Архив

Archive for the ‘ревю’ Category

>"Shaun of the Dead" vs. "A.R.O.G"

25 февруари, 2011 16 Коментари

>Ами това смятах да го пусна тази сутрин:

Днес е специален ден за мен по две причини. По-интересната от тях е, че не очаквах някога в този блог да сравнявам турски филм със западна продукция. Някак си ми се струваше по-вероятно да откажа компота или пък да започна да се кланям на „гурута“ като Рени Харлин и Майкъл Бей, а Уве Бол направо го разцелувам насред алеята на славата. Но чудото се случи, затова не се изненадвайте, ако утре опъна скарата с кебапчета пред Альошата в Шумен и надуя ориенталски ритми на измъченото си х-mini, които обаче леко ще се отличават от симфоничната сюита „Ориент експрес“, звучала няколко години по-рано само на няколко метра от същия този паметник на незнайния воин, в така наречената от шуменци сграда на Държавната шуменска филхармония (е, или поне от тези от тях, които са чували, че в града има такава).

Привидно разликата между двете заглавия е от тук до лунапарка и обратно, но обединяващият ги елемент е съвсем прозаичен и обикновено кара зрителите да се превиват смях вместо да заспиват по седалките в кината. С други думи и двата филма са комедии, при това пародии, и в двата има фантастични елементи – къде от зомби характер, къде от научно-фантастичен, – и в този смисъл ми е чудно дали не би ли било позор за режисьор, който съчетавайки комедия с развързващата ръцете фантастика, да вземе накрая да поднесе една скучна боза претъпкана с аспартам, клишета от зората на киното и клозетен псевдо-хумор. По всякаква логика „Би!“ и някак си точно това прави и „Shaun of the Dead“.

„Shaun of the Dead“ (2004)

Режисьор: Edgar Wright
Сценаристи: Simon Pegg, Edgar Wright
Каст: Simon Pegg, Nick Frost, Kate Ashfield, Bill Nighy

Тук ще видите точно един актьор и адски много статисти. При това всички кастнати на принципа на най-малкото финансово съпротивление и съждението, че в пародиите последното, което зрителят иска да види, е актьорска игра. В резултат на това час и половина няма да разграничите хората от зомбитата и съответно ще ви е изключително трудно да симпатизирате на който и да било от тях, камо ли да се идентифицирате с него. Ярък пример за това е героят на Саймън Пег – Шон, който още с първата сцена на сутрешно разсънване, целенасочено пунтира походката и мимиките на undead creature, след което забравя да излезе от образ до края на филма. Най-близкият му приятел и съквартирант е атрофирал в мозъка мърляч с афинитет към видео игрите и пъбовете, който в моменти на озарение намира за висша форма на остроумие да си „изпусне душичката“ образно казано. На гаджето на Шон пък е отредена задачата да го издърпа от безперспективния му начин на живот, на което той реагира с рядко срещано неразбиране, в резултат на което двамата скъсват и той остава в компанията на пръдльото. Пастрокът на Шон пък е фигурата, която няма да забравите с факта, че е единствената изиграна роля във филма, за което естествено заслуги има Бил Най. За съжаление общата продължителност на появите му е около 10 минути, с което веднага си правите изводите, че някъде дотам му е бил и късмета със зомбитата. За скопената откъм емоции двойка, гравитираща около гаджето на Шон, както и за неговата лична мама, просто няма какво да се каже, освен че се постараха допълнително да подбият нивото на филма до степен на кенийска екшън продукция.

Самият плот е безмилостно тъп към всеки дръзнал да го проследи в грандиозната му цялост. В следствие на разпаднала се в атмосферата над Англия космическа капсула за изследване на дълбокия космос (това, който го е измислил, грам идея си няма от космически реалии!?), на острова плъзва вирус. Въпросният явно е с избирателни способности, защото успява да зарази само част от хората, а другите онеправдани остават да очакват ухапване от заразен. Оттам нататък двамата идиоти – Шон и кретеноидния му приятел, изигран от родения за такива роли Ник Фрост – задействат хумористичните си скечове в опит да оцелеят в бокс-офис мелачката на Холивуд. Усилията им се концентрират в замерване на бавноподвижните зомбита с гумени патета, химикалки, грамофонни плочи и каквото им попадне в ръце. Длъжен съм да спомена, че през това време седях и наблюдавах въпросните сцени с безразличието на аутист пред гола кака, с тази разлика, че не ми течаха лиги. От самосебеси се разбира, че няма как да не отчета липсата на голи каки изобщо, която нереализирана полза надявам се вечно да тежи на съвестта на сценаристите.

А сега да ви кажа и какво не беше наред с цялата лента… Или по-добре да ви кажа кое ставаше, че за другото няма да ми стигне календарната седмица. Единственият момент, в който се засмях бе сцената, в която запътилата се към набелязаната за укритие кръчма групичка съставена от Шон, приятелката му, приятелската двойка на приятелката му, майка му и дебелогъзия мърляч, се сблъска с друга групичка от оцелели бегълци. След като си разменят обичайните любезности, разделяйки се, минавайки един покрай друг в тясното пространство на една задна уличка, се откроява факта, че двете групички са съставени от едни и същи типажи, като най-ефектната двойка естествено бе тази на лузърите Ник Фрост и Мат Лукас, който вероятно знаете, ако сте почитатели на английското комедийно сериалче „Малката Британия“, както и на Тим Бъртън, за да сбъркате да посетите 3D прожекцията на „Алиса в страната на чудесата“, където актьорчето с инфантилна физиономия изигра образите на компютърно генерираните близнаци Туидълдий и Туидълдъм.

Изключвайки тази сцена, причините да гледате филма се свеждат до нула. Няма да ви казвам (но всъщност – ще), че освен бездарното актьорско изпълнение, през повечето време героите реагираха изключително нерелевантно спрямо ситуацията, което очевидно бе продиктувано от идеята да постигнат хумористичен ефект – нещо, което така и не се случи до самият шибан край на филма.

„A.R.O.G“ (2008)

Режисьори: Ali Taner Baltaci, Cem Yilmaz
Сценарист: Cem Yilmaz
Каст: Cem Yilmaz, Özge Özberk, Zafer Algöz

„A.R.O.G“ е втората част на „G.O.R.A“ (2004), който, да си кажа честно, навремето не успях да изгледам докрай, затова и си обещах след нощта на Оскарите (не вярвате, ама останаха само два дни до 27-ми) да поправя тази грешка. Колкото и да е продължение обаче, филмът си е сюжетно независим от първия и единственото, което трябва да знаете (а и сами ще научите от началните минути на филма), е, че героят вече се е оженил за възлюбената си и очаква дете, докато от миналото изплуват сенките на стария му враг, който с подмолни средства успява да го върне 500 хиляди… не, а 1 милион години назад във времето и да заеме неговото място до оплодената му изгора съответно без тя да разбере (което всъщност не бе никак трудно, защото и главният герой, и злодеят се изпълняваха от един и същи актьор).

Чисто сюжетно няма да откриете нищо ново, но ще се учудите колко неща всъщност се случват и то така сякаш ги виждате за първи път изиграни на екран, при това подплатени с изключително искрен и свеж хумор, основна заслуга за който има актьорът Cem Yilmaz. Да, току-що похвалих турски актьор в турскоезичен филм и на 99 процента е сигурно, че не сънувате. Истината е, че нямам спомен през последната една година да съм се смял така на друг филм. Тези, които ме четат сравнително редовно (отчитайки и „редовното“ ми постване), знаят, че принципно не съм по балканския хумор и то най-вече заради лъхащия от него балкански манталитет и дребнавост (не визирам старите ленти с корифеи като Георги Парцалев, защото те са на съвсем друго ниво). Ако има филм, който мога да окачествя като позор за българската кинематография, то най-пресния пример е „Мисия Лондон“, след гледането на който, си обещах, че, ако в близките 150 години повторя грешката да гледам БеГе комедия, то ще е само, ако преди това успея да си захапя задника с отскок и в това положение изрецитирам „Аз съм българче“ без да фъфля.

В „A.R.O.G“ обаче хуморът е с чисто балкански оттенъци, пародира холивудски заглавия като „Джурасик парк“, „Призрак“ и космическата одисея на Кубрик без това да звучи неестествено или превзето (два термина, които вървяха ръка за ръка с „Мисия Лондон“) и всичко това беше поднесено премерено и с усет за комичния ефект. Как, по дяволите, това може да се случва на една граница разстояние от тук?! В що за „дупка“ се намира българския „творчески гений“, че за 20 години не можа да се отърси от шибаната си превзетост?! Сякаш има значение. Нека бездарието процъфтява. Просто се надявам за българската кинематография краят на света да дойде поне с година по-рано.

EDIT:

А сега ще завърша с нещо по-оптимистично, което не планирах нито за този пост, нито отделно. Горният текст го писах вчера, и втората причина за „специалността“ на деня смятах да си я запазя за себе си, но едни прекрасни люде, като Ламот, Ел, Скай, Точка, Миленка, Надинка, Идка, Самодивка, Блага, Юни, Светлето, Лили, както и други знайни и незнайни блогрол друзя (после ще ви линкна, че сега още не мога да си събера мислите) решиха да отбележат рожденния ми ден (на блога де) с масово надвикване по блоговете, с което ми прецакаха аскетичните планове.

Приятели, благодаря ви! Обикновено знам какво да кажа, но сега просто нямам думи, така че приемете мълчаливата ми признателност… Мисля да ви го върна. 😀

Advertisements

>Never Let Me Go (2010)

15 февруари, 2011 26 Коментари

>

Тъкмо изгледах „Never Let Me Go“ и ето, че веднага сядам да ви споделя как пейсмейкърът ми отчете неравномерни екстрасистоли около 150 пъти за час и половина. Първо, това е най-тъпият и бездарен филм, който съм гледал през последната година. Сещам се и за първите 8 минути и 53 секунди от „Здрач: Новолуние“, но той си беше предначертано тъп, така че изобщо не го слагам в сметките.

Второ, „Never Let Me Go“ е от онези филми, за които за първи път ще чуете от голобрадото синче на съседката си, преди същото да си налепи новите плакати с Хари Потър и Хърмаяни от вътрешната страна на вратата в детската. Ще има прехласвания за визията, за уловеният дух на времето, за оригиналната идея, за дълбочината на чувствата и един тон плява от тоя сорт. Ако сте с всичкия си и тинейджърските години са далеч зад вас, по-добре изгледайте няколко серии от „Крава и пиле“ – поне са кратки и забавни, а и често имат смисъл.

Трето, колкото и в момента да се боря с желанието да продължа да оплювам бездарието му, усещам как ще си изгубя времето, което иначе бих отделил за гледането на някой смислен и забавен филм – нещо, което искрено ви пожелавам и на вас.

Категории:ревю, хейт

>3 в 1: "Buried", "The Ruins", "The Cowboys"

11 февруари, 2011 14 Коментари

>

Buried (2010)

Режисьор: Rodrigo Cortes
Сценарист: Chris Sparling
Жанр: Drama, Mystery, Thriller
Каст: Ryan Reynolds

One-man show за отвлечен в Ирак и заровен в ковчег шофьор на ТИР, оставен на произвола на GSM комуникацията си с американски институции и телефонни секретари. Предполага се, че по време на финалните надписи, на един от задните редове в парижко кино за възрастни, предводителят на антиамериканската пропаганда в гилдията на европейските режисьори – Роман Полански – получил най-твърдата си ерекция за последните 30 години. Фактът е особено странен на фона на липсата на непълнолетни момиченца във филма. Дори и само предположението, че Райън Рейнолдс има заслуга за сексуалната потентност на Полански и то на тази му преклонна възраст, говори, че въпросният съвсем незаслужено е пренебрегнат при номинациите за Оскар тази година. Бивайки обаче такъв плюс за филма, той е и най-големият му минус. Тъпото парче го играе събирателен образ на средностатистическия американец – почитател на лигави ситкоми (в каквито сам участва) и твърдо убеден във величието на чичко Сам прошляк.

Филмът не е за пропускане дори и само заради брилянтната операторска работа и усещането за клаустрофобичност.

7,3/10

The Ruins (2008)

Режисьор: Carter Smith
Сценарист: Scott B. Smith
Жанр: Horror, Thriller
Каст: Jonathan Tucker, Jena Malone, Laura Ramsey, Shawn Ashmore, Joe Anderson

Оголени сухожилия, откъснати крайници, стичаща се гъста, лепкава кръв и twist ending – всичко необходимо, за да надкачите с няколко милиона разходите на хорър продукцията си и същевременно да предизвикате лигоотделяне по брадичките на страдащите от аутизъм фенчета на „Saw“-франчайза. Не е като тези условия да не присъстват и тук, но за разлика от подобните хорърчета от последните години, „Руините“ не е нито лишен от атмосфера, нито от наситен реализъм. Далеч не е перфектния хорър, има и прилична доза клишета и моментни алогизми, но за сметка на това може да ви докара чувство, че съжителствате в тялото си с чужда форма на паразитиращ организъм.

Гледа се късно вечер с някого, на чиито рамене по принцип не се притеснявате да скочите, ако същия вече не е скочил на вашите.

7,1/10

The Cowboys (1972)

Режисьор: Mark Rydell
Сценарист: William Dale Jennings (novel), Irving Ravetch (screenplay)
Жанр: Drama, Western
Каст: John Wayne, Roscoe Lee Browne, Bruce Dern

Има три типа класически уестърн – „Джон Уейн“-уестърн, спагети-уестърн и „Имало едно време на запад“. Последният е неповторим, тъй както няма и втори „Double Indemnity“, затова пък „Каубоите“ е взел най-доброто от другите два поджанра. Разбира се, присъства вечно напомпаното его на Уейн, но сценарият и режисурата са достатъчно на ниво, за да неутрализират чарът му на прогнила бъчва с уиски, нещо което не мога да кажа, че се е случило в оригиналния „True Grit“ от 69-та, който по интеракция с новото отроче на Коен, безрадостно си наложих да изгледам. Освен, че е оригинален и грабващ визуален шедьовър, съвсем не щади и пририталите за хепиенд американци.

7,8/10

"The Killer Inside Me" (2010) или кратка ретроспекция на фаталния край

19 януари, 2011 40 Коментари

И аз, като повечето ненормални хора с нездрав интерес към художествената литература, минах през няколко жанрово обособени етапа преди да открия, че не трябва да се ограничавам жанрово. Започнах с четенето на приказки – това беше доста отдавна, но все пак по-рано от момента, в който Вселената някак си излезе на сцената – преминах към естествено предопределения приключенски жанр, последван от скок към фантастиката, която постепенно мутира в четене на кримки. Оттам-нататък се нахвърлих на произведенията на класиците и известно време след това се оказа, че чета общо взето всичко. Истинското ми съзряване обаче, като самоосъзнат, сблъскал се с „жестоката действителност“, индивид, настъпи с черният детективски роман, в който смъртта вече не беше следствие от бластерен изстрел или от пронизала ме в бледоликия задник стрела, и още по-малко от интервенцията на триглава огнедишаща ламя, захапала ме за златните ябълки, а резултат от качества, които често срещаме групирани в стек по седем.

Започнах въведението си така отдалеч с идеята да презентирам няколко такива „специални“ кримки, оказали ми силен ефект и то в двете си превъплъщения – на книжен носител и на голям екран. Всеизвестно е, че, като си говорим за кримки, първите асоциации са за автори от категорията на Конан Дойл, Агата Кристи, Жорж Сименон, но, когато става дума за черен детективски роман, името, което веднага се набива на очи, е Реймънд Чандлър. Също така всеизвестен факт е, че, колкото и всички да се прехласват по една-две екранизации на негови романи, по-скоро бих си отхапал езика, отколкото да нарека някоя от тях велико постижение на седмото изкуство. В голяма степен същото важи и за Дашиъл Хамет, сред чиито екранизации се откроява основно „Малтийският сокол“, често определян за основоположник на ноар жанра. Разбира се, това е малко условно, предвид съществуването на филми като „М“ на Фритц Ланг, излязъл 10 години по-рано, на който обаче му липсват някои основни съставки, за да претендира за пълнокръвен ноар. Така или иначе тази размита граница, бележеща началото на жанра, открива нови хоризонти пред кинематографията, затова и през годините нейните настойници зад океана, в лицето на мастити продуцентски къщи усетили теча от центове в касите на кината, започват да търсят вдъхновение – или по-скоро готов пазарен продукт – сред творбите на авторите на криминални романи.

След като Холивуд дои известно време обичайно заподозрените свещени крави – Чандлър и Хамет, почти три години след „Малтийският сокол“ на сцената се появява „Двойна застраховка“. В реализацията му са замесени няколко фактора, които се напасват по неповторим начин: корифеят на режисьорския занаят Били Уайлдър, сценариста Реймънд Чандлър и романа на Джеймс Кейн. Това, което отличава този филм от редицата предходни, е, че протагонистът, с който зрителя се идентифицира, всъщност е от обратната страна на закона и, подтикнат от желание за бърза печалба и липсата на други перспективи, решава да скочи в „дълбокото“ на престъпния свят. Подходът е новаторски и рисков, но напипва пулса на двойнствената човешка природа, предлагайки възможност на зрителя да се идентифицира с тъмната страна в себе си и така да усети адреналина и последствията от „прекрачването“ на законовите рамки. Резултатът е непреходна класика, гледането на която по емоционален заряд мога да сравня единствено с момента, в който за първи път сам успях да си вържа обувките.

Почти 40 години по-късно, през 81-ва, на екран изплува и друга екранизация по роман на Джеймс Кейн – „Пощальонът звъни винаги два пъти“, която, въпреки че изобщо не се доближава до класата на предходника си, ефектно поднася същия плот, включващ фатална жена, фатално убийство и фатален край. Но колкото и да си приличат в това отношение, нещото което наистина ги обединява, са „добрите намерения“ на протагонистите. Отчитайки факта на убийството, двамата герои са въвлечени във фаталните събития единствено по вина на фатална жена, играеща си със сексуалния им нагон.

Не точно така седи въпросът с романите на друг съвременник на Кейн – Джим Томпсън. В „1280 жители“ от 81-ва на Таверние движещата сила е протагонистът, в който, леко шаблонно казано, се изявяват пороците на обществото. В романът и във филма са поставени много повече житейски проблеми отколкото чисто криминална интрига, но пък последната е перфектният инструмент на авторските търсения. Докато на фаталната жена героят може да откаже, на обстоятелствата, в които е принуден да живее, единственото противодействие е приемането или пълното противопоставяне.

The Killer Inside Me (2010)

Режисьор: Michael Winterbottom
Сценарист: John Curran (по романа на Jim Thompson)
Жанр: Crime, Drama, Thriller
Каст: Casey Affleck, Kate Hudson, Jessica Alba, Ned Beatty, Elias Koteas

Преди седмица, сядайки да гледам „Убиецът в мен“, таях определени надежди, и въпреки името на Уинтърботъм, имах основания да вярвам, че този път няма да си изповръщам червата върху чисто новия килим. Е, имах и едно притеснение с кухеещото име Джесика Алба, но в противовес на очакванията тя се вписа изненадващо уместно и дори в сцената, в която на героят на Афлек му скимна да я нашляпа превъзпитателно с кожен колан – не се бъркайте, във филма не изглежда толкова плоско, колкото звучи от моите писания – тя успя да се представи на нивото на една средностатистическа проститутка в месечен цикъл. Е, да кажем, че малко прекалих – нека не е била в цикъл. Във всеки случай бездарието й не беше никак под това на представянето й в иначе титанично бездарния „Мачете“.

Филмът основно може да се раздели на две интелектуално диферентни части – до появата на Бил Пулман и след появата на Бил Пулман. Въпросната се случва десет минути преди края, така че преди да стигнете до нея, ще имате предостатъчно време да се насладите на един почти истински Джим Томпсън, почти все едно изваден от редовете на „1280 жители“ – безразличен към героя си, привидно безидеен и точно в тази връзка шокиращо жесток и студенокръвен в съчетаването на седемте основни елемента на добрата криминална история, а именно похот, чревоугодничество, егоизъм, леност, гняв, завист и гордост. До появата на Пулман ще видите всичко това поднесено с необходимата доза реализъм и пестеливост. Мизансценът на моменти може да ви се стори не достатъчно пълнокръвен или – в другата крайност – неестествено претрупан с артефакти от средата на миналия век, но на фона на историята, както и с подобаващата актьорска игра (Кейси си е същото мързящо го да говори лекенце, което покушаваше Брад Пит във филма с прекалено дългото име, което няма да си правя труда да спелувам) тези детайли не оказват чак такъв негативен ефект.

Разбира се, всичко щеше да е прекалено хубаво, ако Ева не беше откъснала райската ябълка, а Уинтърботъм беше вкарал поне малко повече интелект в режисьорските си решения. Тогава нямаше в началото на лентата мотивацията на персонажите да е леко пресилена, все едно характерите са с предистория, за която никой нищо не знае и по принуда трябва да приеме на доверие, а героите и обиталищата им щяха да са с няколко идеи „по-вехти“ от демонстрираната повсеместно заможност и клинична чистота, отразяваща се в полираните брони на коли, които си личеше, че предния ден са били на изложение на ретро автомобили в южен Канзас, но най-вече последните 10 минути просто нямаше да ги има. Те сгромолясаха целият плот, търсейки ефектния завършек, който да издуха мозъка на свикналия с неочаквани сюжетни обрати кинозрител. В изсилването си Уинтърботъм чак стигна до гротеската да ни приравни с феновете на „Заразно зло“ – нещо, което беше тотално излишно и прекрачи границата с безвкусния кич. Та да си го кажа направо – краят беше меко казано жалък и основателно смъкна оценката ми за филма с поне точка и половина, а за мен, като почитател на ноар жанра, това бе голямо разочарование. Казвам го с не малка горчивина, но и с чистото съзнание, че лентата си го заслужаваше.

Въпреки това „Убиецът в мен“ е завръщане към традициите на възможно най-мрачните ноари, за които последно ми напомни „Няма място за старите кучета“, а преди него и други два филма от репертоара на рошавите братя – „Fargo“ и „Blood Simple“. Направи го сравнително издържано, сравнително семпло, и, явно според казаното до тук, сравнително успешно. И все пак ако бях имал информацията да не гледам последните 10 минути, оценката ми вероятно щеше да е над 8/10, но 7/10 също не е лош резултат за филм с реална продължителност час и 45 минути, от които е по-добре да пропуснете последните 10.