Надценените и подценените филми на десетилетието

9 септември, 2010 59 Коментари

 Настоящият списък ме научи, че няколкото хиляди филма, които излизат годишно, са всъщност около 300 и никак не е трудно да ги пребродиш, за да си избереш любимо(-и) заглавие(-я). Добре беше да го знам, защото, предварително сблъсквайки се с предложението на Ламот и Иво да изтъкна по три филма за всяка от последните десет години, накарали ме да се почувствам добре, се изправих пред стена от обезобразени трупове на отдавна гледани филми, които нямаше да разпозная и посмъртно. Благодарение на Ламот, който учтиво ми предостави този линк, успях да си извлека един (нелице)приятен списък на надценените заглавия от последното деситилетие. Понеже знам, че ще ми го биете в главата, а някои от вас и дълбоко ще се засегнат, защото ще спомена култови за тях заглавия, веднага ще ви кажа, че вината този списък да изглежда така е изцяло на Ламот. Търсете го в БАН, катедра Химия и си вземете бухалката, повтарям бейзболната бухалка, не шибалката за мухи – все пак едва ли искате просто да спомогнете сутрешната му ерекция.

**************************************************************
НАДЦЕНЕНИТЕ ФИЛМИ НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО
**************************************************************

2000

„Уно Мементо“ – винаги съм се питал какво ли ще да е да изгледам първо края на поредната серия от любимата си кримка и после без притеснения от сорта на „Ай стига бе, тоя дали ще го убият?!“ да изгледам началото и средата. С „Уно мементо“ дори не ми се наложи да си играя със слайдера, достатъчно беше да си повия краката с топло одеяло и да посърбам два часа гореща боза.

„Радиатор“ – много може да се говори за този оскаров лауерат, но едва ли някога ще се каже нещо… съществено. Важното е, че дъ биг кохонес на Ръсел Кроу и напомпаното его на чичко Ридли Скот лъснаха под римското слънце като легионерски гъзове насред поле от посечени варвари.

„Арменско куку“ – няма как да не се вълнувате от вътрешния свят на американските юпита, преситили се от благинките на живота… Не се вълнувате? Спокойно, в този филм и без това никой няма да ви пита.

2001

„Изкуствен пелтек“ – два часа ще изучавате какво се случва на един пелтек, докато не осъзнаете, че всъщност не му се случва нищо особено.

„Свалките на черния ястреб“ – ако не ви е ясно какво точно прави Америка с някои страни от африканския континент, както и в Близкия изток, то този филм ще ви го разясни от А до Я – сваля ги, вкарва им малко романтика направо в задния двор, от което на американците им се натопорчва самочувствието и така те тръгват да се изживяват като супергерои, поради което започват да си бухат едни статуетки направо в задните дворове, само че по по-любезния начин. Разбира се чичко Ридли цели най-голямата статуетка, но тази година халтурата му е прекалено стегната, за да я поеме.

„Сдухан ум“ – определено сред най-добрите филми на 2001-ва, което не говори съвсем добре за киноиндустрията през тази година. Отново тук се изявява любимеца на Ридли Скот, но този път си е прибрал топките или поне така си мисли, докато ги влачи на половин метър зад гърба си.

2002

„Стисни го, ако ти стиска“ (европейско нецензурирано заглавие „Стисни го, ако те протрива“) – човекът, за когото е измислено режисьорското столче, титанът на режисьорския занаят и Моисей сред юдеите, Стивън Спилбърг в най-пълна степен заслужава наградата златното цукало за 2002-ра с тази си велика епопея, възвеличила борбеният дух на дребния шмекер Леонардо ДиКаприо. Ако търсите поуката, то тя е, че таланта винаги изплува. Поразсъждавайте върху това, обмисляйки как ли биха се отразили ораторските качества на Хитлер, ако същите днес бяха впрегнати в рекламната политика на Хоум шопинг. Дали нямаше всички да сме щастливи притежатели на наколенките на доктор Ливайн.

„Специален домат“ – някак не ви се вярва, но тази година вторият приз отново е не където трябва. Потреперват ли ви шортите всеки път, когато чуете думата „фантастика“ да се преплита с името на чичко Спилбърг – е, това е, защото сте фенбойче по скротумски и все се надявате, че дребното еврейче няма да издрайфа поредната си дрисня от рода на „Индиана Джоунс и кралството на кристалните черепи“. Е, да, ама сте в грешка, защото тази фантастика с криминални елементи сама по себе си не е нищо повече от „Лека нощ деца“ в симбиоза с „Монолози за вагината“.

„Заразно кво?“ – да бе, и аз си умирам да гледам Мила Йовович в „тай чи“ и други пози.

2003

„Реката на майните“ – не ме разбирайте погрешно, обожавам Истууд от времето на „Непростимо“ и „Мостовете на Медисън“, но след това „го хванаха безличните“.

Иначе постна година…

2004

„Вибраторът“ – отново Лео, отново самолети, отново неясно какво. Вече дори не си спомням кой беше последният добър филм на Скорсезе след „Добри момчета“. Всъщност сетих се, но за него след малко…

„Убийствен мързел“ – гледайки го ме налегна такова безсилие пред „даровитостта“ и „оригиналността“ на въпросния сценарист, че чак ме домързя да спра филма – просто се облегнах и заспах.

„Бебе за милион памперса“ – клин Клинт избива. Така го избива, че същият вече не знае какво точно прави. На тези години човек трябва по-често да си сяда на задника и да си почива.

„(Дошъл ли ви е) терминът“ – мисля, че знам какво е сатира, но, когато става дума за съчетаването й с метафора, Спилбърг издиша почти толкова ефектно, колкото Хинденбург някога е издишал над Ню Йорк. Затова пък буквализмът на историите му за Втората световна все още е ненадминат еталон за перфектно свършена работа. Какво да го правя тоз – да го критикувам ли, да го разцелувам ли…

2005

„Град на гЪзЪ“ – ЛЮБИМИЯТ МИ! Тук направо ще копирам коментара ми при Ангел: „Визуално ноар пиршество, което можеше да избие рибата, ако сценарият не бе плоска поредица от опити да пунтира нещо, което явно не разбира плюс диалог (и глас зад кадър) писан(и) от четвъртокласник. С цялата тази визия можеше да се получи заглавие, което да оттеква през вековете. Вместо това Франки Милър си изми ръчичките с петолевките на зарибените дечица, което веднага ме подсеща защо Робокоп 2 & 3 съксват отвсякъде.“

„Бèсно кралство“ – страхотно, отново Ридли! Ако се чудите защо героинята на Сигърни Уивър от „Пришълец“ носи звучното име Рипли, бъдете сигурни, че Ридли е „навявал“ за себе си. „Небесно кралство“ не е по-далеч от манията за величие на тоя исполин в налагането на жанрова мода в киното още от времето на „Пришълец“. За съжаление и тук всичко е омацано с един неподражаем в наивитета си и изнасилен в желанието си да поддържа пламъкът на драмата сюжет.

„Гадост и изгъзици“ – не знам кой е излъгал Кийра Найтли, че става за актриса, но на същия трябва да му се изтръгнат топките с керпеден и да бъдат провесени пред студията, тъпоумно тръгнала да измества ненадминатата адаптация на BBC от 95-та.

2006

„(3)00“ – или „Двете нули“, както е познат в Европа, е филм за това как оправданието „Е, той все пак е правен по комикс!“ може да те докара до състояние, в което да не знаеш дали пък случайно наистина не живееш в двуизмерна книжка с картинки и всички около теб намират това за прекрасно.

„Кървав диамант“ – Лео, Джимон и разни приключения, завършващи с поучителната смърт на потъналия с Титаник. Да, добре, както и да е.

„В като Венета (Райкова)“ – след като Уашовски се взеха насериозно след грандиозния успех на „Матрицата“, нещата тръгнаха към безкомпромисна философия, нищеща смисъла на живота и политиката, което нямаше как да не ни напомни за сигнално жълтата Вендетка. При нея поне има какво да се види.

„Яйцата на хората“ – изтъркан сюжет, притеснително слаба визия за антиутопичното бъдеще и два часа обикаляне по мъките. Не, мерси.

„Хълмовете имат яйца на очи“ – глааааааден съм! Ламоте, заради тебе вече три часа пиша и издирвам филми като сбъркан. Надявам се имаш достатъчно добро обяснение на какво дължа това непосилно мъчение.

„Клиторът на Леонардо“ – поклон, Вал, за оригиналното заглавие, което между другото казва всичко.

„(Знамената на) ваш`те майки!“ – ами на Клинт Истууд явно чавка му е изпила мозъка.

2007

„Зодиак“ – има хиляди по-полезни неща, които да правите, от това да гледате този филм, и едно от тях е да си прочетете хороскопа за месеца.

„Аз съм леген, да!“ – единственото по-неприятно изживяване от това да гледате Уил Смит да се изживява като легенда, е да гледате как същото прави сина му в изгъзицата „Карате Кид“.

2008

„Черният рицар“ – след това разпростиране по темата, вече нямам сили да го анотирам.

„Трансформациите на Брад Пит през годините“ – „Бенджамин Бътън“ е ярък пример за това, че човек трябва повече да чете, отколкото да се застоява пред монитора.

„Изгори преди да го гледаш“ – да, искаше ми се да го бях направил.

„Замяната“ – ех, Клинте, Клинте. Добре че поне Джоли ти изнесе филма на мъжествените си плещи.

2009

„Вонята е опиат“ – този филм спечели Оскар… С това се изпари и последната капчица детска наивност, до този момент капсулирана нейде дълбоко в душата ми. Оттук нататък Академията спокойно може ДА ГО ДУХА!

„Танцуващият в сектор 9“ – правилно разчитате – „Аватар“ беше „Танцуващият с вълци“ в космоса, „Сектор 9“ – един доста по-егоистичен „Танцуващ с вълци“ в Южна Африка. Извънземни, развили технологии изпреварили ни с векове, съвсем естествено притежаващи интелекта на паразити, живеят сбутани в гето, а земляните пет пари не дават. BRILLIANCE!

„(Не)сериозен човек“ – и тук съм се разпростирал. За съжаление рошавите братя се изчерпват от време на време и вместо да „презаредят“ с разпускаща творческа „суша“, те продължават упорито да се натискат за шибаните статуетки. Да им приседнат дано.

„Кондомите“ – няма как да сте очаквали нещо по-различно от режисьора на „300“, освен да продължи с градацията в следния ред – героизъм, героизиране, геронтомания, Зак Снайдер.

„Обществен мрак“ – и за него съм драскал. Стерилно безличен го описва достатъчно кратко и ясно.

„Пред ложе(ние)то“ – този филм възкреси Сандра Бълок. Не само, че не стана ясно защо, но не стана ясно и как. 2009-та като цяло е една огромна мистерия за филмовия ми нюх.

„Пара под ненормална активност“ (европейско заглавие: „Въздух под налягане“) – тъпи, шибани американци.

********************************************************
ГОЛЕМИТЕ ФИЛМИ НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО
********************************************************

2000

1. Malena
2. The Patriot
3. Crouching Tiger, Hidden Dragon

Подгласници:
Chicken Run
Unbreakable
Erin Brockovich
The Emperor’s New Groove
O Brother, Where Art Thou?
The Road to El Dorado

2001

1. Vanilla Sky
2. Moulin Rouge!
3. Mulholland Drive

Подгласници:
Shrek
Monsters, Inc.
The Majestic 
Training Day
Rat Race
The Score

2002

1. 25th hours
2. The Pianist
3. Chicago

Подгласници:
Gangs of New York
The Hours
Hero
Ice Age
Lilo and Stitch
The Mothman Prophecies

2003

1. Cold Mountain
2. Girl with a Pearl Earring
3. Finding Nemo

Подгласници:
Hulk
Love Actually
Matchstick Men
Touching the Void

2004

1. The Incredibles
2. The Passion of the Christ
3. Troy

Подгласници:
Collateral
The Notebook
Man on Fire
The Village
Closer
Around the World in 80 Days

2005

1. Corpse Bride
2. The Producers
3. Madagascar

Подгласници:
Walk the Line
The 40 Year Old Virgin

2006

1. Apocalypto
2. Casino Royale
3. The Fountain

Подгласници:
The Devil Wears Prada
United 93
Little Miss Sunshine
Tenacious D in The Pick of Destiny
Hoodwinked!

2007

1. No Country for Old Men
2. Sweeney Todd: The Demon Barber of Fleet Street
3. Sunshine

Подгласници:
Michael Clayton
The Mist
The Simpsons Movie
Elizabeth: The Golden Age
American Gangster
Stardust
The Jane Austen Book Club
Becoming Jane

2008

1. The Reader
2. Let The Right One In
3. Seven Pounds

Подгласници:
Kung Fu Panda
Rambo
Vicky Cristina Barcelona
Iron Man
Get Smart

2009

1. The Road
2. Moon
3. Toy Story 3

Подгласници:
12
Inglorious Basterds
Taken
Pandorum

Категории:Без категория Етикети:,

The Dark Knight (2008)

Режисьор: Christopher Nolan
Сценаристи: Jonathan Nolan, Christopher Nolan
Жанр: Action, Crime, Drama, Thriller
Каст: Christian Bale, Heath Ledger, Aaron Eckhart, Michael Caine, Maggie Gyllenhaal, Gary Oldman, Morgan Freeman

Миналата седмица под пост на inni4ka върху дългонабиралият скорост и вече плъзнал по кината „Inception“ небрежно „драснах“ коментар, онагледяващ „добрите“ ми чувства към друго високостойностно произведение на същият режисьор, а именно „The Dark Knight“. Режисьорът е Кристофър Нолан, клеветникът съм аз, а inni4ka беше така любезна да ми опонира, защитавайки режисьорската му чест. Вероятно до дебат нямаше да се стигне, ако не бе обструктивния анонимен коментар, предложил ми да се гръмна – явно, защото нищо не разбирам от кино, което до голяма степен е вярно, защото аз освен да гледам никога не съм се и опитвал да „правя“ такова. Затова в качеството си на наблюдател с известни традиции в асимилирането на кино-продукции реших, че не мога да пренебрегна напиращото в мен желание да споделя какво наистина мисля за работата на Кристофър Нолан по батмановото продължение, а по този начин и да отговоря на inni4ka за причините обосновали струящият от мен негативизъм.

Като човек в отпуска, чието време е ценно, като ваза от династия Мин за комисинер-продавач в Сотбис, ще си спестя доста от потенциалният текст и въпреки това ще се опитам да не пропусна нищо. Как става това ли? И аз не знам, но сега е момента да разбера.

Започвам от най-тривиалното – монтажа, който принципно ми е най-малкият проблем. След спиращото дъха начало, обещаващо много и същевременно загатващо колко фалшив героизъм ни очаква оттук нататък в лицето на явно изтормозения от лични проблеми Били Фичнър, следват кадри, в които Батман и верният му иконом (тук вече съвсем не „онзи сухар“, а някакъв доразвит и ъпгрейднат труженик на професията с военно минало) съвсем в реда на традицията си разменят загрижени реплики. Камерата прескача от лице на две и обратно, а резултатът е, че някак си се губят кадри между джъмповете. Е, сигурно аз толкова му разбирам. Същевременно ситуацията е съпроводена от високоинтелигентни забележки, за съжаление бъкащи от посредственост, като например: „Всеки си има граници, мастър Уейн. Някой ден ще го осъзнаете!“…

За да не губя време в презентации, ще подема едно неангажиращо изброяване на режисьорските решения в хронологичен ред:

– Нов мизансцен, съдебна зала, Харви Дент към мафиотския бос: „Ще те вкарам зад решетките, Съли!“. Трогателно…

– След момент, в който Дент е отървал смъртта на косъм благодарение на засякъл автоматичен пистолет, той и възлюбената му вървят в кулоарите на съда, усмихват се, фамилиарничат и си подхвърлят остроумни забележки за кариерите си. Това явно е израз на дълбоки чувства, подчертаващ титаничния реализъм на повествованието.

– Среща между Дент и комисаря – остроумията продължават. Някои хора просто не могат да говорят нормално.

– Момент, с потенциала да разкрие интересен нюанс от характера на Олдмановия персонаж, е прецакан с невинността на пеленаче изцапало пелените си – думите му са почти заглушени за сметка на нахлуващ кадър със сградата на Уейн Индъстриълс и глас презентиращ бъдещо сливане между компанията и някви китайчета. Естествено, личният елемент е убит за сметка на корпоративни сделки. Явно в този филм характерите на героите по значимост се нареждат някъде след декорите. За съжаление самите декори също ги няма, затова пък се скъсваме да гледаме разни актуални небостъргачи. С други думи, шибай се, Готъм, ти вече си отживелица!

– Морган Фрийман движи корпоративни сделки, занимава се детайлно с финансовата им част и в същото време е най-шибано иновативния инженер в Готъмско… Камоооон!?

– Дент и възлюбената му – поредната доза остроумия, придружени с нестихваща лавина от усмихнати лица. Извинявайте, в това кино предлагате ли пликчета за повръщане!

– До тях доближава Брус придружен от… познахте – статистка, която при представянето дори няма да си отвори устата, за да каже: „Приятно ми е“, защото явно в Русия (откъдето е) тези условности са отживелица. Затова пък минута по-късно ще обсъжда борбата с престъпността с открояващ се руски акцент, но… такава е ситуацията, статистите са затова – да са прост(о/а) част от фона. На кой му пука, че неуместното им присъствие би изглеждало гротеско дори до по-голямата гротеска в случая – самият Батман.

– Предвид цялата тази алогичност и преливащ от реализъм сюжет, Нолан решава да привнесе един нов елемент към образа на Жокера, а именно – мотивировка. Интересното обаче е, че въпросната, въплътена в думите на верният батманов иконом, се изразява в краткото словосъчетание „пюър ийвъл“. С други думи на света има зло и Жокера го олицетворява. Самото зло разбира се няма нужда да се мотивира – това е все едно да мотивираш водата да е мокра. Та Жокерът е някакъв нов аналог на Дявола… Нолане, по струната на лековерния американски християнин ли играеш или просто си подритваш скротума (извинявай Скротуме)?!… (Най-пародийното в цялата ситуация обаче е, че Кейн дава пример, в който въпросното „зло“ по-скоро удря на бирмански Робин Худ, отколкото на някакъв ултимативен злодей. Започвам да се чудя дали една глупост сложена в устата на достолепна фигура като Кейн, произнесена с подобаващата интонация и в лицето на камера, снимаща филм от легендарната поредица Батман, е всъщност по-малко глупава… или напротив?…)

– „Let’s put a drama on that movie!“ – Жокера заплашва, че ако Батман не се разкрие, той ще започне да убива наред. Следва сцена на двойно убийство, присъстват полицейският инспектор и помощницата му, появява се и Батман, хвърляйки остроумната забележка, че му трябват 10 минути на мястото на престъплението преди хората на испектора да съсипят евентуалните улики. Забележката е тотално не на място, няма никаква случка преди това, която би могла да накара Батман да хвърли такова обвинение върху качествата на съвестните полицаи и въпреки това той я прави. Защо? Отговорът идва мигновенно – за да може в следващата си реплика помощник-испекторката да хвърли препъни камъка, нагнетяващ драматизма в ситуацията: „Обвиняваш нас?! Та тези хора са мъртви заради теб!…“. Така е, когато терористът каже, че ще убива хора, докато не му бъдат предадени няколко жертвени агнеца, като например невръстни дечица, вие решавате, че жертвата им си заслужава, за да ви остави ЗЛОТО намира… Този филм просто бъка от житейски дилеми.

– Борбата с престъпността набира скорост. Задейства се план „БЕ“ (идва от „БЕ вий добре ли сте!“). Комишънър Гордън преиграва, изсценирайки собствената си смърт. Разбира се, поантата предстои – той не уведомява жена си и тя научава лъжливата „истина“, че е мъртъв. Какво по-естествено от това – обичаш жена си и децата си и, за да ги предпазиш от посегателствата на Жокера, решаваш да им докараш инфаркт, вместо да ги подготвиш, казвайки им за тайният план. Е, как, всичко трябва да бъде достоверно дори и мъката на жена ти и невръстните ти дечица. А и професионалните задължения на героя явно са над всичко. Бащенски и съпружески инстинкт (?!) – не и в този филм!

