Архив

Archive for the ‘комедия’ Category

>"Shaun of the Dead" vs. "A.R.O.G"

25 февруари, 2011 16 Коментари

>Ами това смятах да го пусна тази сутрин:

Днес е специален ден за мен по две причини. По-интересната от тях е, че не очаквах някога в този блог да сравнявам турски филм със западна продукция. Някак си ми се струваше по-вероятно да откажа компота или пък да започна да се кланям на „гурута“ като Рени Харлин и Майкъл Бей, а Уве Бол направо го разцелувам насред алеята на славата. Но чудото се случи, затова не се изненадвайте, ако утре опъна скарата с кебапчета пред Альошата в Шумен и надуя ориенталски ритми на измъченото си х-mini, които обаче леко ще се отличават от симфоничната сюита „Ориент експрес“, звучала няколко години по-рано само на няколко метра от същия този паметник на незнайния воин, в така наречената от шуменци сграда на Държавната шуменска филхармония (е, или поне от тези от тях, които са чували, че в града има такава).

Привидно разликата между двете заглавия е от тук до лунапарка и обратно, но обединяващият ги елемент е съвсем прозаичен и обикновено кара зрителите да се превиват смях вместо да заспиват по седалките в кината. С други думи и двата филма са комедии, при това пародии, и в двата има фантастични елементи – къде от зомби характер, къде от научно-фантастичен, – и в този смисъл ми е чудно дали не би ли било позор за режисьор, който съчетавайки комедия с развързващата ръцете фантастика, да вземе накрая да поднесе една скучна боза претъпкана с аспартам, клишета от зората на киното и клозетен псевдо-хумор. По всякаква логика „Би!“ и някак си точно това прави и „Shaun of the Dead“.

„Shaun of the Dead“ (2004)

Режисьор: Edgar Wright
Сценаристи: Simon Pegg, Edgar Wright
Каст: Simon Pegg, Nick Frost, Kate Ashfield, Bill Nighy

Тук ще видите точно един актьор и адски много статисти. При това всички кастнати на принципа на най-малкото финансово съпротивление и съждението, че в пародиите последното, което зрителят иска да види, е актьорска игра. В резултат на това час и половина няма да разграничите хората от зомбитата и съответно ще ви е изключително трудно да симпатизирате на който и да било от тях, камо ли да се идентифицирате с него. Ярък пример за това е героят на Саймън Пег – Шон, който още с първата сцена на сутрешно разсънване, целенасочено пунтира походката и мимиките на undead creature, след което забравя да излезе от образ до края на филма. Най-близкият му приятел и съквартирант е атрофирал в мозъка мърляч с афинитет към видео игрите и пъбовете, който в моменти на озарение намира за висша форма на остроумие да си „изпусне душичката“ образно казано. На гаджето на Шон пък е отредена задачата да го издърпа от безперспективния му начин на живот, на което той реагира с рядко срещано неразбиране, в резултат на което двамата скъсват и той остава в компанията на пръдльото. Пастрокът на Шон пък е фигурата, която няма да забравите с факта, че е единствената изиграна роля във филма, за което естествено заслуги има Бил Най. За съжаление общата продължителност на появите му е около 10 минути, с което веднага си правите изводите, че някъде дотам му е бил и късмета със зомбитата. За скопената откъм емоции двойка, гравитираща около гаджето на Шон, както и за неговата лична мама, просто няма какво да се каже, освен че се постараха допълнително да подбият нивото на филма до степен на кенийска екшън продукция.

Самият плот е безмилостно тъп към всеки дръзнал да го проследи в грандиозната му цялост. В следствие на разпаднала се в атмосферата над Англия космическа капсула за изследване на дълбокия космос (това, който го е измислил, грам идея си няма от космически реалии!?), на острова плъзва вирус. Въпросният явно е с избирателни способности, защото успява да зарази само част от хората, а другите онеправдани остават да очакват ухапване от заразен. Оттам нататък двамата идиоти – Шон и кретеноидния му приятел, изигран от родения за такива роли Ник Фрост – задействат хумористичните си скечове в опит да оцелеят в бокс-офис мелачката на Холивуд. Усилията им се концентрират в замерване на бавноподвижните зомбита с гумени патета, химикалки, грамофонни плочи и каквото им попадне в ръце. Длъжен съм да спомена, че през това време седях и наблюдавах въпросните сцени с безразличието на аутист пред гола кака, с тази разлика, че не ми течаха лиги. От самосебеси се разбира, че няма как да не отчета липсата на голи каки изобщо, която нереализирана полза надявам се вечно да тежи на съвестта на сценаристите.

А сега да ви кажа и какво не беше наред с цялата лента… Или по-добре да ви кажа кое ставаше, че за другото няма да ми стигне календарната седмица. Единственият момент, в който се засмях бе сцената, в която запътилата се към набелязаната за укритие кръчма групичка съставена от Шон, приятелката му, приятелската двойка на приятелката му, майка му и дебелогъзия мърляч, се сблъска с друга групичка от оцелели бегълци. След като си разменят обичайните любезности, разделяйки се, минавайки един покрай друг в тясното пространство на една задна уличка, се откроява факта, че двете групички са съставени от едни и същи типажи, като най-ефектната двойка естествено бе тази на лузърите Ник Фрост и Мат Лукас, който вероятно знаете, ако сте почитатели на английското комедийно сериалче „Малката Британия“, както и на Тим Бъртън, за да сбъркате да посетите 3D прожекцията на „Алиса в страната на чудесата“, където актьорчето с инфантилна физиономия изигра образите на компютърно генерираните близнаци Туидълдий и Туидълдъм.

Изключвайки тази сцена, причините да гледате филма се свеждат до нула. Няма да ви казвам (но всъщност – ще), че освен бездарното актьорско изпълнение, през повечето време героите реагираха изключително нерелевантно спрямо ситуацията, което очевидно бе продиктувано от идеята да постигнат хумористичен ефект – нещо, което така и не се случи до самият шибан край на филма.

„A.R.O.G“ (2008)

Режисьори: Ali Taner Baltaci, Cem Yilmaz
Сценарист: Cem Yilmaz
Каст: Cem Yilmaz, Özge Özberk, Zafer Algöz

„A.R.O.G“ е втората част на „G.O.R.A“ (2004), който, да си кажа честно, навремето не успях да изгледам докрай, затова и си обещах след нощта на Оскарите (не вярвате, ама останаха само два дни до 27-ми) да поправя тази грешка. Колкото и да е продължение обаче, филмът си е сюжетно независим от първия и единственото, което трябва да знаете (а и сами ще научите от началните минути на филма), е, че героят вече се е оженил за възлюбената си и очаква дете, докато от миналото изплуват сенките на стария му враг, който с подмолни средства успява да го върне 500 хиляди… не, а 1 милион години назад във времето и да заеме неговото място до оплодената му изгора съответно без тя да разбере (което всъщност не бе никак трудно, защото и главният герой, и злодеят се изпълняваха от един и същи актьор).

Чисто сюжетно няма да откриете нищо ново, но ще се учудите колко неща всъщност се случват и то така сякаш ги виждате за първи път изиграни на екран, при това подплатени с изключително искрен и свеж хумор, основна заслуга за който има актьорът Cem Yilmaz. Да, току-що похвалих турски актьор в турскоезичен филм и на 99 процента е сигурно, че не сънувате. Истината е, че нямам спомен през последната една година да съм се смял така на друг филм. Тези, които ме четат сравнително редовно (отчитайки и „редовното“ ми постване), знаят, че принципно не съм по балканския хумор и то най-вече заради лъхащия от него балкански манталитет и дребнавост (не визирам старите ленти с корифеи като Георги Парцалев, защото те са на съвсем друго ниво). Ако има филм, който мога да окачествя като позор за българската кинематография, то най-пресния пример е „Мисия Лондон“, след гледането на който, си обещах, че, ако в близките 150 години повторя грешката да гледам БеГе комедия, то ще е само, ако преди това успея да си захапя задника с отскок и в това положение изрецитирам „Аз съм българче“ без да фъфля.

В „A.R.O.G“ обаче хуморът е с чисто балкански оттенъци, пародира холивудски заглавия като „Джурасик парк“, „Призрак“ и космическата одисея на Кубрик без това да звучи неестествено или превзето (два термина, които вървяха ръка за ръка с „Мисия Лондон“) и всичко това беше поднесено премерено и с усет за комичния ефект. Как, по дяволите, това може да се случва на една граница разстояние от тук?! В що за „дупка“ се намира българския „творчески гений“, че за 20 години не можа да се отърси от шибаната си превзетост?! Сякаш има значение. Нека бездарието процъфтява. Просто се надявам за българската кинематография краят на света да дойде поне с година по-рано.

EDIT:

А сега ще завърша с нещо по-оптимистично, което не планирах нито за този пост, нито отделно. Горният текст го писах вчера, и втората причина за „специалността“ на деня смятах да си я запазя за себе си, но едни прекрасни люде, като Ламот, Ел, Скай, Точка, Миленка, Надинка, Идка, Самодивка, Блага, Юни, Светлето, Лили, както и други знайни и незнайни блогрол друзя (после ще ви линкна, че сега още не мога да си събера мислите) решиха да отбележат рожденния ми ден (на блога де) с масово надвикване по блоговете, с което ми прецакаха аскетичните планове.

Приятели, благодаря ви! Обикновено знам какво да кажа, но сега просто нямам думи, така че приемете мълчаливата ми признателност… Мисля да ви го върна. 😀

Advertisements