Архив

Posts Tagged ‘анотации’

Кратка анотация: Stir of Echoes (1999)

Режисьор: David Koepp
Сценарист: David Koepp (по романа на Richard Matheson)
Музика: James Newton Howard
Жанр: Thriller, Horror, Mystery
Каст: Kevin Bacon, Kathryn Erbe, Illeana Douglas, Kevin Dunn

Изпадам в тиха ярост всеки път, когато перспективен хорър с изчистен сюжет, градиращ съспенс и вледеняващи картини през първият половин час, на 31-вата минута „изтрещява“ заради стереотипна приумица на сценариста да превърне протагониста в кълбо от нерви, защото, видите ли, някой трябва да се гневи и тръшка, за да е кинозрителят в час с дълбоката драма. Самоцелната гавра с героя на Бейкън, силнопреувеличената „конфликтна“ ситуация между него и жена му, почти лишеното от нормални човешки емоции, като страх и боязън, тяхно дете и липсата на последователност в поведението на съпругата, превръщат остатъка от филма в клиширан, скодоумен боклук, заради който ми идваше да се накисна във вана с вряла вода и да чакам кожата ми да окапе.

Силно препоръчвам филма, за да отчетете колко нищожни усилия са необходими, за да се превърне един брилянтен хорър с тънко чувство за съспенс в посредствен филм, за който да се чудите кога ще свърши.

Заради първият половин час и няколкото откъслечни сцени от остатъка, крайната оценка все пак е сравнително поносима:

6/10

Advertisements
Категории:Без категория Етикети:, , ,

Три в едно: "30 Days Of Night", "Midnight Run", "It’s Complicated"

„30 Days Of Night“ (2007)

След дълги години лутане, класният филм за зомбита се завърна и то не къде да е, а в най-северният град на щата Аляска – Бароу. Въпросното селище става сцена на една съвсем леко безмислена кървава баня, в която група местни нещастници неистово се опитва да оцелее, прогресивно намалявайки откъм човешки материал, докато градът е изпаднал в 30-дневна нощ и (явно това е причината, заради която) е напълно отцепен от света. В същото време група от нашественици е отговорна за бързото увеличаване на отрицателния приръст, мотивирана най-вече от желанието да утоли жаждата си за прясна човешка кръв. Защо наведнъж е решила да „опоска“ цяло градче със свежа мръвка и всеки месец ли по земята опустяват такива провинциални градчета… Е, това е въпрос, на който хора, много по-вещи от мен в сатанизма, спиритуализма и спираловизуализма, като Bla (на когото само мога да дишам прахта, когато става дума за познания в хорър кино-жанра) биха отговорили така: „… (зомби-)жанрът и сюжетът не се нуждаят от обяснение и ужасът е още по-въздействащ именно без изтъкване на причини за феномена.“ (цитатът е без съгласието на автора, но надявам се с пълното негово разбиране, че аз самият не бих могъл да го формулирам по-добре). Стъпвайки върху тази трактовка на зомби-идейността, филмът прави забележителен поклон пред своите предшественици, без да се опитва да „открива топлата вода“, но и без да следва дословно неписаните правила на жанра. Фактът че злодеите имаха собствена визуална морфология и поведение, осланящи се на рядко съчетание между зомби групово поведение и вампирско самосъзнание и потребности, допълнително вдигна градуса и то насред ледените географски ширини.

Филмът е задължителен за всеки, който под една или друга форма е фен на жанра, независимо от дразнещото (за пореден път след „Wicker Park“) присъствие на Джош Хартнет, въпреки че като цяло трудно може да се говори за актьорско присъствие на когото и да било от каста, вероятно с две изключения – зловещият Дани Хюстън:

и Бен Фостър, който тук имаше също доста противно присъствие:

Останалата част от злодеите бе повече от перфектна:

но да не ставам излишно патетичен.

Въпреки че на последък нещо не вдявам да давам оценки, тук ще си го позволя:

6.5/10

„Midnight Run“ (1988)

Реално погледнато трудно е да се предположи, че киноман, като мен, би могъл да пропусне такова заглавие от златните 80`s, но фактът си е факт. Въпреки че бях чувал легенди за него, така и не бях успял да стигна до усвояването му до вчерашния ден. Филмът е типична полицейска кримка движена от комедийният елемент във взаимоотношенията между Де Ниро и Гродин – единият бившо ченге, издирващо престъпници с обявена награда за залавянето и предаването им, другият – бивш счетоводител на мафиотски бос, присвоил от шефа си 15 милиона, за да ги раздаде на бедните, който трудно си затваря устата за повече от 5 минути. Плосък сюжет, в който, ако тръгнете да анализирате мотивацията на героите, ще стигнете до извода, че сценаристът е имал явен проблем с действителността, а и не това е причината, заради която ще седнете да го гледате. Историята се завръзва в момента, в който Де Ниро открива счетоводителя и тръгва да го връща на фирмата, която навремето е била платила гаранцията на въпросния Робин Худ. Проблемът е, че от него се интересуват изиграният мафиотски бос, представен от двете си мутри (едно кухо парче и друго – още по-кухо), ФБР (ейджънт Алонзо Моузли – негро, чиято роля е да обикаля наляво-надясно без реално да се вижда какво точно прави, освен да хвърля мръсни погледи на Де Ниро, задето същият още в началото му открадва ФБР значката и през целият филм я размахва за идентификация) и друг един ловец на глави. Филмът си заслужава заради харизматичното присъствие на Де Ниро, гонитбите и престрелките, както и заради хапливите лафове, един от които ме събори на земята в конвулсивен стомашен гърч:

ФБР е закопчало героят на Де Ниро в офисите на Бюрото.

Ейджънт Моузли:
Всичко свърши, Джак. Това беше.

Де Ниро:
Знам си правата. Дължите ми телефонен разговор.

Ейджънт Моузли:
Не би трябвало телефоните да са най-голямата ти грижа сега. Ще излежиш 10 години, задето си се представял за агент от ФБР.

Де Ниро:
Десет години, задето съм се представял за агент от ФБР? Че теб как не са те пипнали досега?

Трогателна картинка

6.5/10

„It’s Complicated“ (2009)

Не са малко филмите, за които мога да кажа със сигурност, че ме е обвземало срам да ги гледам. „It’s Complicated“ не е сред тях. Той е в категорията „Филми, които ме е срам, че изобщо съм си помислял да гледам“. Докато някак си мога да си представя какво правят Болдуин и Мартин в тази меко казано „повръщня“, то мотивацията на Стрийп ми е пълна мъгла. Но явно човек като прехвърли една определена възраст и започва да мисли със задника си, а Стрийп със сигурност има достатъчно от него. Само пълен мазохист или тотално оттегчена домакиня биха седнали да изгледат този безмозъчен водевил от начало до край. На десетата минута бях изпаднал в климактериум, идваше ми да се обеся за топките и да се провеся от балкона на деветия етаж, докато гениталиите ми се откъснат и полетя към заветната си гибел. И това съвсем не е силно казано на фона на тоталната липса на дори моментен проблясък на оригиналност. Мисля, че заради такива филми трябва да хвърлят продуцентите и създателите им в затвора.

2/10

Категории:Без категория Етикети:, , , ,

Кино (про)порция

22 април, 2010 15 Коментари

Филми, за които две думи са достатъчни:

Drag Me to Hell (2009)

Ако ви се „гледат ужаси“ от класическия тип с достатъчно намеса от отвъдното и, бореща се за душата си, руса кифла от село, имате голям шанс да изпитате моментно удоволствие в продължение на два часа (!), което определено не означава това, което може би сте си помислили, но поне притъпява болката от скучния ден. Ще се сблъскате с достоверното изпълнение на Alison Lohman, недостоверното – от страна на джуджето Justin Long, което дълго се опитвах да забравя в ролята му на „хакерче“ от „Умирай трудно 4.0“, стряскащото присъствие на една баба с румънско-ромски корени и други такива красоти. Ако ли пък не ви се „гледат ужаси“ или под ужаси разбирате физиономиите на Джим Кери, то вижте какъв хубав ден е навън…

The Jane Austen Book Club (2007)

Романтика с елементи на драма, като и обратното е вярно. Свеж сюжет, подобаваща актьорска игра, сред която изпъква Емили Блънт и, разбира се, захаросан край, но той си е общо взето жанрово предопределен. Въпреки това е забавен. Историята се върти около няколко жени и един мъж с различни съдби, обединени от клуб, обсъждащ романите на Джейн Остин. Не съм чел нищо нейно, но съм почитател на телевизинната адаптация на ББС на „Гордост и предразсъдъци“ и на „Разум и чувства“ от 95-та с Ема Топсън и Хю Грант, а това филмче някак си се движи в коловоза на нейните истории. Твърдо не се препоръчва на Cinemascrotum, но той е просто друг случай.

Wicker Park (2004)

Два часа Джош Хартнет (тук в ролята на изтерзан пикльо) се мята от женска на женска, докато в мислите му постоянно е неговата голяма любов в лицето на Даян Крюгер. Това е несинтезираното дълбокомислено послание на филма. Синтезираното мога да го предам, използвайки три пъста с преобладаващ среден. Поразяващо плосък Хартнет, картонена Крюгер и сравнително поносима Роуз Бърн, въпреки безспорният й талант – просто проблемът не е в нея. Иначе е възможно и да не съм схванал нещо, защото след 30-тата минута нервите ми бяха на привършване, заради което скролнах остатъка.

Категории:Без категория Етикети: