, искате или не, ще отделите през втората половина на филма. Дори и някъде по средата да започнете да се досещате какъв ще е края, има смисъл чинно да го дочакате, най-малко заради искрите на привличане между обичайните заподозрени и не захаросания по холивудски край.

Росарио Доусън блести въпреки търсения невзрачен вид на героинята си и въпреки присъствието на презрелия недорасляк Уилям Смити, който, съвсем сериозно, имах чувството, че през цялото време страда от сърбеж в слабините и колики в стомаха. Едва ли изпълнението й е точно за Оскар, но харизмата и лекотата, с които придава цялост и завършеност на образа на сърдечно болната Емили Поса могат спокойно да накарат оскаров лауреат, като Сандра Булдог, да зареже актьорския занаят и да се отдаде на някое малко по-лежерно занимание, като например чистенето на обществени тоалетни.

7/10

Advertisements
Категории:Без категория Етикети:, ,
  1. 23 март, 2010 в 21:33

    един от най-добрите филми за 2008, безспорно. Росарио Доусън наистина е впечатляваща, някак си, само с поглед успява да ти каже нещо. Уили няма да го коментирам, то се знае…:) И все пак, не е толкова дразнещ, за да развали филма напълно. Емоционален филм, хубав сценарий, не много добър актьор, но в крайна сметка, забележителен урок по кино…Бду, бях си харесал да му правя ревю и аз, ама си ме изпреварил:)

  2. 24 март, 2010 в 10:55

    Розарио – тя е :)Между другото преди известно време се бях забил в личния блог на Джейн Фонда.Беше написала статия за нея – само суперлативи.Но да отдадем и заслуженото на Тарантино.Без него просто не става 🙂

  3. 24 март, 2010 в 11:02

    Мда, и вижте колко интересно се получава – при Тарантино и тук, доказва се жената като актриса… ама дали някой ще я оцени е друг въпрос..

  4. 24 март, 2010 в 13:41

    @Valkocompany:Спокойно, Кристоф така го обоготвори по всевъзможните церемони по награждаване, че няма да се учудя, ако скоро ликът му блесне върху някой от стенописите в Сикстинската капела. :)@иво:То моето ревю не е толкова ревю, колкото "отдаване на дължимото" на определен персонаж с амбиции в стойностното кино. Не съм гледал "Али", но предполагам, че "това ще му е"… :)Ако някой има впечатления от The Pursuit of Happyness да сподели преди да съм нагазил в дълбоките води или направо да напише едно ревю, ако си струва похабяването на възглавничките на пръстите. 🙂

  5. 24 март, 2010 в 14:00

    не съм гледал другия филм на Gabriele Muccino, ама ако вярваме на имдб, трябва да е прилично добър. Макар че този сигурно е по-хубав:)

  6. 24 март, 2010 в 20:44

    На мен лично не ми допадна Сега тръгвам към Green Zone :)Сигурно пак ще има промивки на мозъка но съм свикнал 🙂

  7. 24 март, 2010 в 21:22

    после да кажеш как е Green Zone:)а аз ще пускам Watchmen.

  8. 24 март, 2010 в 22:08

    Накак си за първи път чувам за този филм :о Вече се тегли естествено, втора покана не чакам! 🙂

  9. Lu
    25 март, 2010 в 12:53

    Не съм гледала филма, но много харесвам Розарио. Минавам само да коментирам снимката, която си публикувал. Мисля, че е гениално да си преметнеш копринено шалче през врата и да го втъкнеш в чорапогащника. Впечатлена съм и вероятно ще открадна идеята.

  10. 25 март, 2010 в 14:45

    Не мога да скрия, че се загледах в тази област от физиологията на Росарио, но съвсем не забелязах, че е с шалче, нито, че е копринено, а още по-малко, че е затъкнато някъде 🙂 , така че определено не мога да бъда заподозрят в прокламиране на модни тенденции. Но се радвам, че съм бил полезен. 🙂

  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: