Начало > Без категория > Film Noir & Neo-Noir

Film Noir & Neo-Noir

Филм ноар (на френски: Film noir, „черен филм“) е термин, който се използва за обозначаване на холивудските криминални драми от 40-те и 50-те години на 20 век. Повлияни от Втората световна война и немският експресионизъм ноарите от този период са черно-бели и изпълнени с песимизъм. В тях се набляга повече на характера на героите, отколкото на действието и непременно присъства образът на фаталната жена (femme fatale).
(Източник Wikipedia)

„Беше вече късен следобед. Още помня мириса на орлови нокти, носещ се из въздуха. Откъде можех да знам, че убийството е с аромат на орлови нокти…“
– Уолтър Неф, „Double Indemnity“

„Everybody knows the dice are loaded, everybody rolls with their fingers crossed; everybody knows the war is over, everybody knows the good guys lost.”
– Leonard Cohen

След като осъзнах, че няма лесен начин да открия просветлението в редиците на съвременната холивудска продукция, имайки предвид и факта, че трудно се впечатлявам от привнесен документализъм, революционни визуални ефекти и новаторски ракурси на камерата (при някои от които тя е способна да излезе дори от едно определено изходно отверстие на главния герой, за да впечатли лесноподатливия на внушения кинозрител), реших че консервативната ми душа ще намери малко повече топлина в лоното на едни по-добри времена, в които киното е било повече кино заради тези, които са го гледали, и по-малко – заради тези, които са го продуцирали. Реших да се върна почти седемдесет години назад в кинематографичен план, когато Рита Хейуърт е сритвала задниците на мъже като Глен Форд и Хъмфри Богарт, под вещия надзор на Фритц Ланг, Били Уайлдър и наднормения чичко Алфи скрити зад мощта на 35-милиметрова кинокамера и няколко подходящо разположени прожектора. Време, в което, ако сценарият ти е струвал колкото пикня на муха (да, гледах „Алиса в страната на чудесата“ и все още не съм си прерязал вените), то в Холивуд е нямало работа за теб. В тази връзка може да ме наречете мечтател и традиционалист и няма да сбъркате.

С течение на годините отделни заглавия ми насочваха вниманието към ноар жанра, докато преди десетина години не се сблъсках челно с гения на Полански в „Китайски квартал“, последван от „Поверително от Ел Ей“ и така допреди две години, когато съвсем случайно си пуснах едно филмче от зората на жанра, наречено „Double Indemnity“ („Двойна застраховка“), ефекта от което все още кара космите на врата ми да настръхват в прилив на афродизиакален екстаз. Затова тук съм ви подбрал именно тези покорили ме заглавия, които не просто си струва да бъдат видени, а е почти задължително. Уговорките обаче са две: 1) това е моят личен топ 5 и заради него един ден ще горя в ада, и 2) не съм слагал граница между ноарите и нео-ноарите. В класацията присъстват, както заглавия от 40-те, така и от преди десетина години. Съвсем съзнателно съм пропуснал някои вече превърнали се в нарицателни заглавия като „Криминале“ и „Седем“, както и леко по-периферните, но също толкова известни „Обичайните заподозрени“ и „Фарго“, въпреки че, колкото и „нео“ да са те, толкова и в тях отсъстват някои от основните съставки на оригиналния филм ноар, като например фаталната жена. Затова и ще бъда твърд традиционалист и ще спазя рецептата до последната щипка сол.

За да не кажат по-взискателните от вас, че не съм бил достатъчно обективен и всеобхватен, ще си направя пас и няма да ви обръщам внимание. В продължение на две седмици изгледах около 20 чернобели филма, обитаващи челните места на повечето меродавни и не дотам интернет класации за ноар филми, в следствие на което получих времено разстройство в цветоусещането. Сега виждам всичко в оттенъци на сивото, слушам по цял ден трип-хоп и олд фешън джаз и съм на границата да пропуша за първи път през живота си, така че бъдете снизходителни към следващото подобие на класация.

5. Gilda (1946)

В „Изкуплението Шоушенк“ присъства една сцена в затворническото кино свързана с филмът, който много често прожектират там за радост на загорелите киноценители. Филмът е Гилда, а моментът, който осмисля дните на лишените от свобода, са първите кадри с Рита Хейуърт, в които тя отривисто отмята назад водопадените си коси и хвърля предизвикателен поглед върху набелязания за размножаване самец – жест изпълнен с усещане за собственото си великолепие и ефект върху дивата природа.


Дълго мислих над въпроса кое би накарало активен хетеросексуален индивид да предпочете летящите планини на Пандора пред този кратък миг на преклонение пред чара на чернобелия Холивуд и стигнах до задънена улица, защото проблемът е като да сравняваш черен хайвер с първата целувка – хайверът е вкусен, но скоро си заминава по каналния ред, докато първата целувка остава в мокрите ти тинейджърски сънища, а и на старини ще си я спомняш с умиление. Освен това фабулата на филма е интригуваща и оригинална за времето си. Диалогът е грабващ и стилен, преливащ от бисери като:

ГИЛДА: „Мразиш ме, нали?“
ДЖОНИ ФАРЪЛ: „Нямаш и понятие колко.“
ГИЛДА: „Омразата е завладяваща емоция. Не си ли забелязал? Завладяваща… И аз те мразя, Джони. Толкова те мразя, че мога да умра от това. Скъпи…“

Следва размяна на флуиди, пропита с емоции, от които не останах с впечатлението някой да мрази някого, но явно правилата за чифтостване в Холивуд са на another level.

Филмът е абсолютната класика и, въпреки че последният половин час изглежда леко закърпен с белите конци от разшитите ми долни гащи, присъствието на Рита Хейуърт си струва всяка секунда. Ако ли пък не ви допадне, put the blame on m(am)e…

Със същия успех мога да ви копирам и целият събтайтъл файл и пак ще имате интересно четиво за следобеда. Не е случаен факта, че в повечето авторитетни и не до там класации, на които попаднах, „Двойна застраховка“ задължително беше или на първо или на второ място, а другият филм в тази двойка обикновено гравитираше около „Сънсет булевард“ и „Малтийският сокол“. Каквото и да кажа за него, ще е малко, така че отново „колкото се може по-малко“…

Advertisements
Категории:Без категория Етикети:,
  1. 7 април, 2010 в 13:43

    С тежкия мъчителен филм, в който играе де Ниро, определено ме заинтригува, ще го търся. Иначе диалозите са много добри, евала, сега една интелигентна реплика не могат да напишат, за да не затормозяват иначе 'кадърния' зрител..

  2. Lu
    7 април, 2010 в 13:59

    Тъкмо сутринта се сетих за Flawless (не че е film noir, ама да разкажа отначалото), и докато преглеждах каста установих, че най-голямо удоволствие от киното ми доставят такъв тип филми. В смисъл филми, които те карат да се чудиш до края какво аджеба всъщност е станало, не какво ще стане. Като спомена класации, аз бих сложила и The Big Sleep, сигурно щото имам слабост към Bacall и нейния почти мъжки глас. :DAngel Heart e един от най-озадачаващите и как да се изразя… jaw-dropping филми, които някога съм гледала, абсолютен шедьовър. Бих го сложила преди Chinatown. В тая връзка Полански е абсолютен майстор на нео-ноарите, трябва да му се признае, колкото и да не го слуша главата.

  3. 7 април, 2010 в 14:54

    "Everybody knows the dice are loaded, everybody rolls with their fingers crossed; everybody knows the war is over, everybody knows the good guys lost.”– Leonard CohenМного го обичам, ама ммм-ногооо… :)Супер благинки си събрал в статийката. 😀

  4. 7 април, 2010 в 15:59

    @иво:Мене, ако питаш – какъвто масовия зрител, такова и комерсиалното кино…@Lu:Ех, Бакол… И на мен ми е слабост стига да не трябва да я гледам до дървото Богарт. Иначе Double Indemnity е именно от типа филми, започващи с края на историята и постепенно разкриващи обстоятелствата, довели до съответния. А Полански наистина има проблем с една от главите, но с другата си е много в час… :)@bungleisinthejungle:Бе пропуснал съм Челентано, ама… 😉

  5. 7 април, 2010 в 17:05

    В съвременната холивудска продукция няма никакъв ноар което е зле . Тази Черна далия снимана у нас беше голям крах.Но мисля си изпуснал един доста значим филм – Пощальонът звъни винаги два пъти 🙂

  6. 7 април, 2010 в 17:16

    @Valkocompany:Нямаше място, а и да ти кажа, гледах го точно преди два дни и останах леко объркан. Книгата, която прочетох преди около десетина години, е много силна, но във филма нещо се изгуби. Особено със странното вмешателство на историята с Анджелика Хюстън…Затова пък Джесика Ланг къртеше мивки заедно с водопровода и прилежащите ел-инсталации. Невероятна просто.

  7. 8 април, 2010 в 1:44

    Като жанр film noir ми е мъгла общо взето, но съм съгласен за "Двойна застраховка" – невероятен филм. Angel Heart пък изглежда много интересен, ще му хвърля едно око.

  8. 8 април, 2010 в 8:55

    Както казах "Двойна застраховка" сам по себе си е цял жанр, така че щом си го гледал значи вече си в час…

  9. 8 април, 2010 в 11:00

    Браво за чудесната статия :)Преди имаше един канал – Холмарк, там даваха големите класики от 40-те, 50-те, златният период на филм-ноар. Сега не го мяркам този канал, а и пък не гледам много телевизия. Та по Холмарк имаше отделни седмици, посветени на голямата петорка във филм-ноар движението: Били Уайлдър, Алфред Хичкок, Фритц Ланг, Джон Хъстън и Жюл Дасен. Аз много се радвах на вечерните филми. А и пък английският в ноарите е чист, класически. А сега, ходи разбери какво казват героите от Трейнспотинг или някой негърски филм 🙂

  10. 8 април, 2010 в 13:27

    В тази връзка да те предупредя, ако не си гледал и планираш да гледаш "Touch Of Evil" (1958). Ще се сблъскаш с "английския" на Орсън Уелс в ролята на корумпиран полицейскиш шеф в покрайгранично американско градче (границата с Мехико). Ако можеш да си представиш как фъфли 160 килограмов шопар, нагъвайки хамбургер(и), то значи картинката ти е ясна. :)Иначе тракерите са пълни с прилично сийдвани заглавия от жанра. Общо взето каквото открих по върховете на класациите, успях да си го набавя.А специално Хичкок някак си не успях да го преоткрия в светлината на ноар-а (светлината на мрака, хех). За мен той си е режисьора на Птиците, Марни (има нещо ноар-ско, ама не съвсем…), Психо, Север-северозапад (пак нещо ноар-ско, но липсва характерната атмосфера)… А да не говори за "Странник във влака" – най-измисления "ноар", на който съм попадал…

  11. 8 април, 2010 в 15:53

    Хичкок въобще не мога да го причисля към ноарите. Някак си ми е крив, харесвам му точно два филма. Ако не беше първият такъв режисьор, нямаше и да ми прави впечатление.. ама ноари – айде не.Това по Холмарк беше много интересен проект, по една испанска телевизия сега дават подобни работи и говорят усилено за Хичкок, което ме учудва като цяло.. иначе свалям "Двойната застаховка", че да не ме е срам после, че съм некомпетентен:Р

  12. 8 април, 2010 в 17:19

    Със сигурност не е "крив", но стилистиката му няма нищо общо с ноар-а. За сега изключвам Вертиго, понеже е на изчакване.Кои са тези два, които харесваш?

  13. 8 април, 2010 в 17:59

    крив е откъм ноар-а, имах предвид, и не си обяснявам защо му спрягат името там..както и да е… харесвам "Птиците", защото изпитвам някака носталгична тръпка по хорърите и трилърите, не знам.. много ми е стилен този филм. Другият е Vertigo, и той ми е много любим.. безспорно е добър и не е "крив" в това, което е създал. Просто не мога да си изчистя съзнанието от това, което съм гледал след Хичкок, от цялата помия в този жанр..(това си е моя грешка) и може би ми пречи да го възприема малко по-дълбоко… В крайна сметка, Хичкок е един и единствен, спор няма.

  14. 9 април, 2010 в 2:57

    Според мен "Notorious" на Хичкок си е чиста класика и пример за филм ноар. Но сте прави, филмите на Хичкок по-скоро попадат в други жанрове. Иначе моят любим филм ноар е "The Big Sleep" с Хъмфри Богарт и Лорън Бекол. Те са ми любимата филм-ноар двойка. Всичко е супер стилно, а всяко движение и реплика на актьорите показва класа. Като чуя филм ноар се сещам за детективски истории, Филип Марлоу, красавици, а като се сетя за тях, веднага ми изникват образите на Богарт и Бекол в The Big Sleep.

  15. 9 април, 2010 в 15:32

    The Maltese Falcon ftw!!! По-скоро прото прото noir, супер каст и един от любимите ми финали – "The stuff that dreams are made of."

  16. 9 април, 2010 в 15:54

    @иво:Вчера гледах Вертиго и определено няма да е сред любимите ми. Имаше поне десетина "но"-та и два пъти повече въпросителни по отношение на "гениалното" инсцениране на самоубийството. Почувствах се леко обиден от подценяването на дедуктивните ми способности, като част от уж интелигентната аудитория… И повече нико няма да кажа, че сам се възмущавам от еретическия си коментар към такава икона като Хичкок. :)@lammoth:Не знам гледал ли си "Double Indemnity", но сравнен с него "Големият сън" е като Телетъбисите до "Кръстникът". А Богарт ми е едно голямо дърво. Този човек има точно две физиономии и все още не съм си избрал коя да мразя повече. Виж Бакол я тача…@rodd1ck:Много буквална интерпретация по Хамет. Опитах да му се възрадвам, но не се получи – отдавам го на неприязънта си към Богарт. Ще ми е интересно, ако можеш да ми сравниш "Double Indemnity" и "Малтийския сокол", до какви изводи ще стигнеш…

  17. 9 април, 2010 в 16:32

    Богарт си е дърво, ама силно харизматично, по това време такъв е бил и стереотипът, но на мен ми стига да го харесвам. Иначе Хамет не съм чел, но на Чандлър са ми попадали неща и определено филмът The Big Sleep бяга от стила му и набляга главно на екранната двойка. Double Indemnity е доста по-стилен и пипнат, но със слаба водеща мъжка роля, Edward G. Robinson ми беше по-интересен. Разказването е характерна черта, но тук според мен заемаше сериозна преднина пред киното.А ето и един блог, където авторът си прави собствена класация на изгледаните филми, доста е добра за ориентир – http://goodfellamovies.blogspot.com/.

  18. 9 април, 2010 в 16:57

    Когато коментираш "киното", добре е да уточняваш какво точно имаш предвид. Гласът зад кадър е често използвана техника и нито може да се разглежда отделно от синкретично изкуство, като киното, още по-малко – да го замества.А след коментарите за Богарт най-малко мисля, че е уместно да говорим за слаба водеща мъжка роля… :)Мерси за линка, ще я следя тая класация с интерес.

  19. 9 април, 2010 в 17:57

    на мен пък Богарт и Бекол са ми доста симпатични :-)В представите ми, фемме фатале винаги е изглеждала като Бекол, много стилна мадама 🙂 А Богарт си е класа.The Big Sleep може да е по-лек, по-несериозен филм, но остроумните закачливи диалози и присъствието на всички актьори го прави по-симпатичен за мен. Сценарият го оставям настрана.

  20. 15 април, 2010 в 15:36

    Вчера след дълги лутания успях да попадна на добър аржентински ноар с мултипликационен ефект :)Отдавна не бях гледал толкова добра анимация която да вкара почти всичко от жанра Буги-вуги (2009)http://www.vpsite.ru/1147279865-bugi-vugi-boogie-el-aceitoso-2009-dvdrip.html

  21. 15 април, 2010 в 16:31

    Веднага го пускам да се влачи.А като стана дума за анимация с ноар атмосфера веднага се сетих за Батман (1992). Няма абсолютно нищо общо със съвременните измислени анимацийки. Пълнокръвни герои с история и развитие в образа, напаснат саунд, изключителна физика на обектите и героите и наистина въздействаща ноар атмосфера. Само прегледай това промо и обърни внимание как дъжда се стича по прозорците, какъв е ефекта от светкавиците, музиката… Още на времето, като го гледах по телевизията, се чудех как толкова качествена продукция върви по ТВ. Тогава такива бяха реалностите, че качественото нямаше как да ти дойде безплатно…P.S. Тоя комент, ако претърпи още една редакция, ще се подам оставка… 🙂

  22. 16 април, 2010 в 17:38

    Отлично представяне. Аз се чувствам за целия жанр, така като ти се чувстваш за „Double Indemnity” . Като гигантски Sci-fi фен, би ми било интересно да чуя какво можеш да кажеш за „Future noir”-а. И едно въпросче: Не смятате ли, че „Големият Лебовски” е най-добрата пародия на жанра, ever?

  23. 16 април, 2010 в 18:05

    Благодарности за оценката. :)Имах известни колебания преди поста дали да не включа и Блейд рънър, но на време се спрях преди да нагазя в дълбоките води. Дори и в този вид сигурно съм засегнал по-малко от 1% от заглавията, които си заслужават не само споменаването. А и целта ми беше да обърна внимание върху основните и не толкова популярни, вече позабравени заглавия.Колкото до Коен, Симпъл Блъд ми се нарежда някъде между 15-то и 20-то място в личната класация, Старите кучета – 5-то до 10-то, а Лебовски го гледах преди повече от 10 години и помня само сцената, в която Бриджис е притиснат от двама дебеловрати в дома си, единият му натиска главата в тоалетната чиния и пита: "Къде са парите, Лебовски?", а той: "Някъде там долу. Я дай пак да видя!". Тъй че това в голяма степен отговаря на въпроса не е ли голяма пародия. Планирал съм да си го припомня…

  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: