The Dark Knight (2008)

Режисьор: Christopher Nolan
Сценаристи: Jonathan Nolan, Christopher Nolan
Жанр: Action, Crime, Drama, Thriller
Каст: Christian Bale, Heath Ledger, Aaron Eckhart, Michael Caine, Maggie Gyllenhaal, Gary Oldman, Morgan Freeman

Миналата седмица под пост на inni4ka върху дългонабиралият скорост и вече плъзнал по кината „Inception“ небрежно „драснах“ коментар, онагледяващ „добрите“ ми чувства към друго високостойностно произведение на същият режисьор, а именно „The Dark Knight“. Режисьорът е Кристофър Нолан, клеветникът съм аз, а inni4ka беше така любезна да ми опонира, защитавайки режисьорската му чест. Вероятно до дебат нямаше да се стигне, ако не бе обструктивния анонимен коментар, предложил ми да се гръмна – явно, защото нищо не разбирам от кино, което до голяма степен е вярно, защото аз освен да гледам никога не съм се и опитвал да „правя“ такова. Затова в качеството си на наблюдател с известни традиции в асимилирането на кино-продукции реших, че не мога да пренебрегна напиращото в мен желание да споделя какво наистина мисля за работата на Кристофър Нолан по батмановото продължение, а по този начин и да отговоря на inni4ka за причините обосновали струящият от мен негативизъм.

Като човек в отпуска, чието време е ценно, като ваза от династия Мин за комисинер-продавач в Сотбис, ще си спестя доста от потенциалният текст и въпреки това ще се опитам да не пропусна нищо. Как става това ли? И аз не знам, но сега е момента да разбера.

Започвам от най-тривиалното – монтажа, който принципно ми е най-малкият проблем. След спиращото дъха начало, обещаващо много и същевременно загатващо колко фалшив героизъм ни очаква оттук нататък в лицето на явно изтормозения от лични проблеми Били Фичнър, следват кадри, в които Батман и верният му иконом (тук вече съвсем не „онзи сухар“, а някакъв доразвит и ъпгрейднат труженик на професията с военно минало) съвсем в реда на традицията си разменят загрижени реплики. Камерата прескача от лице на две и обратно, а резултатът е, че някак си се губят кадри между джъмповете. Е, сигурно аз толкова му разбирам. Същевременно ситуацията е съпроводена от високоинтелигентни забележки, за съжаление бъкащи от посредственост, като например: „Всеки си има граници, мастър Уейн. Някой ден ще го осъзнаете!“…

За да не губя време в презентации, ще подема едно неангажиращо изброяване на режисьорските решения в хронологичен ред:

– Нов мизансцен, съдебна зала, Харви Дент към мафиотския бос: „Ще те вкарам зад решетките, Съли!“. Трогателно…

– След момент, в който Дент е отървал смъртта на косъм благодарение на засякъл автоматичен пистолет, той и възлюбената му вървят в кулоарите на съда, усмихват се, фамилиарничат и си подхвърлят остроумни забележки за кариерите си. Това явно е израз на дълбоки чувства, подчертаващ титаничния реализъм на повествованието.

– Среща между Дент и комисаря – остроумията продължават. Някои хора просто не могат да говорят нормално.

– Момент, с потенциала да разкрие интересен нюанс от характера на Олдмановия персонаж, е прецакан с невинността на пеленаче изцапало пелените си – думите му са почти заглушени за сметка на нахлуващ кадър със сградата на Уейн Индъстриълс и глас презентиращ бъдещо сливане между компанията и някви китайчета. Естествено, личният елемент е убит за сметка на корпоративни сделки. Явно в този филм характерите на героите по значимост се нареждат някъде след декорите. За съжаление самите декори също ги няма, затова пък се скъсваме да гледаме разни актуални небостъргачи. С други думи, шибай се, Готъм, ти вече си отживелица!

– Морган Фрийман движи корпоративни сделки, занимава се детайлно с финансовата им част и в същото време е най-шибано иновативния инженер в Готъмско… Камоооон!?

– Дент и възлюбената му – поредната доза остроумия, придружени с нестихваща лавина от усмихнати лица. Извинявайте, в това кино предлагате ли пликчета за повръщане!

– До тях доближава Брус придружен от… познахте – статистка, която при представянето дори няма да си отвори устата, за да каже: „Приятно ми е“, защото явно в Русия (откъдето е) тези условности са отживелица. Затова пък минута по-късно ще обсъжда борбата с престъпността с открояващ се руски акцент, но… такава е ситуацията, статистите са затова – да са прост(о/а) част от фона. На кой му пука, че неуместното им присъствие би изглеждало гротеско дори до по-голямата гротеска в случая – самият Батман.

– Предвид цялата тази алогичност и преливащ от реализъм сюжет, Нолан решава да привнесе един нов елемент към образа на Жокера, а именно – мотивировка. Интересното обаче е, че въпросната, въплътена в думите на верният батманов иконом, се изразява в краткото словосъчетание „пюър ийвъл“. С други думи на света има зло и Жокера го олицетворява. Самото зло разбира се няма нужда да се мотивира – това е все едно да мотивираш водата да е мокра. Та Жокерът е някакъв нов аналог на Дявола… Нолане, по струната на лековерния американски християнин ли играеш или просто си подритваш скротума (извинявай Скротуме)?!… (Най-пародийното в цялата ситуация обаче е, че Кейн дава пример, в който въпросното „зло“ по-скоро удря на бирмански Робин Худ, отколкото на някакъв ултимативен злодей. Започвам да се чудя дали една глупост сложена в устата на достолепна фигура като Кейн, произнесена с подобаващата интонация и в лицето на камера, снимаща филм от легендарната поредица Батман, е всъщност по-малко глупава… или напротив?…)

– „Let’s put a drama on that movie!“ – Жокера заплашва, че ако Батман не се разкрие, той ще започне да убива наред. Следва сцена на двойно убийство, присъстват полицейският инспектор и помощницата му, появява се и Батман, хвърляйки остроумната забележка, че му трябват 10 минути на мястото на престъплението преди хората на испектора да съсипят евентуалните улики. Забележката е тотално не на място, няма никаква случка преди това, която би могла да накара Батман да хвърли такова обвинение върху качествата на съвестните полицаи и въпреки това той я прави. Защо? Отговорът идва мигновенно – за да може в следващата си реплика помощник-испекторката да хвърли препъни камъка, нагнетяващ драматизма в ситуацията: „Обвиняваш нас?! Та тези хора са мъртви заради теб!…“. Така е, когато терористът каже, че ще убива хора, докато не му бъдат предадени няколко жертвени агнеца, като например невръстни дечица, вие решавате, че жертвата им си заслужава, за да ви остави ЗЛОТО намира… Този филм просто бъка от житейски дилеми.

– Борбата с престъпността набира скорост. Задейства се план „БЕ“ (идва от „БЕ вий добре ли сте!“). Комишънър Гордън преиграва, изсценирайки собствената си смърт. Разбира се, поантата предстои – той не уведомява жена си и тя научава лъжливата „истина“, че е мъртъв. Какво по-естествено от това – обичаш жена си и децата си и, за да ги предпазиш от посегателствата на Жокера, решаваш да им докараш инфаркт, вместо да ги подготвиш, казвайки им за тайният план. Е, как, всичко трябва да бъде достоверно дори и мъката на жена ти и невръстните ти дечица. А и професионалните задължения на героя явно са над всичко. Бащенски и съпружески инстинкт (?!) – не и в този филм!

– Речта на Харви Дент… Тук просто ще си замълча. Идваше ми да си зашия очите и ушите само и само да не слушам фалшивият мелодраматизъм от устата на иначе вторият по личност сред безличните актьори в това фиаско.

– В следващата сцена необособеното подобие на женски персонаж Маги Джиленхал чете морал на Батман, но в трето лице пред очите на Майкъл Кейн. Проблемът е, че дори и тригодишен би схванал, че доводите й са абсурдни, особено на фона на факта, че през пет минути същата хойкаше ту с белия, ту с церния рицар, защото… ами как да устоиш на мъже с власт. С други думи курва чете морал в момент изпълнен с драматизъм. Добре де, ще перифразирам: Шибана курва чете шибан морал и това минава за шибан драматизъм!

Усещам, че още не съм преполовил филма, а някак си мастурбациите на Христофор не секват, което сериозно започва да накърнява рецепторите ми за естетизъм… А както е видно и да изчерпват търпението ми.

– Батман и Жокера беседват върху теми от битието. Прокрадват се елементи от „Нечупливият“ – Злото няма как да съществува без Доброто. Моментите на засвидетелствана обич разчувстват лековерния кинозрител и той става доживотен фен на творчеството на режисьора, колкото и същия да повтаря всевечни банализми. Да вкарваш реплики за човешката природа в устите на героите винаги е събуждало в мен естественият ми порив да си нарежа вените „на ситно“.

– Една от най-нечовешките (в буквалният смисъл на думата) трансформации обаче е тази на Харви Дент. Целият ми арсенал от въображение и житейски опит не успяха да ми помогнат да се добера до мотивацията на Двуликия Харви Дент, внезапно превърнал се от човек с дълбоко чувство за справедливост, с ненакърнен морал и завидна ценностна система в гневно, безлико, алогично, непонятно в гнева си и тотално аут-ъф-сенс същество, което с лека ръка, така сякаш си сипва захар в чашата с кафе е готово да отстреля синчето на комисаря „баш“ пред очите му. Кое предизвика това непонятно решение на сценаристие? Каква неземна сила прокара тази „гениална“ сюжетна развръзка? Времето все още не е дало еднозначен отговор на този въпрос, но аз подозирам какъв е, както и всеки от вас запознат с оригиналните приключения на крилатия плъх – режисьорът е трябвало някак да вкара драмата на двуликия герой сред останалите сценарийни недомислици, но точно така някак (както през останалата продължителност на филма) Нолан се проваля.

Има само два варианта да припознаете „своят филм“ в точно този филм – или въображението ви да довнася повече идейна подплътеност в него, отколкото реално има, или просто да сте се понесли на хайп-вълната, възвеличала наистина забележителното изпълнение на Леджър. Астрономическият рейтинг в IMDb е дело на вторият вариант. А има и трети, който обаче няма да спомена, за да възпра напиращият в гърдите ми цинизъм. Опитите за вкарване на някакъв тинаничен подтекст в словата на главните протагонисти изобщо не са за коментиране. „Гениалните“ планове на Жокера обусловени от невъобразим брой случайности, самоцелни решения на обичайните заподозрени и следствие от телепатичните (явно) способности на картоиграча седяха толкова изкуствено върху цялостния плот, че по едно време даже вече не ми правеха впечатление, ами просто ги приемах на доверие с идеята, че все някога всичко това ще свърши в нещо като сподавен хепи енд (в случая завършващ с мъдрите слова на комисаря, от които вече дори не ми стана смешно).

Въпреки това не мога да заключа, че „Черният рицар“ е лош филм. Той просто не е толкова добър, но статута му на велик, го прави особено омразен за възприятията ми и в този смисъл се отразява и върху крайността на коментарите ми. Във всеки случай задаващият се трети ноланов Батман вече ме изпълва с повече скепсис отколкото прогнозите за 2012-та, така че нещото, което ще направя, е да се капсулирам в очакванията си за фалш, пореден, ситуиран много далеч от бъртъновата класика.