Начало > джесика алба, джим томпсън, кейси афлек, кейт хъдзън, майкъл уинтърботъм, ноар, ревю > "The Killer Inside Me" (2010) или кратка ретроспекция на фаталния край

"The Killer Inside Me" (2010) или кратка ретроспекция на фаталния край

И аз, като повечето ненормални хора с нездрав интерес към художествената литература, минах през няколко жанрово обособени етапа преди да открия, че не трябва да се ограничавам жанрово. Започнах с четенето на приказки – това беше доста отдавна, но все пак по-рано от момента, в който Вселената някак си излезе на сцената – преминах към естествено предопределения приключенски жанр, последван от скок към фантастиката, която постепенно мутира в четене на кримки. Оттам-нататък се нахвърлих на произведенията на класиците и известно време след това се оказа, че чета общо взето всичко. Истинското ми съзряване обаче, като самоосъзнат, сблъскал се с „жестоката действителност“, индивид, настъпи с черният детективски роман, в който смъртта вече не беше следствие от бластерен изстрел или от пронизала ме в бледоликия задник стрела, и още по-малко от интервенцията на триглава огнедишаща ламя, захапала ме за златните ябълки, а резултат от качества, които често срещаме групирани в стек по седем.

Започнах въведението си така отдалеч с идеята да презентирам няколко такива „специални“ кримки, оказали ми силен ефект и то в двете си превъплъщения – на книжен носител и на голям екран. Всеизвестно е, че, като си говорим за кримки, първите асоциации са за автори от категорията на Конан Дойл, Агата Кристи, Жорж Сименон, но, когато става дума за черен детективски роман, името, което веднага се набива на очи, е Реймънд Чандлър. Също така всеизвестен факт е, че, колкото и всички да се прехласват по една-две екранизации на негови романи, по-скоро бих си отхапал езика, отколкото да нарека някоя от тях велико постижение на седмото изкуство. В голяма степен същото важи и за Дашиъл Хамет, сред чиито екранизации се откроява основно „Малтийският сокол“, често определян за основоположник на ноар жанра. Разбира се, това е малко условно, предвид съществуването на филми като „М“ на Фритц Ланг, излязъл 10 години по-рано, на който обаче му липсват някои основни съставки, за да претендира за пълнокръвен ноар. Така или иначе тази размита граница, бележеща началото на жанра, открива нови хоризонти пред кинематографията, затова и през годините нейните настойници зад океана, в лицето на мастити продуцентски къщи усетили теча от центове в касите на кината, започват да търсят вдъхновение – или по-скоро готов пазарен продукт – сред творбите на авторите на криминални романи.

След като Холивуд дои известно време обичайно заподозрените свещени крави – Чандлър и Хамет, почти три години след „Малтийският сокол“ на сцената се появява „Двойна застраховка“. В реализацията му са замесени няколко фактора, които се напасват по неповторим начин: корифеят на режисьорския занаят Били Уайлдър, сценариста Реймънд Чандлър и романа на Джеймс Кейн. Това, което отличава този филм от редицата предходни, е, че протагонистът, с който зрителя се идентифицира, всъщност е от обратната страна на закона и, подтикнат от желание за бърза печалба и липсата на други перспективи, решава да скочи в „дълбокото“ на престъпния свят. Подходът е новаторски и рисков, но напипва пулса на двойнствената човешка природа, предлагайки възможност на зрителя да се идентифицира с тъмната страна в себе си и така да усети адреналина и последствията от „прекрачването“ на законовите рамки. Резултатът е непреходна класика, гледането на която по емоционален заряд мога да сравня единствено с момента, в който за първи път сам успях да си вържа обувките.

Почти 40 години по-късно, през 81-ва, на екран изплува и друга екранизация по роман на Джеймс Кейн – „Пощальонът звъни винаги два пъти“, която, въпреки че изобщо не се доближава до класата на предходника си, ефектно поднася същия плот, включващ фатална жена, фатално убийство и фатален край. Но колкото и да си приличат в това отношение, нещото което наистина ги обединява, са „добрите намерения“ на протагонистите. Отчитайки факта на убийството, двамата герои са въвлечени във фаталните събития единствено по вина на фатална жена, играеща си със сексуалния им нагон.

Не точно така седи въпросът с романите на друг съвременник на Кейн – Джим Томпсън. В „1280 жители“ от 81-ва на Таверние движещата сила е протагонистът, в който, леко шаблонно казано, се изявяват пороците на обществото. В романът и във филма са поставени много повече житейски проблеми отколкото чисто криминална интрига, но пък последната е перфектният инструмент на авторските търсения. Докато на фаталната жена героят може да откаже, на обстоятелствата, в които е принуден да живее, единственото противодействие е приемането или пълното противопоставяне.

The Killer Inside Me (2010)

Режисьор: Michael Winterbottom
Сценарист: John Curran (по романа на Jim Thompson)
Жанр: Crime, Drama, Thriller
Каст: Casey Affleck, Kate Hudson, Jessica Alba, Ned Beatty, Elias Koteas

Преди седмица, сядайки да гледам „Убиецът в мен“, таях определени надежди, и въпреки името на Уинтърботъм, имах основания да вярвам, че този път няма да си изповръщам червата върху чисто новия килим. Е, имах и едно притеснение с кухеещото име Джесика Алба, но в противовес на очакванията тя се вписа изненадващо уместно и дори в сцената, в която на героят на Афлек му скимна да я нашляпа превъзпитателно с кожен колан – не се бъркайте, във филма не изглежда толкова плоско, колкото звучи от моите писания – тя успя да се представи на нивото на една средностатистическа проститутка в месечен цикъл. Е, да кажем, че малко прекалих – нека не е била в цикъл. Във всеки случай бездарието й не беше никак под това на представянето й в иначе титанично бездарния „Мачете“.

Филмът основно може да се раздели на две интелектуално диферентни части – до появата на Бил Пулман и след появата на Бил Пулман. Въпросната се случва десет минути преди края, така че преди да стигнете до нея, ще имате предостатъчно време да се насладите на един почти истински Джим Томпсън, почти все едно изваден от редовете на „1280 жители“ – безразличен към героя си, привидно безидеен и точно в тази връзка шокиращо жесток и студенокръвен в съчетаването на седемте основни елемента на добрата криминална история, а именно похот, чревоугодничество, егоизъм, леност, гняв, завист и гордост. До появата на Пулман ще видите всичко това поднесено с необходимата доза реализъм и пестеливост. Мизансценът на моменти може да ви се стори не достатъчно пълнокръвен или – в другата крайност – неестествено претрупан с артефакти от средата на миналия век, но на фона на историята, както и с подобаващата актьорска игра (Кейси си е същото мързящо го да говори лекенце, което покушаваше Брад Пит във филма с прекалено дългото име, което няма да си правя труда да спелувам) тези детайли не оказват чак такъв негативен ефект.

Разбира се, всичко щеше да е прекалено хубаво, ако Ева не беше откъснала райската ябълка, а Уинтърботъм беше вкарал поне малко повече интелект в режисьорските си решения. Тогава нямаше в началото на лентата мотивацията на персонажите да е леко пресилена, все едно характерите са с предистория, за която никой нищо не знае и по принуда трябва да приеме на доверие, а героите и обиталищата им щяха да са с няколко идеи „по-вехти“ от демонстрираната повсеместно заможност и клинична чистота, отразяваща се в полираните брони на коли, които си личеше, че предния ден са били на изложение на ретро автомобили в южен Канзас, но най-вече последните 10 минути просто нямаше да ги има. Те сгромолясаха целият плот, търсейки ефектния завършек, който да издуха мозъка на свикналия с неочаквани сюжетни обрати кинозрител. В изсилването си Уинтърботъм чак стигна до гротеската да ни приравни с феновете на „Заразно зло“ – нещо, което беше тотално излишно и прекрачи границата с безвкусния кич. Та да си го кажа направо – краят беше меко казано жалък и основателно смъкна оценката ми за филма с поне точка и половина, а за мен, като почитател на ноар жанра, това бе голямо разочарование. Казвам го с не малка горчивина, но и с чистото съзнание, че лентата си го заслужаваше.

Въпреки това „Убиецът в мен“ е завръщане към традициите на възможно най-мрачните ноари, за които последно ми напомни „Няма място за старите кучета“, а преди него и други два филма от репертоара на рошавите братя – „Fargo“ и „Blood Simple“. Направи го сравнително издържано, сравнително семпло, и, явно според казаното до тук, сравнително успешно. И все пак ако бях имал информацията да не гледам последните 10 минути, оценката ми вероятно щеше да е над 8/10, но 7/10 също не е лош резултат за филм с реална продължителност час и 45 минути, от които е по-добре да пропуснете последните 10.

Advertisements
  1. 19 януари, 2011 в 9:08

    Ихаааа, ще го гледам!За последните десет минути ще помисля. :)Много дарк ревю, в унисон с фона.:)

  2. 19 януари, 2011 в 11:09

    Ел, ако подобието ми на ревю ти се е сторило дарк, трябва да прочетеш нещо от Томпсън. Много подтискаща атмосфера, но и бъкаща от съспенс. А и се чете бързо. Аз много обичам книжки дето се четат за половин следобед. 😀

  3. 19 януари, 2011 в 11:29

    И аз! Ама да има подходяща възглавница.:)

  4. 19 януари, 2011 в 11:40

    Мислех, че една не ти е достатъчна, ама щом казваш. :))

  5. 19 януари, 2011 в 11:46

    o, ревюто изглежда що годе позитивно 🙂 Трябва да го гледам, днес ще го смъкна. Иначе отново показа любовта си към ноар филмите, сигурен съм че имаш плакат на Двойна застраховка в стаята ти 😀 😀 Като спомена братята Коен, онзи ден изгледах True Grit, първо оригиналната версия от 1969г., после и тяхната. Яко са добавили дарк, ама много дарк хумор, хареса ми филма 🙂

  6. 19 януари, 2011 в 11:51

    Съвсем тихичко ще спомена, че филмът изобщо не ми хареса, с големи мъки и почти на инат го изгледах с няколко прекъсвания.И все повече не ми понасят сладникавата муцунка и мързеливият провлачен говор на Кейси Афлек. Анти ми е някакси …

  7. 19 януари, 2011 в 12:03

    Аз не успях да изгледам филма преди да си напишеш ревюто и сега няма как да се включа по темата, а също така няма вече и как да гледам филма без известна нагласа… така е то, като ходя да събирам мъгли по джобовете на my famous blue raincoat, вместо да си седя у дома и да гледам филми.

  8. 19 януари, 2011 в 12:19

    Изключително точно ревю, което съвпада с моето мнение изцяло. Оценката е реална.

  9. 19 януари, 2011 в 12:32

    Ламоте, "ревюто" си е направо позитивно на фона на 95% от постовете в блога ми. 🙂 А и нали гледам да съм обективен – каквото не ми допадне, си го казвам, но имам съмнения, че, ако филмът не беше ноар и свършваше по този фейк начин, щях да му смъкна оценката с поне още една единица. А "True Grit" много ме блазни, но ще го изчакам, както казва Дринов, "на блурей от официалния дистрибутор", пхахах. 😀 И за каква ориганална версия става дума? Не се бях интересувал и сега разбирам…Точ, ако не си гледала или чела нито едно от споменатите по-горе заглавия, антипатията ти към филма може би е разбираема… но аз не я разбирам. :DСкай, със самият си коментар (а и с музиката на Леонард Коен в ушите) успя да донесеш изключително подходяща атмосфера в този мъглив ноарски ден. Не ти трябва да се затваряш вкъщи, бълийв ми.GFoxxx, фенкю, брадъ. 🙂

  10. 19 януари, 2011 в 12:52

    Ностро, гледала съм ги.Понякога вкусовете ни се разминават. Аз не харесах например и "Стоун", което нищо не означава, защото много хора го приеха добре и повече от добре.Имам си прост и добре работещ индикатор – никога не заспивам на филм, който ми е интересен и ми харесва. Е, на въпросния успях няколко пъти.Не съм и очаквала да ми разбереш антипатията към него. 🙂 Обаче ако всички го хвалеха, нямаше да е много нормално, нали? 🙂

  11. 19 януари, 2011 в 13:04

    Единственият филм, дето знам, че всички го хвалят, е "Изкуплението Шоушенк". Е, в IMDb открих и ревюта, които го бяха нахулили, задето няма закодирана символика в него, а всичко си е казано право в очите, т.е. нещо като да харесваш само абстракционизъм в изобразителното изкуство, щото другите са си го нарисували едно към едно. Абе истината е в първия параграф – трябва да си отворен към всичко, което не означава, че всичко ще ти е любимо.

  12. 19 януари, 2011 в 15:54

    Добре си се справил!Липсва само Джеймс Хадли Чейс. А Пощальонът ЧУКА винаги два пъти ! И никога не потретя :DОсвен това го няма и Богомил Райнов! Но аз го добавям :D"Реквием за една мръсница"http://zamunda.net/details.php?id=134476&hit=1

  13. 19 януари, 2011 в 16:34

    Вал, Чейс съм го изчел от-до, но не знам да има известен филм по негов роман. Ще ми се да направят по "Ковчег от Хонконг", жалко че Уайлдър вече не е сред живите. :("Кукла на верига" също е велик роман, а интересното е, че Алистър Маклейн има дори и уестърн романи, но екранизацията по куклата е много зле, не можах да я изтърпя.А "Пощальонът чука…" би трябвало да е едно към едно с "Пощальонът звъни…" щото Никълсън май повече чукаше, основно Джесика. :DРеквиема ще го изтествам. 🙂

  14. 19 януари, 2011 в 20:34

    още – Тайфуни с нежни имена, Няма нищо по-хубаво от лошото време, и разбира се, Черните лебеди от Райнов:))общо взето останалите любими автори си ги казал, а каквато и да е екранизация по тях да съм гледала нищо не си е заслужавало.. (офтопик – учудващо, защото поне "Баскервилското куче" на Артър би могло да е страхотен трилър с помощта на съвременните технологии..) благодаря за чудесното ревю, ще бъде интересно да се види:-)

  15. 19 януари, 2011 в 22:06

    Анджи, по "Баскервилското куче" имаше една доста свястна екранизация и то със самия Джеръми Брет. Честно казано обаче не виждам какво ново биха довнесли новите технологии в един евентуален ребуут на историята. Даже бих предложил колкото се може по-малко да се мешат. :)А с тоя Райнов направо ми надухте главата. 😀 Добре де, добре, ще се образовам. 🙂

  16. Bla
    20 януари, 2011 в 11:54

    >Съвсем не-тихо ще спомена, че тая недоносена тъпа wannabe чекия едвам я догледах. Доста ялов филм, 3/10 му е много. От друга страна: задникът на Алба си струва.

  17. 20 януари, 2011 в 12:59

    >А сега си представи, че два от труповете бяха оживели… :D~~Както и да е, от определенията само "уонаби" имаше някакъв характер на основателен довод, било то и неподкрепен с факти. Считай, че "Убиецът в мен" на фона на "преливащия от ноар" кино-пазар е за мен това, което "The Walking Dead" е за теб на фона на "преливащия от зомби-хоръри" телевизионен ефир.

  18. Bla
    20 януари, 2011 в 13:41

    >Считай, че ноар-киното е изтънчен и дълбок жанр, който има изключителни попадения и за който жанр т'ва смърдящо лайно горе е престъпна обида. Останалото няма да го коментирам, 'щото е (най-малкото) нерелевантно.

  19. 20 януари, 2011 в 14:16

    >Че аз това и казах. Да не би "The Walking Dead" сложен до образец на зомби идейността (хах!) не изглежда като бездарна претенциозна повърня до класика в жанра.

  20. Bla
    20 януари, 2011 в 14:27

    >Удивително. Два поредни пъти се контра-аргументираш с абсолютния офтопик "The Walking Dead" – явно много те е жегнал. 😀 Отделно, че по никакъв начин не допринася на тезите ти… Сега, да оставим настрана зомбитата, които нямат нищо общо с темата, и да приемем, че вкусовете ни живеят в различни галактики, ОК? Позволи ми да смятам "The Killer Inside Me" за недоразумение в контактекста не само на поджанра си, но и на киното изобщо. Ако обаче държиш да намесим неживите, то съвсем отговорно заявавам, че "Days Gone Bye" не отстъпва по нищо на най-добрите зомби-филми; тоест, аз мога да сравня Франк Дарабонт с Джордж Ромеро, Хорхе Грау или Лучо Фулчи, някои от които той дори превъзхожда. Ти не можеш да сравниш горната помийка с Фриц Ланг, Роман Полански, Брайън Де Палма, Хауърд Хоукс, дори с любимия ти Робърт Родригес и "Sin City".

  21. 20 януари, 2011 в 16:39

    >Е, не, как пък ще ме жегне филм, който по определение принадлежи към неизтънчен и плитък жанр, като зомби-хоръра. 😀 Но пък е добре, че даваш за пример само първия епизод на сериала. Това вероятно означава, че имаш едно на ум, като говориш за останалите.Така или иначе това за галактиките си е в сила. За офтопика няма какво да говорим, защото, за да си в топика на твърдението си, трябваше да изведеш поне един-два конкретни довода, с които да обосновеш слабостите на филма. Това, което направихме, беше че си разменихме няколко общи приказки.

  22. Bla
    20 януари, 2011 в 17:01

    >O, изведох ги – конкретни, подчертани и ясни. Просто обикновено човек вижда и приема к'вото му отърва. 😀

  23. 20 януари, 2011 в 17:45

    >Прости слепотата ми. 😀

  24. Bla
    20 януари, 2011 в 18:01

    >Трудна работа. 🙂

  25. 20 януари, 2011 в 18:05

    >E, поне опитах. :))

  26. 21 януари, 2011 в 10:19

    >ха, Ностро, не знаех за тази екранизация на Баскервилското куче, мерсажно:-) както и за The Killer Inside Me, на мен определено ми допадна филмчето:)

  27. 21 януари, 2011 в 14:36

    >Явно е до вкус и нагласа. 🙂

  28. 21 януари, 2011 в 19:31

    >Ясно е ,че Бла иска да те натири да гледаш Лучо Фулчи.Аз го направих преди време и успях да изгледам няколко негови филма. Все пак той е гуру и в сексексплоатейшън жанра.Ако започваш с негов филм,нека бъде този :)A doppia facciahttp://www.h33t.com/details.php?id=059c5a6e0f3fffa874348cc7740e4cadb62c5fde

  29. 22 януари, 2011 в 15:27

    >Като става дума за Кински, си падам по дъщерята, но и на тоя ще му излезе късмета. 🙂 Само тая оценка от 5.6 ме тормози, но се надявам, че сексплоатейшън елемента ще балансира недостатъците. 😀

  30. 23 януари, 2011 в 11:21

    >Ностро, изгледах филма и определено не ми допадна, от убийството на Алба нататък беше ясно, че ще я измъкнат от някъде на финала, та в тази връзка беше обида за интелекта на зрителя да го намекват през минута. И изобщо целия филм ми се видя плосък и някак изрязан от мукава, образите – най-вече (със скицирано минало или изобщо без такова, без мотивация, без история). След нашляпването на asinum Аlba за мен му лъснаха белите конци и доглеждането беше на инат.Кейси Афлек е… хм, живото олицетворение на максимата, че едно зло никога не идва само в Холивуд. Но! Хареса ми как добре са постигнали атмосферата на джобна кримка, според мен особеностите на мизансцена, както ти ги определи, са умишлени и обслужват точно тази noir стилистика. А и музиката беше на място… или поне онази прокрадваща се доницетиева сълза по Албината героиня.И все пак, не забравяй че това, че на Скай филмът не й е харесал, съвсем не означава, че не е хубав. Скай от кино не разбира :).

  31. 23 януари, 2011 в 13:35

    >Скай, не гледах на филма като на кримка. Дали Алба щеше да е жива или не, за мен беше абсолютно безмислен казус. Фактът, че същата лъсна в последните 10 минути нито ме трогна, нито "разтрогна". Плоското беше, че се появи по този начин, заобиколена от всички замесени в интригата като в роман на Кристи, където тумбата от заподозрени е локализирана в една стаичка, а детективът крачи нагоре-надолу и разкрива с драматичен глас кой е извършителя. Истината е, че краят нямаше нищо общо нито с главния, нито с предхождащата ноар атмосфера, нито с всичките позитиви отпреди това. Ако Алба я бяха показали в съда, където героят на Афлек нямаше да докара ситуацията до край в стилистиката на "300", това нямаше да ме притесни особено.С други думи аз гледах на филма като на ноар. Интересуваха ме характерите и поведението на героите. То и криминална интрига нямаше, защото убиецът и мотивите му бяха ясни от самото начало. Факт е, както и споменах, че завръзката е "изсилена" и лично аз не усетих атмосферата на онези години и в този смисъл много от персонажите сякаш останаха да висят във въздуха, но Афлек си беше съвсем на място. Мотивацията му беше подкрепена от психологическите фактори от детството съвсем подобаващо. Разбира се, в чисто актьорски план можеше да си спести едно-две ухилвания, но както казах и по-горе в отговор на Бла, много от негативите на филма ги превъзмогнах сравнително лесно, защото този филм си беше едно проявление на ноара. А и съм чел Джим Томпсън ("1280 жители") и вероятно на ум съм преплитал двете истории, което ми е осигурило някакво "предимство" пред останалите зрители.Както и да е, съжалявам, че съм те подвел да си изгубиш времето. Вече ще предупреждавам, че като почитател на ноар жанра, е възможно да пресилвам позитивите за сметка на негативите, но и факт е, че последните не съм се опитвал да ги крия. Но пък и аз какво ли разбирам от кино. 🙂

  32. 23 януари, 2011 в 20:59

    >Ноар жанра е много особен.Задължително присъства джало елемента.Гравитират култови красавици които биват безжалостно избивани. Като шедьовъра black belly of tarantula :)http://www.youtube.com/watch?v=jhLPfYAtF3M

  33. 24 януари, 2011 в 0:15

    >Вал, благодарение на гуглето открих, че това джало си го упоменавал и при Елфа ето тук. Що за чудо е това нещо?! 😀

  34. 24 януари, 2011 в 9:09

    >Джало жанра е създаден пак от италианци – Лучо Фулчи и Дарио Ардженто :DНай – добре е да те пусна в самата джало библиотека :Dhttp://www.eccentric-cinema.com/cult_movies2006/your_vice_locked_room.htm

  35. 24 януари, 2011 в 9:28

    >Хааа! И Благо е писал за жанра :Dhttp://www.ivosiromahov.com/phpbb/viewtopic.php?p=37969

  36. 24 януари, 2011 в 10:28

    >Тук вече ме запали! Само не разбрах Бла lip01 ли е?

  37. 24 януари, 2011 в 12:10

    >Ох, ох, ох, що спойлъри изядох!!!! 😦 :(Този филм искам да го гледам откакто изгледах трейлъра, който е уникално готин. Освен това Уинтърботъм ми е любим режисьор. После започнаха да излизат адски много отрицателни ревюта на "фелоу блогърс" и бях леко разочарован. Сега заради Ностро имам малка надежда, макар че трябва да призная, че с Бла имаме най-голямо съвпадение във вкусовете и това ме притеснява. Ще се насиля да го гледам. How bad can it be?

  38. 24 януари, 2011 в 14:28

    >Едва ли Благо се мота във форума на Сиромахов :DПросто е цитиран!Днес излезе още една класика. Алиса в страната на винтидж кислола :Dhttp://rutor.org/torrent/90122/alisa-v-strane-kisloty_alice-in-acidland-1969-dvdrip

  39. 24 януари, 2011 в 16:20

    >Дринка, поне ще знаеш какво да очакваш и няма да си го изкарваш на мен. :PВал, верно ли, че АлисИЯ като отишла в страната на чудесата и там Шапкаря я направил малка-голяма, малка-голяма. Бе направо я накарал да си говори със себе си. 😀 (тая фолк дива я знам покрай измисления Божинов – да не си помислите, че съм й фен 😀 )

  40. Bla
    25 януари, 2011 в 15:59

    >OMG, верно са ме цитирали в тоя тъп форум. 😀 За джальото съм писал на разни места, включително и в блога ми. Препоръчвам Марио Бава и ранния Дарио Ардженто.

  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: