Архив

Posts Tagged ‘класация’

Надценените и подценените филми на десетилетието

9 септември, 2010 59 Коментари

 Настоящият списък ме научи, че няколкото хиляди филма, които излизат годишно, са всъщност около 300 и никак не е трудно да ги пребродиш, за да си избереш любимо(-и) заглавие(-я). Добре беше да го знам, защото, предварително сблъсквайки се с предложението на Ламот и Иво да изтъкна по три филма за всяка от последните десет години, накарали ме да се почувствам добре, се изправих пред стена от обезобразени трупове на отдавна гледани филми, които нямаше да разпозная и посмъртно. Благодарение на Ламот, който учтиво ми предостави този линк, успях да си извлека един (нелице)приятен списък на надценените заглавия от последното деситилетие. Понеже знам, че ще ми го биете в главата, а някои от вас и дълбоко ще се засегнат, защото ще спомена култови за тях заглавия, веднага ще ви кажа, че вината този списък да изглежда така е изцяло на Ламот. Търсете го в БАН, катедра Химия и си вземете бухалката, повтарям бейзболната бухалка, не шибалката за мухи – все пак едва ли искате просто да спомогнете сутрешната му ерекция.

**************************************************************
НАДЦЕНЕНИТЕ ФИЛМИ НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО
**************************************************************

2000

„Уно Мементо“ – винаги съм се питал какво ли ще да е да изгледам първо края на поредната серия от любимата си кримка и после без притеснения от сорта на „Ай стига бе, тоя дали ще го убият?!“ да изгледам началото и средата. С „Уно мементо“ дори не ми се наложи да си играя със слайдера, достатъчно беше да си повия краката с топло одеяло и да посърбам два часа гореща боза.

„Радиатор“ – много може да се говори за този оскаров лауерат, но едва ли някога ще се каже нещо… съществено. Важното е, че дъ биг кохонес на Ръсел Кроу и напомпаното его на чичко Ридли Скот лъснаха под римското слънце като легионерски гъзове насред поле от посечени варвари.

„Арменско куку“ – няма как да не се вълнувате от вътрешния свят на американските юпита, преситили се от благинките на живота… Не се вълнувате? Спокойно, в този филм и без това никой няма да ви пита.

2001

„Изкуствен пелтек“ – два часа ще изучавате какво се случва на един пелтек, докато не осъзнаете, че всъщност не му се случва нищо особено.

„Свалките на черния ястреб“ – ако не ви е ясно какво точно прави Америка с някои страни от африканския континент, както и в Близкия изток, то този филм ще ви го разясни от А до Я – сваля ги, вкарва им малко романтика направо в задния двор, от което на американците им се натопорчва самочувствието и така те тръгват да се изживяват като супергерои, поради което започват да си бухат едни статуетки направо в задните дворове, само че по по-любезния начин. Разбира се чичко Ридли цели най-голямата статуетка, но тази година халтурата му е прекалено стегната, за да я поеме.

„Сдухан ум“ – определено сред най-добрите филми на 2001-ва, което не говори съвсем добре за киноиндустрията през тази година. Отново тук се изявява любимеца на Ридли Скот, но този път си е прибрал топките или поне така си мисли, докато ги влачи на половин метър зад гърба си.

2002

„Стисни го, ако ти стиска“ (европейско нецензурирано заглавие „Стисни го, ако те протрива“) – човекът, за когото е измислено режисьорското столче, титанът на режисьорския занаят и Моисей сред юдеите, Стивън Спилбърг в най-пълна степен заслужава наградата златното цукало за 2002-ра с тази си велика епопея, възвеличила борбеният дух на дребния шмекер Леонардо ДиКаприо. Ако търсите поуката, то тя е, че таланта винаги изплува. Поразсъждавайте върху това, обмисляйки как ли биха се отразили ораторските качества на Хитлер, ако същите днес бяха впрегнати в рекламната политика на Хоум шопинг. Дали нямаше всички да сме щастливи притежатели на наколенките на доктор Ливайн.

„Специален домат“ – някак не ви се вярва, но тази година вторият приз отново е не където трябва. Потреперват ли ви шортите всеки път, когато чуете думата „фантастика“ да се преплита с името на чичко Спилбърг – е, това е, защото сте фенбойче по скротумски и все се надявате, че дребното еврейче няма да издрайфа поредната си дрисня от рода на „Индиана Джоунс и кралството на кристалните черепи“. Е, да, ама сте в грешка, защото тази фантастика с криминални елементи сама по себе си не е нищо повече от „Лека нощ деца“ в симбиоза с „Монолози за вагината“.

„Заразно кво?“ – да бе, и аз си умирам да гледам Мила Йовович в „тай чи“ и други пози.

2003

„Реката на майните“ – не ме разбирайте погрешно, обожавам Истууд от времето на „Непростимо“ и „Мостовете на Медисън“, но след това „го хванаха безличните“.

Иначе постна година…

2004

„Вибраторът“ – отново Лео, отново самолети, отново неясно какво. Вече дори не си спомням кой беше последният добър филм на Скорсезе след „Добри момчета“. Всъщност сетих се, но за него след малко…

„Убийствен мързел“ – гледайки го ме налегна такова безсилие пред „даровитостта“ и „оригиналността“ на въпросния сценарист, че чак ме домързя да спра филма – просто се облегнах и заспах.

„Бебе за милион памперса“ – клин Клинт избива. Така го избива, че същият вече не знае какво точно прави. На тези години човек трябва по-често да си сяда на задника и да си почива.

„(Дошъл ли ви е) терминът“ – мисля, че знам какво е сатира, но, когато става дума за съчетаването й с метафора, Спилбърг издиша почти толкова ефектно, колкото Хинденбург някога е издишал над Ню Йорк. Затова пък буквализмът на историите му за Втората световна все още е ненадминат еталон за перфектно свършена работа. Какво да го правя тоз – да го критикувам ли, да го разцелувам ли…

2005

„Град на гЪзЪ“ – ЛЮБИМИЯТ МИ! Тук направо ще копирам коментара ми при Ангел: „Визуално ноар пиршество, което можеше да избие рибата, ако сценарият не бе плоска поредица от опити да пунтира нещо, което явно не разбира плюс диалог (и глас зад кадър) писан(и) от четвъртокласник. С цялата тази визия можеше да се получи заглавие, което да оттеква през вековете. Вместо това Франки Милър си изми ръчичките с петолевките на зарибените дечица, което веднага ме подсеща защо Робокоп 2 & 3 съксват отвсякъде.“

„Бèсно кралство“ – страхотно, отново Ридли! Ако се чудите защо героинята на Сигърни Уивър от „Пришълец“ носи звучното име Рипли, бъдете сигурни, че Ридли е „навявал“ за себе си. „Небесно кралство“ не е по-далеч от манията за величие на тоя исполин в налагането на жанрова мода в киното още от времето на „Пришълец“. За съжаление и тук всичко е омацано с един неподражаем в наивитета си и изнасилен в желанието си да поддържа пламъкът на драмата сюжет.

„Гадост и изгъзици“ – не знам кой е излъгал Кийра Найтли, че става за актриса, но на същия трябва да му се изтръгнат топките с керпеден и да бъдат провесени пред студията, тъпоумно тръгнала да измества ненадминатата адаптация на BBC от 95-та.

2006

„(3)00“ – или „Двете нули“, както е познат в Европа, е филм за това как оправданието „Е, той все пак е правен по комикс!“ може да те докара до състояние, в което да не знаеш дали пък случайно наистина не живееш в двуизмерна книжка с картинки и всички около теб намират това за прекрасно.

„Кървав диамант“ – Лео, Джимон и разни приключения, завършващи с поучителната смърт на потъналия с Титаник. Да, добре, както и да е.

„В като Венета (Райкова)“ – след като Уашовски се взеха насериозно след грандиозния успех на „Матрицата“, нещата тръгнаха към безкомпромисна философия, нищеща смисъла на живота и политиката, което нямаше как да не ни напомни за сигнално жълтата Вендетка. При нея поне има какво да се види.

„Яйцата на хората“ – изтъркан сюжет, притеснително слаба визия за антиутопичното бъдеще и два часа обикаляне по мъките. Не, мерси.

„Хълмовете имат яйца на очи“ – глааааааден съм! Ламоте, заради тебе вече три часа пиша и издирвам филми като сбъркан. Надявам се имаш достатъчно добро обяснение на какво дължа това непосилно мъчение.

„Клиторът на Леонардо“ – поклон, Вал, за оригиналното заглавие, което между другото казва всичко.

„(Знамената на) ваш`те майки!“ – ами на Клинт Истууд явно чавка му е изпила мозъка.

2007

„Зодиак“ – има хиляди по-полезни неща, които да правите, от това да гледате този филм, и едно от тях е да си прочетете хороскопа за месеца.

„Аз съм леген, да!“ – единственото по-неприятно изживяване от това да гледате Уил Смит да се изживява като легенда, е да гледате как същото прави сина му в изгъзицата „Карате Кид“.

2008

„Черният рицар“ – след това разпростиране по темата, вече нямам сили да го анотирам.

„Трансформациите на Брад Пит през годините“ – „Бенджамин Бътън“ е ярък пример за това, че човек трябва повече да чете, отколкото да се застоява пред монитора.

„Изгори преди да го гледаш“ – да, искаше ми се да го бях направил.

„Замяната“ – ех, Клинте, Клинте. Добре че поне Джоли ти изнесе филма на мъжествените си плещи.

2009

„Вонята е опиат“ – този филм спечели Оскар… С това се изпари и последната капчица детска наивност, до този момент капсулирана нейде дълбоко в душата ми. Оттук нататък Академията спокойно може ДА ГО ДУХА!

„Танцуващият в сектор 9“ – правилно разчитате – „Аватар“ беше „Танцуващият с вълци“ в космоса, „Сектор 9“ – един доста по-егоистичен „Танцуващ с вълци“ в Южна Африка. Извънземни, развили технологии изпреварили ни с векове, съвсем естествено притежаващи интелекта на паразити, живеят сбутани в гето, а земляните пет пари не дават. BRILLIANCE!

„(Не)сериозен човек“ – и тук съм се разпростирал. За съжаление рошавите братя се изчерпват от време на време и вместо да „презаредят“ с разпускаща творческа „суша“, те продължават упорито да се натискат за шибаните статуетки. Да им приседнат дано.

„Кондомите“ – няма как да сте очаквали нещо по-различно от режисьора на „300“, освен да продължи с градацията в следния ред – героизъм, героизиране, геронтомания, Зак Снайдер.

„Обществен мрак“ – и за него съм драскал. Стерилно безличен го описва достатъчно кратко и ясно.

„Пред ложе(ние)то“ – този филм възкреси Сандра Бълок. Не само, че не стана ясно защо, но не стана ясно и как. 2009-та като цяло е една огромна мистерия за филмовия ми нюх.

„Пара под ненормална активност“ (европейско заглавие: „Въздух под налягане“) – тъпи, шибани американци.

********************************************************
ГОЛЕМИТЕ ФИЛМИ НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО
********************************************************

2000

1. Malena
2. The Patriot
3. Crouching Tiger, Hidden Dragon

Подгласници:
Chicken Run
Unbreakable
Erin Brockovich
The Emperor’s New Groove
O Brother, Where Art Thou?
The Road to El Dorado

2001

1. Vanilla Sky
2. Moulin Rouge!
3. Mulholland Drive

Подгласници:
Shrek
Monsters, Inc.
The Majestic 
Training Day
Rat Race
The Score

2002

1. 25th hours
2. The Pianist
3. Chicago

Подгласници:
Gangs of New York
The Hours
Hero
Ice Age
Lilo and Stitch
The Mothman Prophecies

2003

1. Cold Mountain
2. Girl with a Pearl Earring
3. Finding Nemo

Подгласници:
Hulk
Love Actually
Matchstick Men
Touching the Void

2004

1. The Incredibles
2. The Passion of the Christ
3. Troy

Подгласници:
Collateral
The Notebook
Man on Fire
The Village
Closer
Around the World in 80 Days

2005

1. Corpse Bride
2. The Producers
3. Madagascar

Подгласници:
Walk the Line
The 40 Year Old Virgin

2006

1. Apocalypto
2. Casino Royale
3. The Fountain

Подгласници:
The Devil Wears Prada
United 93
Little Miss Sunshine
Tenacious D in The Pick of Destiny
Hoodwinked!

2007

1. No Country for Old Men
2. Sweeney Todd: The Demon Barber of Fleet Street
3. Sunshine

Подгласници:
Michael Clayton
The Mist
The Simpsons Movie
Elizabeth: The Golden Age
American Gangster
Stardust
The Jane Austen Book Club
Becoming Jane

2008

1. The Reader
2. Let The Right One In
3. Seven Pounds

Подгласници:
Kung Fu Panda
Rambo
Vicky Cristina Barcelona
Iron Man
Get Smart

2009

1. The Road
2. Moon
3. Toy Story 3

Подгласници:
12
Inglorious Basterds
Taken
Pandorum

Категории:Без категория Етикети:,

"Оскар" за най-добър филмов… уебсайт

15 април, 2010 12 Коментари

Церемонията по връчването на Оскарите тази година успя да ни разкрие две взаимодопълващи се реалности: 1) че Холивуд е в застой и единственото, което може да „измъдри“, са стари водещи с архаична концепция за скечове, осланяща се на принципа, че осмиването на „модерните на деня“ е най-сигурното решение, ако нямаш свежи идеи (каквито например имаше Хю Джакман на предходната церемония), и 2) че кинопродукцията му е още по-зле. В крайна сметка обаче се оказа, че са се намерили предприемчиви хора, които да извлекат и нещо хубаво от целия този бардак, а именно оценили са уебсайтовете, презентиращи заглавията, излезли през 2009-та. И не само това ами са си поиграли да им връчват виртуални Оскари в цели 10 категории:

Graphics
Interactivity
Dynamic Effects
Harmony With Movie
Best Exclusive Content
Typography
Fun Games
Cross-Media Interaction
Best HTML Website
Best Flash Website

Нямах търпението, а и времето да ги посетя всичките, но приятно впечатление ми направи победителят в категорията Interactivity: „Cloudy With a Chance of Meatballs“. И понеже не обичам да ме стряскат, чинно посетих и няколкото сайта на хорър заглавия, от които си харесах „Halloween 2“.

Ето я и самата класация: What if Oscars were given to movie websites.

P.S. И понеже съм много пристрастен към едно от заглавията, участвало със сайта си в тази класация, реших да адна и този забележим скрийншот, който стопли премръзналото ми от филмовата ядрена зима сърце:

Категории:Без категория Етикети:, ,

Film Noir & Neo-Noir

7 април, 2010 23 Коментари

Филм ноар (на френски: Film noir, „черен филм“) е термин, който се използва за обозначаване на холивудските криминални драми от 40-те и 50-те години на 20 век. Повлияни от Втората световна война и немският експресионизъм ноарите от този период са черно-бели и изпълнени с песимизъм. В тях се набляга повече на характера на героите, отколкото на действието и непременно присъства образът на фаталната жена (femme fatale).
(Източник Wikipedia)

„Беше вече късен следобед. Още помня мириса на орлови нокти, носещ се из въздуха. Откъде можех да знам, че убийството е с аромат на орлови нокти…“
– Уолтър Неф, „Double Indemnity“

„Everybody knows the dice are loaded, everybody rolls with their fingers crossed; everybody knows the war is over, everybody knows the good guys lost.”
– Leonard Cohen

След като осъзнах, че няма лесен начин да открия просветлението в редиците на съвременната холивудска продукция, имайки предвид и факта, че трудно се впечатлявам от привнесен документализъм, революционни визуални ефекти и новаторски ракурси на камерата (при някои от които тя е способна да излезе дори от едно определено изходно отверстие на главния герой, за да впечатли лесноподатливия на внушения кинозрител), реших че консервативната ми душа ще намери малко повече топлина в лоното на едни по-добри времена, в които киното е било повече кино заради тези, които са го гледали, и по-малко – заради тези, които са го продуцирали. Реших да се върна почти седемдесет години назад в кинематографичен план, когато Рита Хейуърт е сритвала задниците на мъже като Глен Форд и Хъмфри Богарт, под вещия надзор на Фритц Ланг, Били Уайлдър и наднормения чичко Алфи скрити зад мощта на 35-милиметрова кинокамера и няколко подходящо разположени прожектора. Време, в което, ако сценарият ти е струвал колкото пикня на муха (да, гледах „Алиса в страната на чудесата“ и все още не съм си прерязал вените), то в Холивуд е нямало работа за теб. В тази връзка може да ме наречете мечтател и традиционалист и няма да сбъркате.

С течение на годините отделни заглавия ми насочваха вниманието към ноар жанра, докато преди десетина години не се сблъсках челно с гения на Полански в „Китайски квартал“, последван от „Поверително от Ел Ей“ и така допреди две години, когато съвсем случайно си пуснах едно филмче от зората на жанра, наречено „Double Indemnity“ („Двойна застраховка“), ефекта от което все още кара космите на врата ми да настръхват в прилив на афродизиакален екстаз. Затова тук съм ви подбрал именно тези покорили ме заглавия, които не просто си струва да бъдат видени, а е почти задължително. Уговорките обаче са две: 1) това е моят личен топ 5 и заради него един ден ще горя в ада, и 2) не съм слагал граница между ноарите и нео-ноарите. В класацията присъстват, както заглавия от 40-те, така и от преди десетина години. Съвсем съзнателно съм пропуснал някои вече превърнали се в нарицателни заглавия като „Криминале“ и „Седем“, както и леко по-периферните, но също толкова известни „Обичайните заподозрени“ и „Фарго“, въпреки че, колкото и „нео“ да са те, толкова и в тях отсъстват някои от основните съставки на оригиналния филм ноар, като например фаталната жена. Затова и ще бъда твърд традиционалист и ще спазя рецептата до последната щипка сол.

За да не кажат по-взискателните от вас, че не съм бил достатъчно обективен и всеобхватен, ще си направя пас и няма да ви обръщам внимание. В продължение на две седмици изгледах около 20 чернобели филма, обитаващи челните места на повечето меродавни и не дотам интернет класации за ноар филми, в следствие на което получих времено разстройство в цветоусещането. Сега виждам всичко в оттенъци на сивото, слушам по цял ден трип-хоп и олд фешън джаз и съм на границата да пропуша за първи път през живота си, така че бъдете снизходителни към следващото подобие на класация.

5. Gilda (1946)

В „Изкуплението Шоушенк“ присъства една сцена в затворническото кино свързана с филмът, който много често прожектират там за радост на загорелите киноценители. Филмът е Гилда, а моментът, който осмисля дните на лишените от свобода, са първите кадри с Рита Хейуърт, в които тя отривисто отмята назад водопадените си коси и хвърля предизвикателен поглед върху набелязания за размножаване самец – жест изпълнен с усещане за собственото си великолепие и ефект върху дивата природа.


Дълго мислих над въпроса кое би накарало активен хетеросексуален индивид да предпочете летящите планини на Пандора пред този кратък миг на преклонение пред чара на чернобелия Холивуд и стигнах до задънена улица, защото проблемът е като да сравняваш черен хайвер с първата целувка – хайверът е вкусен, но скоро си заминава по каналния ред, докато първата целувка остава в мокрите ти тинейджърски сънища, а и на старини ще си я спомняш с умиление. Освен това фабулата на филма е интригуваща и оригинална за времето си. Диалогът е грабващ и стилен, преливащ от бисери като:

ГИЛДА: „Мразиш ме, нали?“
ДЖОНИ ФАРЪЛ: „Нямаш и понятие колко.“
ГИЛДА: „Омразата е завладяваща емоция. Не си ли забелязал? Завладяваща… И аз те мразя, Джони. Толкова те мразя, че мога да умра от това. Скъпи…“

Следва размяна на флуиди, пропита с емоции, от които не останах с впечатлението някой да мрази някого, но явно правилата за чифтостване в Холивуд са на another level.

Филмът е абсолютната класика и, въпреки че последният половин час изглежда леко закърпен с белите конци от разшитите ми долни гащи, присъствието на Рита Хейуърт си струва всяка секунда. Ако ли пък не ви допадне, put the blame on m(am)e…

Със същия успех мога да ви копирам и целият събтайтъл файл и пак ще имате интересно четиво за следобеда. Не е случаен факта, че в повечето авторитетни и не до там класации, на които попаднах, „Двойна застраховка“ задължително беше или на първо или на второ място, а другият филм в тази двойка обикновено гравитираше около „Сънсет булевард“ и „Малтийският сокол“. Каквото и да кажа за него, ще е малко, така че отново „колкото се може по-малко“…

Категории:Без категория Етикети:,

Motion Picture Score – Part 1: Heroic Tempo

18 март, 2010 27 Коментари

Понеже имам неконтролируемия навик, когато си харесам някоя мелодия, да си я пускам и слушам по цели дни и нощи до тотално писване, това поражда след себе си масови гробища от употребени и захвърлени музикални трупове, които след време се развоняват до небесата и грубо ми напомнят, че съм ги заровил нейде под верандата. По-лошото обаче е, че някои от тях и това не правят и така остават завинаги в забвение, което напоследък започна сериозно да тревожи спокойният ми сън. Затова и намислих да сбера на едно място част от старите си любови, така че някой ден в залеза на оставащите ми дни да мога да обърна поглед назад и да си кажа, че някога и аз съм проявявал музикален естетизъм.

Далеч съм обаче от мисълта да занимавам бъдещото си куку и проявилите нездрав интерес към личният ми вкус с отдавна предъвкани и изплюти творби като „Междузвездни войни“, „Индиана Джоунс“, „Извънземното“, „Батман“, „Кръстникът“, „Челюсти“, „Последният мохикан“, „Джеймс Бонд“, „Властелинът на пръстените“ и да не ги изброявам всички, защото същите, ако все още не са ви изникнали на пъпа, то най-вероятно поддържате добра телесна и аудио хигиена за разлика от мен. Затова ще си позволя да разровя някои стари гробове, както и няколко пресни, за да задоволя моментните си музикални отклонения.

И понеже темата е обширна и необятна, като Габуре Сидибе на оскарова церемония, ще разделя призьорите в няколо отделни поста групирани основно по признака „темпо“. Разбира се разделението е условно и не претендира за нещо повече от тенденциозен личен изблик на музикално дилетантство, така че стига глупости. Ето го резултата в категорията Heroic Tempo, а последователността е чиста случайност.

1. Hans Zimmer – Pirates Of The Caribbean: At World’s End – Up Is Down – 2007

Категории:Без категория Етикети:,