Архив

Posts Tagged ‘драма’

Seven Pounds (2008)

23 март, 2010 10 Коментари

От днес съм с нов десктоп-тапет и няма да скрия, че решението за смяна беше взето с пълно единодушие и при наличието на 100-процентов кворум в черепната ми кутия (което, вярвайте ми, е събитие, наблюдаващо се еднократно между две преминавания на Халеевата комета). „За“ решението бяха и ценителя в мен, и контрольора по качеството, а и оня перверзен тип, дето блъска по масата всеки път, когато види високовдигната фуста на сцената. Разбира се, доводите бяха повече от основателни, след като Seven Pounds се оказа втората класна продукция след 25th Hour, в която за по-малко от 3-4 месеца успях отново да се насладя на изпълнението на пленителната Росарио Доусън. И това съвсем не беше всичко хубаво в лентата, пренебрегвайки неадекватното присъствие на левента Уил Смит, който, ако някога си беше останал в Бел Еър, сега щеше да ни спести поредното ненужно име в списъка от бездарници попаднали в Холивуд след пробив в сигурността на близкото заведение за душевно болни.


„Седем души“ е вторият общ проект на режисьора Gabriele Muccino и мъжът в черно след The Pursuit of Happyness (2006), който все още не съм гледал, но съблюдаването на iMDB коефициента му, предполага, че ще е още по-драматичносополив, поради което съвсем скоро смятам да се заредя с няколко топа тоалетна хартия. Вероятната причина да остана дотолкова същисан от самоубийственото (в буквален и преносен смисъл) изпълнение на У.Смит е простичкият факт, че съвсем скоро проходилия сценарист на лентата, явно не е бил достатъчно запознат с навиците на освободителя на Американските щати от извънземно робство (и то в цели два филма, ако не смятаме продълженията). Формулата на вече попрестарелия пъпеш, съчетаваща пиперливи избухвания и 24-каратови ухилвания тип „ходи ми се, ама ще стискам“, тук съвсем не е намерила изява в лицето на главния герой и по тази причина единственото, което е останало от чара на дивия Уил е непреодолимата нужда, която ще го зове през повечето време от наличните 120 минути. Но дори и този унизителен спазъм в актьорския занаят не успява да помрачи впечатленията ми от силната игра на Росарио Доусън, добрите режисьорски решения на Мучино и чувствено напаснатия саундтрак на неизвестния за мен композитор.

Тематично филмът засяга чувството за вина и изкуплението й, но без това да ви е поднесено на тепсия и изконсумирано с лъжичката на любезния режисьор. Не знаейки предварително плота на продукцията, първият половин час ще ви се наложи малко по-малко да снаждате реминисценции с настояще, докато започнете да схващате основните параметри на заданието и въпреки това пак ще останат фрагменти, които да ви занимават до финалните надписи. Колкото и излишно нагнетени с мелодраматизъм да са първите 15 минути, съветвам ви да дадете малък картбланш на режисьорския замисъл поне до момента, който ще осмисли синусните секрети, които, искате или не, ще отделите през втората половина на филма. Дори и някъде по средата да започнете да се досещате какъв ще е края, има смисъл чинно да го дочакате, най-малко заради искрите на привличане между обичайните заподозрени и не захаросания по холивудски край.

Росарио Доусън блести въпреки търсения невзрачен вид на героинята си и въпреки присъствието на презрелия недорасляк Уилям Смити, който, съвсем сериозно, имах чувството, че през цялото време страда от сърбеж в слабините и колики в стомаха. Едва ли изпълнението й е точно за Оскар, но харизмата и лекотата, с които придава цялост и завършеност на образа на сърдечно болната Емили Поса могат спокойно да накарат оскаров лауреат, като Сандра Булдог, да зареже актьорския занаят и да се отдаде на някое малко по-лежерно занимание, като например чистенето на обществени тоалетни.

7/10

Advertisements
Категории:Без категория Етикети:, ,