Архив

Posts Tagged ‘ревю’

"Machete" vs. "Predators"

28 септември, 2010 51 Коментари
„Красотата ще спаси света!“

И за двата филма вече е писано, като репликите за „Мачете“ се движат от „добър“ и „забавен“ до „mind-blowing“ и „хитът на сезона“, а „Хищници“ потъна в забвение по-бързо и от бюджета на последния филм на Тери Гилиъм. Общото между двата е, че експлоатират сантименталната ни привързаност към филми, с които сме израстнали и това е отправната им точка по пътя към плътноприлепналите ни джобове, по видът на които спокойно можеш да преброиш последните монети в тях. Плюс това и двата се движат по коловоза на евтиното, треторазрядно кино, като единият е с билет за първа класа, докато другият е бюджетно ситуиран в негостоприемните, second hand вагони на втора, в които калъфките на седалките събират мръсотия още от деня на първия им рейд между Горна Оряховица и Каспичан.

Нищо от това обаче не ми дава основание да ги разглеждам в едно „ревю“, така че тук ще спомена нещо по-резонно, което да ги обедини, а именно сакралното вмешателство и в двата на Робърт Родригез, който в „Мачете“ се проявява като режисьор, а в другия – като продуцент на прелъстените и употребени „Хищници“. Всички, разбира се, знаем, че Родригез „смуче“, но – поради една или друга причина – почитателите на кървавия фарс и ортодоксален кич продължават да го носят по течението на хайпа, така че устата му да се подава малко над помията, която иначе нормално блика от нея.

Аз, естествено, нямаше да имам нищо против това дребно човече да продължава да захранва фабриката за талашитени изделия с конфетите си от целулоза, но за съжаление усетих течение откъм дверите на мизерната му хасиенда, което раздразни синусите ми и от това си изкихах и малкото останал ми психически осакатен мозък, физически оцелял след консумирането на поредният му мексикански буламач, затова оттук нататък ще ви пиша със задника си или някоя друга уместна част от физиологията си, така че умолявам ви не придиряйте за краснопис и още по-малко за красноречие. Ако държите на такива, разгърнете си някое плътно томче на Скот Фицджералд – бъдете сигурни, че същото не е настолно четиво на Родригез, който може и да е чувал за автора му, но само покрай случайните си срещи с актуалния Бенджамин Бътън в лицето на Брад Пит. С други думи, ако недораслякът ви е кумир, оттренирайте комбинацията „Ctrl + W“ или се пригответе да чуете едни съвсем не лицеприятни слова по негов адрес, завършващи със звука от изпразването на тоалетно казанче.

„Machete“

Режисьори: Ethan Maniquis, Robert Rodriguez
Сценаристи: Robert Rodriguez, Álvaro Rodríguez
Жанр: Action, Adventure, Crime, Thriller
Каст: Danny Trejo, Robert De Niro, Jessica Alba, Steven Seagal, Michelle Rodriguez, Jeff Fahey, Cheech Marin, Don Johnson, Lindsay Lohan

Всеки знае какво е да се надъхаш с очаквания. Нямам предвид като да знаеш, че ще гледаш „Криминале“ за първи път, но по скалата на кул-о-метъра поне изживяването да може да се унифицира с гледането на последния „Рамбо“, в който нравоученията са сведени до минимум за сметка на солидна доза съсиреци примесени с препратки към зората на поредицата и то не в комедиен аспект, който би „оневинил“ евентуалните елементи на откровена простотия, а в съвсем сериозен такъв, като екшън с елементи на драма. И докато за Сталоун можем да кажем, че винаги му е стискало да се бори с предизвикателствата, колкото и да претърпява крушения от време на време, при Родригез подобна дилема никога не е стояла на дневен ред.