– Речта на Харви Дент… Тук просто ще си замълча. Идваше ми да си зашия очите и ушите само и само да не слушам фалшивият мелодраматизъм от устата на иначе вторият по личност сред безличните актьори в това фиаско.

– В следващата сцена необособеното подобие на женски персонаж Маги Джиленхал чете морал на Батман, но в трето лице пред очите на Майкъл Кейн. Проблемът е, че дори и тригодишен би схванал, че доводите й са абсурдни, особено на фона на факта, че през пет минути същата хойкаше ту с белия, ту с церния рицар, защото… ами как да устоиш на мъже с власт. С други думи курва чете морал в момент изпълнен с драматизъм. Добре де, ще перифразирам: Шибана курва чете шибан морал и това минава за шибан драматизъм!

Усещам, че още не съм преполовил филма, а някак си мастурбациите на Христофор не секват, което сериозно започва да накърнява рецепторите ми за естетизъм… А както е видно и да изчерпват търпението ми.

– Батман и Жокера беседват върху теми от битието. Прокрадват се елементи от „Нечупливият“ – Злото няма как да съществува без Доброто. Моментите на засвидетелствана обич разчувстват лековерния кинозрител и той става доживотен фен на творчеството на режисьора, колкото и същия да повтаря всевечни банализми. Да вкарваш реплики за човешката природа в устите на героите винаги е събуждало в мен естественият ми порив да си нарежа вените „на ситно“.

– Една от най-нечовешките (в буквалният смисъл на думата) трансформации обаче е тази на Харви Дент. Целият ми арсенал от въображение и житейски опит не успяха да ми помогнат да се добера до мотивацията на Двуликия Харви Дент, внезапно превърнал се от човек с дълбоко чувство за справедливост, с ненакърнен морал и завидна ценностна система в гневно, безлико, алогично, непонятно в гнева си и тотално аут-ъф-сенс същество, което с лека ръка, така сякаш си сипва захар в чашата с кафе е готово да отстреля синчето на комисаря „баш“ пред очите му. Кое предизвика това непонятно решение на сценаристие? Каква неземна сила прокара тази „гениална“ сюжетна развръзка? Времето все още не е дало еднозначен отговор на този въпрос, но аз подозирам какъв е, както и всеки от вас запознат с оригиналните приключения на крилатия плъх – режисьорът е трябвало някак да вкара драмата на двуликия герой сред останалите сценарийни недомислици, но точно така някак (както през останалата продължителност на филма) Нолан се проваля.

Има само два варианта да припознаете „своят филм“ в точно този филм – или въображението ви да довнася повече идейна подплътеност в него, отколкото реално има, или просто да сте се понесли на хайп-вълната, възвеличала наистина забележителното изпълнение на Леджър. Астрономическият рейтинг в IMDb е дело на вторият вариант. А има и трети, който обаче няма да спомена, за да възпра напиращият в гърдите ми цинизъм. Опитите за вкарване на някакъв тинаничен подтекст в словата на главните протагонисти изобщо не са за коментиране. „Гениалните“ планове на Жокера обусловени от невъобразим брой случайности, самоцелни решения на обичайните заподозрени и следствие от телепатичните (явно) способности на картоиграча седяха толкова изкуствено върху цялостния плот, че по едно време даже вече не ми правеха впечатление, ами просто ги приемах на доверие с идеята, че все някога всичко това ще свърши в нещо като сподавен хепи енд (в случая завършващ с мъдрите слова на комисаря, от които вече дори не ми стана смешно).

Въпреки това не мога да заключа, че „Черният рицар“ е лош филм. Той просто не е толкова добър, но статута му на велик, го прави особено омразен за възприятията ми и в този смисъл се отразява и върху крайността на коментарите ми. Във всеки случай задаващият се трети ноланов Батман вече ме изпълва с повече скепсис отколкото прогнозите за 2012-та, така че нещото, което ще направя, е да се капсулирам в очакванията си за фалш, пореден, ситуиран много далеч от бъртъновата класика.

Герои на нашето време: Яките пичу`е

Пак се набутах. Елфа ме кастна за новата супер продукция „Яките пичу`е от Свещенната гора“, в която ще вземат участие и много други големи имена, които в следващите няколко реда ще се опитам да ви презентирам подобаващо зле:

Индиана Жоунс – от малък бил запленен от образа на древната шумерска богиня на плодородието Инана. В годините на плодородието си бил хванат от пазача на местния музей да мастурбира пред нейна статуетка, както и пред платно с образа на Венера Милоска. Нанесените щети върху експонатите са отстранени след реставрация.

Хан Соло – преди да стане междузвезден контрабандист, често бил засичан да обикаля местната римокатолическа църква, опитвайки се да измести солиста в църковния хор. Когато не търсел солова изява, обикалял блатата и замерял жабите с камъни. Това занимание предопределило взаимоотношенията му с другият известен контрабандист от междугалактическата сага – Джаба Хътянина.

Роки – до 14-годишна възраст живял изолирано в месарски склад в едно от предградията на Чикаго. И до ден днешен местните жители твърдят, че никога през живота си не са яли толкова крехко говеждо месо. Ако сега тръгнете по улиците на въпросното предградие, ще чуете в непринудени разговори между гражданите умилителни възклицания като: „Где е момчето с кривата устаааа, беее!“.

Рамбо – типичен тюфлек. 18-годишен напуска дома си, за да се впусне в приключения по поречието на река Меконг. Баба му твърди, че е заминал, защото объркал името на реката с любимия си герой от детство – шимпанзето Кинг Конг. Травмите, които получил във виетнамската джунгла, оставили неизличими следи в съзнанието му и до днес той продължава да бълва продължения на приключенията си.

Джеймс Бонд (Шон Конъри) – почти сигурни източници твърдят, че в нощта след премиерата на „Dr. No“ (първия филм за Джеймс Бонд) Нейно Величество кралица Елизабет потърсила усамотение в покоите си и, след като поръчала да й донесат 4 килограма краставици, пожелала да я оставят на спокойствие. Днес Шон Конъри е Сър Шон Конъри.

Мръсният Хари – сменил набързо няколко биографа, защото го дразнели как дишат. Телата им все още не са открити.

Супермен – в края на 70-те години легендарният Кристофър Рийв открива цяло ново течение в модната индустрия. Хората масово започват да обличат долните си гащи върху панталоните. Модни къщи по цял свят фалират, което води след себе си съкращения и трусове на фондовата борса, както и смяна на политически лидери.

Филип Марлоу – в годините на съзряването си носи гълъбовосин костюм с тъмносиня риза, вратовръзка и кърпичка в горното джобче, черни високи обувки и черни памучни чорапи на тъмносини ивици. Бил е спретнат, чист, избръснат и трезвен и хич не го било еня дали на някой му пука. Изглеждал е точно така, както е трябвало да изглежда един добре облечен частен детектив, тръгнал на посещение при четири милиона долара.

Батман – не е тайна, че баща му, дългогодишен ватман в готъмското метро, често взимал сина си, отивайки на работа, и дори веднъж го изгубил на левия завой за Тутракан. Предполага се, че точно тогава момчето се било надвесило от прозореца, за да хване летящ плъх за опашката и случайно залитнало. От този момент нататък малкият Батманчо се променил коренно и хрониките на града красноречиво говорят за това.

Тарзан – дълги години полемиките за произхода на Саскуоч, не спирали да тровят големите умове, докато един ден един от тях не се запитал логичното: с кого Тарзан е споделял мочурливото си леговище преди да се появи възлюбената му Джейн. Антрополози усилено работят по случая.

Форест Гъмп – има сериозни съмнения да се смята, че преди да бъде открит за Холивуд, Гъмп всъщност е бил бавноразвиващ се, но, започвайки снимки, в едно сумрачно ъгълче зад декорите му се „случила“ Робин Райт-Пен. След този случай той „влязъл“ в роля и оттогава всички го знаем като геният на столетието.

Други лауреати, заслужили мястото си в този списък:

Индира Ганди (често бъркана с дясната ръка на Индиана Джоунс) – лексикално предопределена за тази категория без оглед на първичните й полови белези.

Махатма Ганди – за големият Бен Кингсли все още се говори, че се е въргалял мъртво пиян с 64 девственици в пещера в южен Афганистан, докато Махатма лично изпълнявал себе си в продукцията на Сър Ричард Атънбъроу.

– Списъкът на Ссссчиндлер – цели две попълнения – Лиъм Нийсън и (този път истинският) Бен Кингсли.

Мисля да приключа с тази стена на (по)зòра, че ми стана съвестно. Денят преваля, а ето, че изръсих повече глупости, отколкото ми е дневната дажба. Сега сте вие, пичу`е…

Категории:Без категория Етикети:,

Release candidate: "Pantheon of the nasty bitches"

Ето, че дойде време да нахраня папагала, както се изрази веднъж многоуважаваният губернатор на Калифорния Арнолд Шварценегер в едно от многото си класически превъплъщения на големия екран, белязали дните му на културист в Холивуд. Реших да направя обещаното кратко обобщение на това, което някои хора определят като гигантско недоразумение, и което аз намирам за прекалено ласкателно определение. Става дума за така наречената класация „Пантеонът на гадните кучки“, която се превърна в културно-масовото събитие на годината за моят незначителен блог и то благодарение на копирайтърските способности на Bla, който имаше инициативността да я предложи на вниманието на свежарите от Svejo.net и в тоя смисъл да ме изложи на длъж и на (тебе)шир. Представянето изглеждаше така, а резултатите бяха, че за един следобед блогът ми отчете толкова посещения, колкото не беше виждал за цялото си съществуване, поради което съвсем естествено ми се доплака. Е, съдбата е гадна кучка, която много рядко излиза от роля, но този път го направи…

За да не остане целият този шум без подобаващ край, а и, както вече казах, за да уважа вас и да не унижа себе си, пренебрегвайки даденото вече обещание, сводката от вашите предложения за най-гадни сред гадните и най-зли сред злите кучки вече се помещава тук: „Pantheon of the nasty bitches“. Надеждите ми са тя да расте с ваша помощ и подкрепа и, когато някоя кучка ви ядоса, за назидание да я добавите с коментар. Идеята е ясна – злото трябва да бъде изобличавано. А и така, когато ви се догледа филм със зли кучки, ще имате богат набор от препоръчани такива.

Разбира се останаха няколко въпросителни, като например дали да се добавят в списъка предложения, като:

Alien queen – H.R. Giger – Aliens – 1986 – Дринов
The mother – Anthony Perkins – Psycho – 1960 – Nostromo
Madeline Ashton – Meryl Streep – Death Becomes Her – 1992 – Nostromo
Helen Sharp – Goldie Hawn – Death Becomes Her – 1992 – Nostromo,

но реших, че „кучкостта им“ е подложена на няколко съмнителни момента. Първо – липсва актьорският елемент („Aliens“), второ – липсва актрисата („Psycho“), трето и четвърто – комизмът им идва в повече („Death Becomes Her“). На база на тези разсъждения, сериозно се замислих върху предложението на Ламот:

lammoth каза…
Всички шефки са зли тъпи кучки! Да им съхнат циците. Заради една от тях са ще пропусна мача Италия-Словакия. БАН съкс. Искам да си ходя вкъщи 😦
24 юни 2010 17:20

Шефката на Ламот – В ролята самата тя – БАН – 2010 – Lammoth

Каквото и да си говорим мисля, че доводите му са железни…

Категории:Без категория Етикети:, , , , ,

Пантеонът на Гадните кучки

Ма не знам що така се подведох от две подмятания – иницииращото – от страна на върлият сатанист и зомбист, и още по-върл заклеймител на християнската вяра и скодоумие – Бла и подемащото – от вездесъщия приказен герой и прокламатор на вярата в единственият и всеопрощаващ Дядо Коледа – Le Grand Elf. Аз, понеже лесно прихващам разни такива срамни… ъъъ… инициативи, реших че тука му е мястото да направя една бърза подборка на що зло съм видял от това същество с ХХ(Х) хромозома, озарявало – къде за нещастие, къде за две – екрана на моите младини. Следващият компилейшън няма претенциите да е пълен, но има претенциите да е направен „на две, на три“, така че не ме съдете, ами по-скоро се включете с попълнения…

Nurse Ratched (Louise Fletcher) от „One Flew Over the Cuckoo’s Nest“ (1975). Няма как да не сте имали мокри сънища в компанията на едрогърда мед-сестра и същевремнно да не ви се е искало да я нашляпате. (За Ламот знаем, той вече го е правил.) Е, сестра Ратчед изобщо не е в тази категория, защото в нейният случай този, който трябва да си пази задника, сте вие. Майката на актрисата Луиз Флетчър трябва доста да си е покихала навремето, защото и днес не са малко хората, които продължават индиректно да я „поздравяват“…

Marquise Isabelle de Merteuil (Glenn Close) от „Dangerous Liaisons“ (1988). Лице родено да играе гадни кучки, наред с образът й в друго емблематично заглавие – „Фатално привличане“. Едва ли сте забравили физиономията й, когато героинята й произнесе фразата „All right. War.„, както и срамът и унижението залели тези меко казано отблъскващи черти във финалната сцена. Е, това е тя, абсолютната Глен Клоуз. Желанието ми да избягам, като я видя, е извън моят контрол…

Phyllis Dietrichson (Barbara Stanwyck) от „Double Indemnity“ (1944). Който е смятал, че ще я пропусна, акъл е нямал. Филис е първородният образ на злото. На второ място след Ева. Малко ще е, ако кажа, че този филм е сред 10-те най-значими за миналият век поне в личната ми класация, а Барбара Стенуик е колкото гадна, толкова и съблазнителна. С две думи – дявол в сластни форми…

Annie Wilkes (Kathy Bates) от „Misery“ (1990). Дори Стивън Кинг се е будел облян в пот, след като е гледал изпълнението на Кати Бейтс. За тази дама дори не е необходимо да играе, за да ви докара сърцебиене. Ако умирате от желание Кати да ви напляска, достатъчно е да сте добър писател с няколкохиляден тираж и порядъчен брой откачени фенове.

Baba Yaga (various artists) от славянският фолклор. Често привиквана в нощни доби заедно със съратника си дядо Торбалан, за да всява респект и психически травми у малките дечица. Ефект – поразителен и постоянно наблюдаван в ежедневието около нас. Великият Мусоргски не пропуска да я увековечи в своите „Картини от една изложба“.

Та остава въпросът кои са вашите кошмари? Споделете ги и обещавам после да ги сбера и класифицирам, за да ви е още по-зле като се присетите…

Категории:Без категория Етикети:,

Strange Days (1995)

Режисьор: Kathryn Bigelow
Сценарист: James Cameron
Жанр: Action, Crime, Drama, Mystery, Sci-Fi
Музика: Graeme Revell
Каст: Ralph Fiennes, Angela Bassett, Juliette Lewis, Tom Sizemore, Michael Wincott, Vincent D’Onofrio, William Fichtner

Някой съмнява ли се в качествата на най-добрата режисьорка на нашето време Катрин Бигълоу, родила от неопознаваемите дебри на утробата си този непонятен за мен феноменален труд на родилни мъки, носещ покъртително-оригиналното заглавие „Войната е опиат“? Не си мислете, че това е риторичен въпрос – ако беше, нямаше така яростно да си гриза ноктите, в очакване някой да ме осветли по този крайъгълен въпрос за киноманската ми същност, тровещ спокойният ми сън още от деня, в който се сблъсках с гения на тази жена-исполин и настоящ носител на приза „най-шибан режисьор“ в историята на академичните награди. Всъщност призът й може и да е незаслужен, защото няма как да съм сигурен в сексуалната ориентация на всички предишни лауреати, но за нея със сигурност знам, че поне един й се е опитвал, макар и с променлив успех, съдейки по бракоразводното им дело. Ако все пак някой все още има болни илюзии за качествата й като режисьор, след като се е насладил на спиращият сърцето оскаров опиат, то нека се върнем малко назад в кинобиографията й и разгледаме настоящото заглавие.

Действието ни запраща два дни преди настъпването на новото хилядолетие – време, в което американската действителност се е превърнала в полицейска държава и танкове бродят из улиците, обезпокоявани от разпокъсани групички неориентирани борци за… нещо си. Престъпността е взела връх и ченгета с палки, каски и щитове всяват мир, спокойствие и нито грам респект сред… тотално неясно кого. В целият този хаос бившето ченге Лени Неро (Ралф Файнс) е открил бизнес ниша, в която да се изявява като пласьор на спомените на други хора, записани върху мини компакт дискове. Искате да усетите адреналина от това да оберете магазин и ченгетата да ви погнат и всичко това без опасност случаен куршум да ви отнесе темето – моля, заповядайте! В този си облик героят на Файнс явно трябва да го играе рядко хитро копеле, което е в час със законите на уличната джунгла, но се оказва, че той е просто едно лекенце с кожени панталони, мазна коса и вратовръзка на клоун, до което кака Катерина е изтипосала една елегантна, чернокожа пантера, бивша сервитьорка и настояща бодигардка с армейски умения в ръкопашния бой и боравенето с оръжия (Анджела Басет), която през цялото време ще изниква от нищото и ще му спасява разгащения задник… Добре, знам как ви звучи това, но пробвайте да го преглътнете, защото истински невъобразимото тепърва предстои.

Както често се случва в по-елементарните филми, разчитащи на вече наложени стереотипни герои, които да спасяват сюжетния екс(пери/кре)мент, отнякъде се появява близкият приятел на Лени, Макс (Том Сайзмор). Бивайки толкова близки… Ех, да, добре, схванах, че сте схванали кой ще се окаже мръсникът в края на филма, но пък Катрин все още не го е разбрала. Така че дайте й малко време на неориентираната шаврантия… Та тия тримата се съюзяват, за да открият кой е убиеца на приятелката на бившата приятелка на Лени. Въпросната в последните си мигове живот го посещава, казва му че бившата му приятелката (Джулиет Луис) също е в опасност и му предава едно CD, на което той не обръща внимание, докато сценарият не нагнетява обстановката, така че това да стане неизбежно, след което тя се омита и естествено бива убита. Ленито тръгва да спасява героинята на Луис, която пък се оказва пачата, която го е изоставила и в която той все още е лудо влюбен, но тя съответно не споделя чувствата му и се шиба с някакъв баровец, с който нашият човек съвсем естествено не се долюбва…

Всъщност е изключително уморително да се опитвам да ви преразказвам действието, за да стигна до поантата, която от своя страна да ви разпилее мозъка по стената. Просто това няма да се случи, а аз загубих 2 часа и 20 минути, предвкусвайки цялата тази обреченост на мат`риала. Затова сега ще ви зарадвам с риъл-тайм екшън от мястото на събитието. Enjoy and click to enlarge! (или зуумнете цялата страница с помоща на натиснат Control и скролера на мишката)

Категории:Без категория Етикети:, , , ,

Кратка анотация: Stir of Echoes (1999)

Режисьор: David Koepp
Сценарист: David Koepp (по романа на Richard Matheson)
Музика: James Newton Howard
Жанр: Thriller, Horror, Mystery
Каст: Kevin Bacon, Kathryn Erbe, Illeana Douglas, Kevin Dunn

Изпадам в тиха ярост всеки път, когато перспективен хорър с изчистен сюжет, градиращ съспенс и вледеняващи картини през първият половин час, на 31-вата минута „изтрещява“ заради стереотипна приумица на сценариста да превърне протагониста в кълбо от нерви, защото, видите ли, някой трябва да се гневи и тръшка, за да е кинозрителят в час с дълбоката драма. Самоцелната гавра с героя на Бейкън, силнопреувеличената „конфликтна“ ситуация между него и жена му, почти лишеното от нормални човешки емоции, като страх и боязън, тяхно дете и липсата на последователност в поведението на съпругата, превръщат остатъка от филма в клиширан, скодоумен боклук, заради който ми идваше да се накисна във вана с вряла вода и да чакам кожата ми да окапе.

Силно препоръчвам филма, за да отчетете колко нищожни усилия са необходими, за да се превърне един брилянтен хорър с тънко чувство за съспенс в посредствен филм, за който да се чудите кога ще свърши.

Заради първият половин час и няколкото откъслечни сцени от остатъка, крайната оценка все пак е сравнително поносима:

6/10

Категории:Без категория Етикети:, , ,