Архив

Archive for the ‘джим томпсън’ Category

"The Killer Inside Me" (2010) или кратка ретроспекция на фаталния край

19 януари, 2011 40 Коментари

И аз, като повечето ненормални хора с нездрав интерес към художествената литература, минах през няколко жанрово обособени етапа преди да открия, че не трябва да се ограничавам жанрово. Започнах с четенето на приказки – това беше доста отдавна, но все пак по-рано от момента, в който Вселената някак си излезе на сцената – преминах към естествено предопределения приключенски жанр, последван от скок към фантастиката, която постепенно мутира в четене на кримки. Оттам-нататък се нахвърлих на произведенията на класиците и известно време след това се оказа, че чета общо взето всичко. Истинското ми съзряване обаче, като самоосъзнат, сблъскал се с „жестоката действителност“, индивид, настъпи с черният детективски роман, в който смъртта вече не беше следствие от бластерен изстрел или от пронизала ме в бледоликия задник стрела, и още по-малко от интервенцията на триглава огнедишаща ламя, захапала ме за златните ябълки, а резултат от качества, които често срещаме групирани в стек по седем.

Започнах въведението си така отдалеч с идеята да презентирам няколко такива „специални“ кримки, оказали ми силен ефект и то в двете си превъплъщения – на книжен носител и на голям екран. Всеизвестно е, че, като си говорим за кримки, първите асоциации са за автори от категорията на Конан Дойл, Агата Кристи, Жорж Сименон, но, когато става дума за черен детективски роман, името, което веднага се набива на очи, е Реймънд Чандлър. Също така всеизвестен факт е, че, колкото и всички да се прехласват по една-две екранизации на негови романи, по-скоро бих си отхапал езика, отколкото да нарека някоя от тях велико постижение на седмото изкуство. В голяма степен същото важи и за Дашиъл Хамет, сред чиито екранизации се откроява основно „Малтийският сокол“, често определян за основоположник на ноар жанра. Разбира се, това е малко условно, предвид съществуването на филми като „М“ на Фритц Ланг, излязъл 10 години по-рано, на който обаче му липсват някои основни съставки, за да претендира за пълнокръвен ноар. Така или иначе тази размита граница, бележеща началото на жанра, открива нови хоризонти пред кинематографията, затова и през годините нейните настойници зад океана, в лицето на мастити продуцентски къщи усетили теча от центове в касите на кината, започват да търсят вдъхновение – или по-скоро готов пазарен продукт – сред творбите на авторите на криминални романи.

След като Холивуд дои известно време обичайно заподозрените свещени крави – Чандлър и Хамет, почти три години след „Малтийският сокол“ на сцената се появява „Двойна застраховка“. В реализацията му са замесени няколко фактора, които се напасват по неповторим начин: корифеят на режисьорския занаят Били Уайлдър, сценариста Реймънд Чандлър и романа на Джеймс Кейн. Това, което отличава този филм от редицата предходни, е, че протагонистът, с който зрителя се идентифицира, всъщност е от обратната страна на закона и, подтикнат от желание за бърза печалба и липсата на други перспективи, решава да скочи в „дълбокото“ на престъпния свят. Подходът е новаторски и рисков, но напипва пулса на двойнствената човешка природа, предлагайки възможност на зрителя да се идентифицира с тъмната страна в себе си и така да усети адреналина и последствията от „прекрачването“ на законовите рамки. Резултатът е непреходна класика, гледането на която по емоционален заряд мога да сравня единствено с момента, в който за първи път сам успях да си вържа обувките.

Почти 40 години по-късно, през 81-ва, на екран изплува и друга екранизация по роман на Джеймс Кейн – „Пощальонът звъни винаги два пъти“, която, въпреки че изобщо не се доближава до класата на предходника си, ефектно поднася същия плот, включващ фатална жена, фатално убийство и фатален край. Но колкото и да си приличат в това отношение, нещото което наистина ги обединява, са „добрите намерения“ на протагонистите. Отчитайки факта на убийството, двамата герои са въвлечени във фаталните събития единствено по вина на фатална жена, играеща си със сексуалния им нагон.

Не точно така седи въпросът с романите на друг съвременник на Кейн – Джим Томпсън. В „1280 жители“ от 81-ва на Таверние движещата сила е протагонистът, в който, леко шаблонно казано, се изявяват пороците на обществото. В романът и във филма са поставени много повече житейски проблеми отколкото чисто криминална интрига, но пък последната е перфектният инструмент на авторските търсения. Докато на фаталната жена героят може да откаже, на обстоятелствата, в които е принуден да живее, единственото противодействие е приемането или пълното противопоставяне.

The Killer Inside Me (2010)

Режисьор: Michael Winterbottom
Сценарист: John Curran (по романа на Jim Thompson)
Жанр: Crime, Drama, Thriller
Каст: Casey Affleck, Kate Hudson, Jessica Alba, Ned Beatty, Elias Koteas

Преди седмица, сядайки да гледам „Убиецът в мен“, таях определени надежди, и въпреки името на Уинтърботъм, имах основания да вярвам, че този път няма да си изповръщам червата върху чисто новия килим. Е, имах и едно притеснение с кухеещото име Джесика Алба, но в противовес на очакванията тя се вписа изненадващо уместно и дори в сцената, в която на героят на Афлек му скимна да я нашляпа превъзпитателно с кожен колан – не се бъркайте, във филма не изглежда толкова плоско, колкото звучи от моите писания – тя успя да се представи на нивото на една средностатистическа проститутка в месечен цикъл. Е, да кажем, че малко прекалих – нека не е била в цикъл. Във всеки случай бездарието й не беше никак под това на представянето й в иначе титанично бездарния „Мачете“.

Филмът основно може да се раздели на две интелектуално диферентни части – до появата на Бил Пулман и след появата на Бил Пулман. Въпросната се случва десет минути преди края, така че преди да стигнете до нея, ще имате предостатъчно време да се насладите на един почти истински Джим Томпсън, почти все едно изваден от редовете на „1280 жители“ – безразличен към героя си, привидно безидеен и точно в тази връзка шокиращо жесток и студенокръвен в съчетаването на седемте основни елемента на добрата криминална история, а именно похот, чревоугодничество, егоизъм, леност, гняв, завист и гордост. До появата на Пулман ще видите всичко това поднесено с необходимата доза реализъм и пестеливост. Мизансценът на моменти може да ви се стори не достатъчно пълнокръвен или – в другата крайност – неестествено претрупан с артефакти от средата на миналия век, но на фона на историята, както и с подобаващата актьорска игра (Кейси си е същото мързящо го да говори лекенце, което покушаваше Брад Пит във филма с прекалено дългото име, което няма да си правя труда да спелувам) тези детайли не оказват чак такъв негативен ефект.

Разбира се, всичко щеше да е прекалено хубаво, ако Ева не беше откъснала райската ябълка, а Уинтърботъм беше вкарал поне малко повече интелект в режисьорските си решения. Тогава нямаше в началото на лентата мотивацията на персонажите да е леко пресилена, все едно характерите са с предистория, за която никой нищо не знае и по принуда трябва да приеме на доверие, а героите и обиталищата им щяха да са с няколко идеи „по-вехти“ от демонстрираната повсеместно заможност и клинична чистота, отразяваща се в полираните брони на коли, които си личеше, че предния ден са били на изложение на ретро автомобили в южен Канзас, но най-вече последните 10 минути просто нямаше да ги има. Те сгромолясаха целият плот, търсейки ефектния завършек, който да издуха мозъка на свикналия с неочаквани сюжетни обрати кинозрител. В изсилването си Уинтърботъм чак стигна до гротеската да ни приравни с феновете на „Заразно зло“ – нещо, което беше тотално излишно и прекрачи границата с безвкусния кич. Та да си го кажа направо – краят беше меко казано жалък и основателно смъкна оценката ми за филма с поне точка и половина, а за мен, като почитател на ноар жанра, това бе голямо разочарование. Казвам го с не малка горчивина, но и с чистото съзнание, че лентата си го заслужаваше.

Въпреки това „Убиецът в мен“ е завръщане към традициите на възможно най-мрачните ноари, за които последно ми напомни „Няма място за старите кучета“, а преди него и други два филма от репертоара на рошавите братя – „Fargo“ и „Blood Simple“. Направи го сравнително издържано, сравнително семпло, и, явно според казаното до тук, сравнително успешно. И все пак ако бях имал информацията да не гледам последните 10 минути, оценката ми вероятно щеше да е над 8/10, но 7/10 също не е лош резултат за филм с реална продължителност час и 45 минути, от които е по-добре да пропуснете последните 10.