„Мачете“ даваше признаци, че ще бъде нещо по-различно от обичайния шит и този факт се подсили от red band трейлъра му, прокламиращ зверски добре издържани сцени на насилие на фона на драматично скоре. В него имаше от всички съставки на бруталните пълп заглавия от миналия век, вдъхновили възхода на Тарантино, като се започне от голият задник на Джесика Алба, мине се през корумпирания политик и мафиотския бос и се стигне до сръчния с чифтетата свещеник изигран от гащите на задника Дани Трехо – Чийч Марин. Но проблемът е там, че в тези 32 секунди се виждат точно всичките екшън сцени от филма, които изобщо си струва да се видят. При това продължителността им е до болка такава, каквато би било добре да е и в самият филм, за да не цъфнат конците от съшиване, които в чисто сценариен план са толкова необятен брой, че, ако скрипта беше кораб, щеше да е потънал още преди някой да се е опитал да разбие бутилка шампанско в корпуса му.

И въпреки че филмът се справя с чисто визуалната концепция за този род филми (все едно обущар да не може да подлепи обувка) и кастът е сравнително на място (въпреки че Сегал сам по себе си винаги е бил като стресница върху горната устна на млада булка), оттам нататък следва един жалък опит да се карикатуризира нещо, което Родригез по дефиниция явно не разбира. Комично е да гледаш Веселин Маринов да интерпретира Франк Синатра, обаче си е жива трагедия да гледаш Родригез да прави опити да осмее с носталгия треторазрядните филми отпреди 40 години при условие, че самият той прави такива през последните 15. Основно правило, когато пунтираш боклук, е да не падаш до нивото му, защото това автоматично те прави не по-малък боклук. При невъзможност е добре да го направиш поне малко по-смислен, така че да казваш нещо, с което да извиниш двата часа скука. Ако и това не ти е по силите, пробвай да постигнеш комичен ефект, така че да те запомнят, ако не с друго, то поне с мускулната треска в коремната област на другия ден. Живо доказателство, че Монти Пайтън се справяха и с двете задачи и то с нищожен бюджет, е факта, че все още ви изскачат асоциации с Министерството на глупавите походки, когато видите някой да се носи смехотворно по улицата или просто гледате поредната сесия на парламента. Тук обаче няма да се докоснете до нито единият от аспектите на успеха. Сцените, които в трейлърът надървяха импотентните ви откъм филмови емоции очаквания, във филма се разминават с всякаква идея за съспенс. Героите са толкова безлични, че с нетърпение ще чакате появата на Албеният гъз, а, когато се появи, ще се чудите за това ли си дадохте петте лева.

Самият сюжет е тотално без всякаква връзка с главния. Явно е, че се опитва да следва отъпканите пътища на предците си и някакъв плюс му е, че извежда на преден план звездата на второстепенните роли в треторазрядни филми Дани Трехо, което му е и най-смелата постъпка. Това обаче не обагря с ореола на гениалността тиквата на Родригез – за сметка на това затвърждава славата му на радетел на мексиканската селяния в условията на буржоазната деградация на американските щати. А когато става дума за селска пот, боб и лютеница, няма как да не вмъкнем и задължителните религиозни мотиви – къде с помоща на някое чевръсто с пушкалото чиче-католиче, къде с някоя още по-чевръста в бедрата фейк монахиня, която естествено под светите одежди е гола, както майка я е родила. Да не забравяме, че и самата майка може да е някъде наблизо и то в същото амплоа за подсилване на ефекта… Е, още ли не сте се издрайфали?!…

„Predators“

Режисьор: Nimród Antal
Сценаристи: Alex Litvak, Michael Finch
Жанр: Action, Adventure, Sci-Fi, Thriller
Каст: Adrien Brody, Topher Grace, Alice Braga, Oleg Taktarov, Laurence Fishburne, Danny Trejo

Има няколко добри новини по повод на „Хищници“ и всички те са свързани с името на Родригез. Първата е, че НЕ той е режисьор на продукцията, а унгарският режисьор Нимрод Антал, чиито два-три филма не съм гледал, но имам желанието да гледам само единия – „Контрол“. Втората е, че НЕ Родригез е сценарист на „Хищници“, което си е сериозен повод за напиване от главозамайваща радост. А третата е, че, ако погледнете в страничката на Родригез в IMDb, ще откриете, че той НЕ Е и още много други неща в „Хищници“, което пък ме кара да си мисля, че светът всъщност не изглежда да е чак толкова лошо място за живеене. С други думи верният сподвижник на за разлика от него талантливия Тарантино в случая е дал само продуцентската си благословия и ограничен брой вербални напътствия на Антал, след което – за радост на милионите почитатели на хищническият франчайз – е тръгнал да драйфа музата си някъде другаде (вече разбрахме къде).

Другата положителна новина е, че добрите новини не свършват до тук. След последният „Рамбо“ отново открих, че един пестелив сценарий без да блести от оригиналност и претенциозни напъни може спокойно да накара кинозрителя да затаи дъх и да следи с интерес драмата на героите дори и филмът да не предлага масовки от CGI ефекти. Ако имате навика достатъчно внимателно да следите филмовият диалог и да се опитвате да си дадете сметка какво означава сценариста да не ви смята за кръгли идиоти, на които с всяка реплика героите трябва да обясняват какво и защо се случва, „Хищници“ е добър пример за това как пестеливата реч генерира реализъм, в основата на който лежат много от достойнствата на лентата.

Съвсем нямам намерение да разгласявам колко добър е филма, но съм близо до това да прокламирам колко не лош е, защото, ако някое заглавие е имало чистосърдечното желание и подплътените амбиции да се завърне към корените си, то „Хищници“ е едно от тях и се справя повече от подобаващо. Колкото и стереотипни да са самите герои, всеки от тях си има идентичност и постъпките му са логически обусловени от нея. Когато очаквате някоя „патка“/“паток“ да направи титанична и самоцелна глупост само и само, за да нагнети атмосферата в кино салона, тук не очаквайте точно това. Единственото по-значително недоразумение и от актьорски, и от сюжетен характер бе абсолютно не на място появилият се Лорънс Фишбърн, чието присъствие изтрих от съзнанието си веднага след края на финалните надписи.

Повечето от останалите актьорски превъплъщения са достатъчно приемливи, като Алис Брага с умиление ми напомни за младата Карън Алън от „Starman“ (1984), с която определено имат поразителна външна прилика, а Броуди си беше подобаващо антипатичен, но тук това дори му отиваше.

Интересен факт по отношение на единият от сценаристите (Алекс Литвак) е, че същият е съсценарист с ветерана Андрю Дейвис на планираният за 2011 „Тримата мускетари“, който обаче ще имаме нещастието да е режисиран от Paul W.S. Anderson. Нямаше да си правя труда да спомена този факт, ако в ролята на кардинал Ришельо случайно не разбрах, че е включен самият Кристоф Уолц (или Волц, или както е там) запратил ни в космоса с невероятното си изпълнение на полковник Ханс Ланда в „Безславни копилета“.

Е, стана ясно, че днес добрите новини, ако не повече, са поне колкото лошите, а това винаги е по-добре отколкото изобщо да ги няма, така че стискайте палци и занапред красотата да не изостава фрапиращо от неадекватните режисьорски превъплъщения на тоталния смешник в занаята Робърт Родригез. За съжаление аз не храня кой знае какви надежди…

Advertisements

The Dark Knight (2008)

Режисьор: Christopher Nolan
Сценаристи: Jonathan Nolan, Christopher Nolan
Жанр: Action, Crime, Drama, Thriller
Каст: Christian Bale, Heath Ledger, Aaron Eckhart, Michael Caine, Maggie Gyllenhaal, Gary Oldman, Morgan Freeman

Миналата седмица под пост на inni4ka върху дългонабиралият скорост и вече плъзнал по кината „Inception“ небрежно „драснах“ коментар, онагледяващ „добрите“ ми чувства към друго високостойностно произведение на същият режисьор, а именно „The Dark Knight“. Режисьорът е Кристофър Нолан, клеветникът съм аз, а inni4ka беше така любезна да ми опонира, защитавайки режисьорската му чест. Вероятно до дебат нямаше да се стигне, ако не бе обструктивния анонимен коментар, предложил ми да се гръмна – явно, защото нищо не разбирам от кино, което до голяма степен е вярно, защото аз освен да гледам никога не съм се и опитвал да „правя“ такова. Затова в качеството си на наблюдател с известни традиции в асимилирането на кино-продукции реших, че не мога да пренебрегна напиращото в мен желание да споделя какво наистина мисля за работата на Кристофър Нолан по батмановото продължение, а по този начин и да отговоря на inni4ka за причините обосновали струящият от мен негативизъм.

Като човек в отпуска, чието време е ценно, като ваза от династия Мин за комисинер-продавач в Сотбис, ще си спестя доста от потенциалният текст и въпреки това ще се опитам да не пропусна нищо. Как става това ли? И аз не знам, но сега е момента да разбера.

Започвам от най-тривиалното – монтажа, който принципно ми е най-малкият проблем. След спиращото дъха начало, обещаващо много и същевременно загатващо колко фалшив героизъм ни очаква оттук нататък в лицето на явно изтормозения от лични проблеми Били Фичнър, следват кадри, в които Батман и верният му иконом (тук вече съвсем не „онзи сухар“, а някакъв доразвит и ъпгрейднат труженик на професията с военно минало) съвсем в реда на традицията си разменят загрижени реплики. Камерата прескача от лице на две и обратно, а резултатът е, че някак си се губят кадри между джъмповете. Е, сигурно аз толкова му разбирам. Същевременно ситуацията е съпроводена от високоинтелигентни забележки, за съжаление бъкащи от посредственост, като например: „Всеки си има граници, мастър Уейн. Някой ден ще го осъзнаете!“…

За да не губя време в презентации, ще подема едно неангажиращо изброяване на режисьорските решения в хронологичен ред:

– Нов мизансцен, съдебна зала, Харви Дент към мафиотския бос: „Ще те вкарам зад решетките, Съли!“. Трогателно…

– След момент, в който Дент е отървал смъртта на косъм благодарение на засякъл автоматичен пистолет, той и възлюбената му вървят в кулоарите на съда, усмихват се, фамилиарничат и си подхвърлят остроумни забележки за кариерите си. Това явно е израз на дълбоки чувства, подчертаващ титаничния реализъм на повествованието.

– Среща между Дент и комисаря – остроумията продължават. Някои хора просто не могат да говорят нормално.

– Момент, с потенциала да разкрие интересен нюанс от характера на Олдмановия персонаж, е прецакан с невинността на пеленаче изцапало пелените си – думите му са почти заглушени за сметка на нахлуващ кадър със сградата на Уейн Индъстриълс и глас презентиращ бъдещо сливане между компанията и някви китайчета. Естествено, личният елемент е убит за сметка на корпоративни сделки. Явно в този филм характерите на героите по значимост се нареждат някъде след декорите. За съжаление самите декори също ги няма, затова пък се скъсваме да гледаме разни актуални небостъргачи. С други думи, шибай се, Готъм, ти вече си отживелица!

– Морган Фрийман движи корпоративни сделки, занимава се детайлно с финансовата им част и в същото време е най-шибано иновативния инженер в Готъмско… Камоооон!?

– Дент и възлюбената му – поредната доза остроумия, придружени с нестихваща лавина от усмихнати лица. Извинявайте, в това кино предлагате ли пликчета за повръщане!

– До тях доближава Брус придружен от… познахте – статистка, която при представянето дори няма да си отвори устата, за да каже: „Приятно ми е“, защото явно в Русия (откъдето е) тези условности са отживелица. Затова пък минута по-късно ще обсъжда борбата с престъпността с открояващ се руски акцент, но… такава е ситуацията, статистите са затова – да са прост(о/а) част от фона. На кой му пука, че неуместното им присъствие би изглеждало гротеско дори до по-голямата гротеска в случая – самият Батман.

