Архив

Archive for април, 2010

The Crazies (2010)

30 април, 2010 13 Коментари

Режисьор: Breck Eisner
Сценаристи: Scott Kosar, Ray Wright
Дата: 26 февруари 2010
Жанр: Мистерия, Научна фантастика, Трилър
Каст: Timothy Olyphant, Radha Mitchell, Joe Anderson, Danielle Panabaker

Постапокалиптичната тематика винаги ме е вълнувала с отключването на неподозираната жестокост в индивида, обикновенно скрита зад кулисите на обществените норми и благини, с които дори и един осъзнат психопат не би тръгнал лесно да се разделя. Още по-интересен ми е самият преход към апокалитичност – времето, в което виждаш как устоите на обществото се разпадат под въздействието на фактори като глупостта човешка, довела до необратими климатични промени, ядрена катастрофа и биологична зараза, или пък факторът средновековен митологизъм, често включващ зомбита, вапири, караконджули, кукери, кокершпаньоли, уолфмени и каквото ви душа иска. А сега си представете, че вичко това е забъркано в един единствен грандиозен по своя мащаб и епичност филм!

Е, ако успявате да си го представите, значи ви е време да си вземете хапчетата. Аз самият вече се надрусах, но не поради такива въжделения, а защото съвсем лековерно си представях, че, сядайки пред 24-инчовия екран, ще се насладя на минималистична и достоверна история за изкрейзващите жители на малко градче от средния американски запад, които ефектно ще създават проблеми на местния шериф, заради които същият ще ме дари с подобаващо актьорско присъствие и пръскащи се като изгнили тикви глави на зомбита. С други думи виждах нещо като „Dawn of the Dead“ в комбинация с „The Mist“, а за сметка на това получих: билогична зараза, ядрен взрив, зомбита, самолетна катастрофа, модерната напоследък „история в автомивка“, изперкващи съратници и общо взето всичко, което съм гледал на кино в последните 10 години. С други думи получих един бъркоч под формата на боза. И то от тези бози дето ви ги подаряват в хипермаркета заедно с козунака, защото отделно никога няма да си ги купите. Но както се казва – никой не ви кара да взимате бозата. Аз го направих, за да ви уверя, че тя е точно толкова кисела, колкото сте и очаквали, а завидния IMDB коефициет от „севън пойнт зиро“ точки, който паплачта американоси са дали на тоя боклук, само затвърждава убеждението ми, че някой някъде там ни е създал за собствена радост и забавление.

„Приятел, ела да видиш, май ми се клати трети горен вдясно.“

Историята започва в малко средностатистическо градче забутано нейде из щатите, респективно обитавано от оглупели американчоси, живеещи своя благосъстоятелен лайф. Дотук нищо ново – 80% от хамериканските филми започват така. Шериф и помощникът му следят за сигурността на местния бейзболен стадион, на който най-внезапно нахлува фермер с двуцевка. Преди въпросният да е решил да отстреля батера, наш началник-шеф полицейско управление се проявява като уестърн герой и отстранява от играта нереализиралият се плеър. Е, и до тук добре. Можеше да има малко предистория, че да се почувства зрителя леко съпричастен с някой от насила присъстващите герои, но пък винаги съществува надежда, че режисьорското тяло тайно има нещо впредвид.

За да не се чудите защо аджеба вкарвам тоя скепсис и сарказъм още от първите строфи на повествованието, ще ви отстрелям с информацията, че шерифчето в тая драма е същият онзи Тимъти Олифант дето ходеше по нервите на Брус Уилис в „Умирай трудно 4.0“, където актьорските му дарби бяха умело прикрити от неориентирани изблици на гняв и злорадо задоволство. Тук обаче това се оказва недостатъчно, защото след ритуалното убийство на игрището за бейзбол той ще трябва да изживее лична драма и да ни предаде малко повече от емоционален дискомфорт на европеид прекалил с мексиканската кухня. За съжаление изтерзаният поглед на героя му освен пряка родствена връзка с изстудена скумрия в хладилен щанд на рибния пазар, не успява да ни предаде нищо друго, а дори и това е малко съмнително, защото все пак дори и скумрията е преживявала някакви емоции, които в последните й мигове спонтанно са се запечатали върху зиналата й паст. Но всяко зло за добро – както е известно до всеки слаб актьор стои една сексапилна жена, която от време на време му подава репликите, и, ако може, вкарва малко актьорско майсторство вместо него. Не че Рада Мичъл е свръх талантлива или главозамайващо красива, но във всеки случай е някаква глътка свеж въздух сред останалата смрад.

Оттук нататът сюжетната линия започва съвсем откровенно да намирисва. Появява се втори случай на изкрейзване и то в лекарският кабинет на Рада Мичъл, която съвсем естествено се оказва и жената на шерифа. Точно този момент убива и маргиналният шанс да привлече дамската аудитория към боксофис каузата, понеже отпада и възможността някой да се залюби с някого и любовта им да премине през перипетиите на сюжетните недомислици. Но, както се казва, това да беше! Най-интересното е, че с този втори случай на поболяване започнах да получавам дежа вю с едно друго заглавие, което вече „ревюирах“. И там ставаше дума за малко градче, и там имаше доктор и пациент, и там – внимание – след като напускат кабинета и се прибират в отдалечената си ферма, побърканият пациент избива семейството си. Разбира се „The Crazies“ няма как да бъде обвинен в плагиатство понеже сам по себе си той е римейк на едноименния филм на Джордж Ромеро от 73-та, което говори, че по-голямо плагиатстване от това няма накъде, но лично аз съм се сблъсквал с дузина други примери на римейкове, които в много отношения дори надминават оригиналите си. Това обаче в пълна сила не важи за този.

Оставяйки настрана сюжетната линия, която няма как да е изтъкана от бездиханна оригиналност, чисто визуално имах чувството, че самообявилия се за режисьор Breck Eisner, явно е решил да налепи кадри от половината блокбастери наизскачали по екраните през последните 10 години. Кулминацията на съшиването настъпва в последните кадри след детонацията на вездесъщата атомна бомба, която помита изнизващия се от периметъра й трък с оцелелите шериф и докторка. Превозното средство се преобръща и насмачква до размерите на консервна кутия, от която двамата протагонисти се измъкват абсолютно невредими, изкачват се обратно на аутобана и гениалният визионер, познат ни до момента най-вече с пародията на филм, наречена „Сахара“, ни демонстрира кадъра с детонацията от „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“ – тук на преден план са изнесени гърбовете на Олигофрант и Радка за сметка на дядо Харисън Форд. Креативността дотолкова отсъства в представите на визионера, че няколко от сцените от първия половин час ги видях буквално повторени в останалите минути.

„Гледам свирепо. Гледам свирепо. Добрееее. Потрай още малко…
Кога, по дяволите, ще свърши тая сцена!“

С други думи в този филм не просто нямаше нищо оригинално – в него дори и копикет материалът изглеждаше по-боклукчав и от градското сметище. Но за мое притеснение дори и това не се оказа толкова травматизиращо, колкото неповторимия по своята бездарност, несъдържателност и аут ъф сенс диалог. Ако се чудите как някой може да изръси толкова малоумщина, че кафето ви да изкипи от кафеварката при изключен котлон, вижте какво си споделят шерифът и неговия заместник-шериф след като са избягали от училището-лагер, където армейските сили завардват всички от заразеното градче.

– Радвам се да те видя, шефе. Мамка му! – зам-шерифът.
– Как избяга? – шерифът.
– Том Алис ми показа една дупка. (!?!) Като ни видяха, започнаха стрелба. Хората в града са се побъркали. По едно време почнаха да бягат. Джуди още беше вътре. Съжалявам.
– Тя не е болна, има треска от месец. Бременна е.
– Браво на вас. (?!?)
– Ще отида да я изведа.
– Да подпалим това училище! (?!?!?)

И още по-грандиозното:

– Със сигурност съм болен – зам-шерифът.
– Не мога да мисля и за това сега – шерифът.
– Лесно ти е на теб. Заразената вода почти не стигна до вас.
– Кой е шерифът? Кой е шерифът на Пиърс Каунти?
– Ти си.
– А кой е заместникът му?
– Аз съм.
– Заместникът следва заповеди. Казвам ти, че не си болен.
– Дано си прав, шефе. И аз имам своите планове.

Този текст звучеше толкова по-покъртително изречен от горните два индивида, че по едно време ми идваше да си бръкна в устата и да си извадя сливиците с пръсти.

И аз не знам какво точно съм си въобразявал, сядайки да гледам това бледо подобие на хорър, но знам, че чисто идейно този римейк можеше да се получи. Разбира се само при условие, че в неговата реализация не участва нито едно от вече споменатите лица с изключение на кака Радка, която въпреки аграрния си вид, тук си е съвсем на място и спокойно може да се нареди до някой по-кадърен актьор. Под вещото ръковоство на по-криейтив и можещ режисьор, като например Нийл Маршал („The Descent“), вероятно щяхме да имаме шанса да се насладим на една приятна „атмосферична“ психария. Но нейсе… Единствената ми утеха е, че го гледах в паузите между снукъра и мачовете от Шампионската лига. С други думи не изтървах нещо, което си е струвало, заради него.

EDIT: Първоначалната ми оценка беше 2/10, но Скротума ме накара да се замисля, и след замислянето стигнах до извода, че май малко съм прекалил…

3,5/10

Advertisements
Категории:Без категория Етикети:, ,

Кино (про)порция

22 април, 2010 15 Коментари

Филми, за които две думи са достатъчни:

Drag Me to Hell (2009)

Ако ви се „гледат ужаси“ от класическия тип с достатъчно намеса от отвъдното и, бореща се за душата си, руса кифла от село, имате голям шанс да изпитате моментно удоволствие в продължение на два часа (!), което определено не означава това, което може би сте си помислили, но поне притъпява болката от скучния ден. Ще се сблъскате с достоверното изпълнение на Alison Lohman, недостоверното – от страна на джуджето Justin Long, което дълго се опитвах да забравя в ролята му на „хакерче“ от „Умирай трудно 4.0“, стряскащото присъствие на една баба с румънско-ромски корени и други такива красоти. Ако ли пък не ви се „гледат ужаси“ или под ужаси разбирате физиономиите на Джим Кери, то вижте какъв хубав ден е навън…

The Jane Austen Book Club (2007)

Романтика с елементи на драма, като и обратното е вярно. Свеж сюжет, подобаваща актьорска игра, сред която изпъква Емили Блънт и, разбира се, захаросан край, но той си е общо взето жанрово предопределен. Въпреки това е забавен. Историята се върти около няколко жени и един мъж с различни съдби, обединени от клуб, обсъждащ романите на Джейн Остин. Не съм чел нищо нейно, но съм почитател на телевизинната адаптация на ББС на „Гордост и предразсъдъци“ и на „Разум и чувства“ от 95-та с Ема Топсън и Хю Грант, а това филмче някак си се движи в коловоза на нейните истории. Твърдо не се препоръчва на Cinemascrotum, но той е просто друг случай.

Wicker Park (2004)

Два часа Джош Хартнет (тук в ролята на изтерзан пикльо) се мята от женска на женска, докато в мислите му постоянно е неговата голяма любов в лицето на Даян Крюгер. Това е несинтезираното дълбокомислено послание на филма. Синтезираното мога да го предам, използвайки три пъста с преобладаващ среден. Поразяващо плосък Хартнет, картонена Крюгер и сравнително поносима Роуз Бърн, въпреки безспорният й талант – просто проблемът не е в нея. Иначе е възможно и да не съм схванал нещо, защото след 30-тата минута нервите ми бяха на привършване, заради което скролнах остатъка.

Категории:Без категория Етикети:

"Оскар" за най-добър филмов… уебсайт

15 април, 2010 12 Коментари

Церемонията по връчването на Оскарите тази година успя да ни разкрие две взаимодопълващи се реалности: 1) че Холивуд е в застой и единственото, което може да „измъдри“, са стари водещи с архаична концепция за скечове, осланяща се на принципа, че осмиването на „модерните на деня“ е най-сигурното решение, ако нямаш свежи идеи (каквито например имаше Хю Джакман на предходната церемония), и 2) че кинопродукцията му е още по-зле. В крайна сметка обаче се оказа, че са се намерили предприемчиви хора, които да извлекат и нещо хубаво от целия този бардак, а именно оценили са уебсайтовете, презентиращи заглавията, излезли през 2009-та. И не само това ами са си поиграли да им връчват виртуални Оскари в цели 10 категории:

Graphics
Interactivity
Dynamic Effects
Harmony With Movie
Best Exclusive Content
Typography
Fun Games
Cross-Media Interaction
Best HTML Website
Best Flash Website

Нямах търпението, а и времето да ги посетя всичките, но приятно впечатление ми направи победителят в категорията Interactivity: „Cloudy With a Chance of Meatballs“. И понеже не обичам да ме стряскат, чинно посетих и няколкото сайта на хорър заглавия, от които си харесах „Halloween 2“.

Ето я и самата класация: What if Oscars were given to movie websites.

P.S. И понеже съм много пристрастен към едно от заглавията, участвало със сайта си в тази класация, реших да адна и този забележим скрийншот, който стопли премръзналото ми от филмовата ядрена зима сърце:

Категории:Без категория Етикети:, ,

Здравейте!

10 април, 2010 5 Коментари

Блогът ми към момента се помещава на адрес CosaNostro.blogspot.com и е много вероятно скоро да се премести тук, но от варене на компоти и тяхното унищожаване не ми остава време да поработя върху въпроса.

Имам и втори блог, който също е не където трябва – ThingNothing.blogspot.com, но пак нищо не мога да направя по въпроса…

Съвет към прохождащите блогъри: „Ползвайте WordPress.com!“

Категории:Uncategorized Етикети:

Film Noir & Neo-Noir

7 април, 2010 23 Коментари

Филм ноар (на френски: Film noir, „черен филм“) е термин, който се използва за обозначаване на холивудските криминални драми от 40-те и 50-те години на 20 век. Повлияни от Втората световна война и немският експресионизъм ноарите от този период са черно-бели и изпълнени с песимизъм. В тях се набляга повече на характера на героите, отколкото на действието и непременно присъства образът на фаталната жена (femme fatale).
(Източник Wikipedia)

„Беше вече късен следобед. Още помня мириса на орлови нокти, носещ се из въздуха. Откъде можех да знам, че убийството е с аромат на орлови нокти…“
– Уолтър Неф, „Double Indemnity“

„Everybody knows the dice are loaded, everybody rolls with their fingers crossed; everybody knows the war is over, everybody knows the good guys lost.”
– Leonard Cohen

След като осъзнах, че няма лесен начин да открия просветлението в редиците на съвременната холивудска продукция, имайки предвид и факта, че трудно се впечатлявам от привнесен документализъм, революционни визуални ефекти и новаторски ракурси на камерата (при някои от които тя е способна да излезе дори от едно определено изходно отверстие на главния герой, за да впечатли лесноподатливия на внушения кинозрител), реших че консервативната ми душа ще намери малко повече топлина в лоното на едни по-добри времена, в които киното е било повече кино заради тези, които са го гледали, и по-малко – заради тези, които са го продуцирали. Реших да се върна почти седемдесет години назад в кинематографичен план, когато Рита Хейуърт е сритвала задниците на мъже като Глен Форд и Хъмфри Богарт, под вещия надзор на Фритц Ланг, Били Уайлдър и наднормения чичко Алфи скрити зад мощта на 35-милиметрова кинокамера и няколко подходящо разположени прожектора. Време, в което, ако сценарият ти е струвал колкото пикня на муха (да, гледах „Алиса в страната на чудесата“ и все още не съм си прерязал вените), то в Холивуд е нямало работа за теб. В тази връзка може да ме наречете мечтател и традиционалист и няма да сбъркате.

С течение на годините отделни заглавия ми насочваха вниманието към ноар жанра, докато преди десетина години не се сблъсках челно с гения на Полански в „Китайски квартал“, последван от „Поверително от Ел Ей“ и така допреди две години, когато съвсем случайно си пуснах едно филмче от зората на жанра, наречено „Double Indemnity“ („Двойна застраховка“), ефекта от което все още кара космите на врата ми да настръхват в прилив на афродизиакален екстаз. Затова тук съм ви подбрал именно тези покорили ме заглавия, които не просто си струва да бъдат видени, а е почти задължително. Уговорките обаче са две: 1) това е моят личен топ 5 и заради него един ден ще горя в ада, и 2) не съм слагал граница между ноарите и нео-ноарите. В класацията присъстват, както заглавия от 40-те, така и от преди десетина години. Съвсем съзнателно съм пропуснал някои вече превърнали се в нарицателни заглавия като „Криминале“ и „Седем“, както и леко по-периферните, но също толкова известни „Обичайните заподозрени“ и „Фарго“, въпреки че, колкото и „нео“ да са те, толкова и в тях отсъстват някои от основните съставки на оригиналния филм ноар, като например фаталната жена. Затова и ще бъда твърд традиционалист и ще спазя рецептата до последната щипка сол.

За да не кажат по-взискателните от вас, че не съм бил достатъчно обективен и всеобхватен, ще си направя пас и няма да ви обръщам внимание. В продължение на две седмици изгледах около 20 чернобели филма, обитаващи челните места на повечето меродавни и не дотам интернет класации за ноар филми, в следствие на което получих времено разстройство в цветоусещането. Сега виждам всичко в оттенъци на сивото, слушам по цял ден трип-хоп и олд фешън джаз и съм на границата да пропуша за първи път през живота си, така че бъдете снизходителни към следващото подобие на класация.

5. Gilda (1946)

В „Изкуплението Шоушенк“ присъства една сцена в затворническото кино свързана с филмът, който много често прожектират там за радост на загорелите киноценители. Филмът е Гилда, а моментът, който осмисля дните на лишените от свобода, са първите кадри с Рита Хейуърт, в които тя отривисто отмята назад водопадените си коси и хвърля предизвикателен поглед върху набелязания за размножаване самец – жест изпълнен с усещане за собственото си великолепие и ефект върху дивата природа.


Дълго мислих над въпроса кое би накарало активен хетеросексуален индивид да предпочете летящите планини на Пандора пред този кратък миг на преклонение пред чара на чернобелия Холивуд и стигнах до задънена улица, защото проблемът е като да сравняваш черен хайвер с първата целувка – хайверът е вкусен, но скоро си заминава по каналния ред, докато първата целувка остава в мокрите ти тинейджърски сънища, а и на старини ще си я спомняш с умиление. Освен това фабулата на филма е интригуваща и оригинална за времето си. Диалогът е грабващ и стилен, преливащ от бисери като:

ГИЛДА: „Мразиш ме, нали?“
ДЖОНИ ФАРЪЛ: „Нямаш и понятие колко.“
ГИЛДА: „Омразата е завладяваща емоция. Не си ли забелязал? Завладяваща… И аз те мразя, Джони. Толкова те мразя, че мога да умра от това. Скъпи…“

Следва размяна на флуиди, пропита с емоции, от които не останах с впечатлението някой да мрази някого, но явно правилата за чифтостване в Холивуд са на another level.

Филмът е абсолютната класика и, въпреки че последният половин час изглежда леко закърпен с белите конци от разшитите ми долни гащи, присъствието на Рита Хейуърт си струва всяка секунда. Ако ли пък не ви допадне, put the blame on m(am)e…

Със същия успех мога да ви копирам и целият събтайтъл файл и пак ще имате интересно четиво за следобеда. Не е случаен факта, че в повечето авторитетни и не до там класации, на които попаднах, „Двойна застраховка“ задължително беше или на първо или на второ място, а другият филм в тази двойка обикновено гравитираше около „Сънсет булевард“ и „Малтийският сокол“. Каквото и да кажа за него, ще е малко, така че отново „колкото се може по-малко“…

Категории:Без категория Етикети:,