– Предвид цялата тази алогичност и преливащ от реализъм сюжет, Нолан решава да привнесе един нов елемент към образа на Жокера, а именно – мотивировка. Интересното обаче е, че въпросната, въплътена в думите на верният батманов иконом, се изразява в краткото словосъчетание „пюър ийвъл“. С други думи на света има зло и Жокера го олицетворява. Самото зло разбира се няма нужда да се мотивира – това е все едно да мотивираш водата да е мокра. Та Жокерът е някакъв нов аналог на Дявола… Нолане, по струната на лековерния американски християнин ли играеш или просто си подритваш скротума (извинявай Скротуме)?!… (Най-пародийното в цялата ситуация обаче е, че Кейн дава пример, в който въпросното „зло“ по-скоро удря на бирмански Робин Худ, отколкото на някакъв ултимативен злодей. Започвам да се чудя дали една глупост сложена в устата на достолепна фигура като Кейн, произнесена с подобаващата интонация и в лицето на камера, снимаща филм от легендарната поредица Батман, е всъщност по-малко глупава… или напротив?…)

– „Let’s put a drama on that movie!“ – Жокера заплашва, че ако Батман не се разкрие, той ще започне да убива наред. Следва сцена на двойно убийство, присъстват полицейският инспектор и помощницата му, появява се и Батман, хвърляйки остроумната забележка, че му трябват 10 минути на мястото на престъплението преди хората на испектора да съсипят евентуалните улики. Забележката е тотално не на място, няма никаква случка преди това, която би могла да накара Батман да хвърли такова обвинение върху качествата на съвестните полицаи и въпреки това той я прави. Защо? Отговорът идва мигновенно – за да може в следващата си реплика помощник-испекторката да хвърли препъни камъка, нагнетяващ драматизма в ситуацията: „Обвиняваш нас?! Та тези хора са мъртви заради теб!…“. Така е, когато терористът каже, че ще убива хора, докато не му бъдат предадени няколко жертвени агнеца, като например невръстни дечица, вие решавате, че жертвата им си заслужава, за да ви остави ЗЛОТО намира… Този филм просто бъка от житейски дилеми.

– Борбата с престъпността набира скорост. Задейства се план „БЕ“ (идва от „БЕ вий добре ли сте!“). Комишънър Гордън преиграва, изсценирайки собствената си смърт. Разбира се, поантата предстои – той не уведомява жена си и тя научава лъжливата „истина“, че е мъртъв. Какво по-естествено от това – обичаш жена си и децата си и, за да ги предпазиш от посегателствата на Жокера, решаваш да им докараш инфаркт, вместо да ги подготвиш, казвайки им за тайният план. Е, как, всичко трябва да бъде достоверно дори и мъката на жена ти и невръстните ти дечица. А и професионалните задължения на героя явно са над всичко. Бащенски и съпружески инстинкт (?!) – не и в този филм!

– Речта на Харви Дент… Тук просто ще си замълча. Идваше ми да си зашия очите и ушите само и само да не слушам фалшивият мелодраматизъм от устата на иначе вторият по личност сред безличните актьори в това фиаско.

– В следващата сцена необособеното подобие на женски персонаж Маги Джиленхал чете морал на Батман, но в трето лице пред очите на Майкъл Кейн. Проблемът е, че дори и тригодишен би схванал, че доводите й са абсурдни, особено на фона на факта, че през пет минути същата хойкаше ту с белия, ту с церния рицар, защото… ами как да устоиш на мъже с власт. С други думи курва чете морал в момент изпълнен с драматизъм. Добре де, ще перифразирам: Шибана курва чете шибан морал и това минава за шибан драматизъм!

Усещам, че още не съм преполовил филма, а някак си мастурбациите на Христофор не секват, което сериозно започва да накърнява рецепторите ми за естетизъм… А както е видно и да изчерпват търпението ми.

– Батман и Жокера беседват върху теми от битието. Прокрадват се елементи от „Нечупливият“ – Злото няма как да съществува без Доброто. Моментите на засвидетелствана обич разчувстват лековерния кинозрител и той става доживотен фен на творчеството на режисьора, колкото и същия да повтаря всевечни банализми. Да вкарваш реплики за човешката природа в устите на героите винаги е събуждало в мен естественият ми порив да си нарежа вените „на ситно“.

– Една от най-нечовешките (в буквалният смисъл на думата) трансформации обаче е тази на Харви Дент. Целият ми арсенал от въображение и житейски опит не успяха да ми помогнат да се добера до мотивацията на Двуликия Харви Дент, внезапно превърнал се от човек с дълбоко чувство за справедливост, с ненакърнен морал и завидна ценностна система в гневно, безлико, алогично, непонятно в гнева си и тотално аут-ъф-сенс същество, което с лека ръка, така сякаш си сипва захар в чашата с кафе е готово да отстреля синчето на комисаря „баш“ пред очите му. Кое предизвика това непонятно решение на сценаристие? Каква неземна сила прокара тази „гениална“ сюжетна развръзка? Времето все още не е дало еднозначен отговор на този въпрос, но аз подозирам какъв е, както и всеки от вас запознат с оригиналните приключения на крилатия плъх – режисьорът е трябвало някак да вкара драмата на двуликия герой сред останалите сценарийни недомислици, но точно така някак (както през останалата продължителност на филма) Нолан се проваля.

Има само два варианта да припознаете „своят филм“ в точно този филм – или въображението ви да довнася повече идейна подплътеност в него, отколкото реално има, или просто да сте се понесли на хайп-вълната, възвеличала наистина забележителното изпълнение на Леджър. Астрономическият рейтинг в IMDb е дело на вторият вариант. А има и трети, който обаче няма да спомена, за да възпра напиращият в гърдите ми цинизъм. Опитите за вкарване на някакъв тинаничен подтекст в словата на главните протагонисти изобщо не са за коментиране. „Гениалните“ планове на Жокера обусловени от невъобразим брой случайности, самоцелни решения на обичайните заподозрени и следствие от телепатичните (явно) способности на картоиграча седяха толкова изкуствено върху цялостния плот, че по едно време даже вече не ми правеха впечатление, ами просто ги приемах на доверие с идеята, че все някога всичко това ще свърши в нещо като сподавен хепи енд (в случая завършващ с мъдрите слова на комисаря, от които вече дори не ми стана смешно).

Въпреки това не мога да заключа, че „Черният рицар“ е лош филм. Той просто не е толкова добър, но статута му на велик, го прави особено омразен за възприятията ми и в този смисъл се отразява и върху крайността на коментарите ми. Във всеки случай задаващият се трети ноланов Батман вече ме изпълва с повече скепсис отколкото прогнозите за 2012-та, така че нещото, което ще направя, е да се капсулирам в очакванията си за фалш, пореден, ситуиран много далеч от бъртъновата класика.

Strange Days (1995)

Режисьор: Kathryn Bigelow
Сценарист: James Cameron
Жанр: Action, Crime, Drama, Mystery, Sci-Fi
Музика: Graeme Revell
Каст: Ralph Fiennes, Angela Bassett, Juliette Lewis, Tom Sizemore, Michael Wincott, Vincent D’Onofrio, William Fichtner

Някой съмнява ли се в качествата на най-добрата режисьорка на нашето време Катрин Бигълоу, родила от неопознаваемите дебри на утробата си този непонятен за мен феноменален труд на родилни мъки, носещ покъртително-оригиналното заглавие „Войната е опиат“? Не си мислете, че това е риторичен въпрос – ако беше, нямаше така яростно да си гриза ноктите, в очакване някой да ме осветли по този крайъгълен въпрос за киноманската ми същност, тровещ спокойният ми сън още от деня, в който се сблъсках с гения на тази жена-исполин и настоящ носител на приза „най-шибан режисьор“ в историята на академичните награди. Всъщност призът й може и да е незаслужен, защото няма как да съм сигурен в сексуалната ориентация на всички предишни лауреати, но за нея със сигурност знам, че поне един й се е опитвал, макар и с променлив успех, съдейки по бракоразводното им дело. Ако все пак някой все още има болни илюзии за качествата й като режисьор, след като се е насладил на спиращият сърцето оскаров опиат, то нека се върнем малко назад в кинобиографията й и разгледаме настоящото заглавие.

Действието ни запраща два дни преди настъпването на новото хилядолетие – време, в което американската действителност се е превърнала в полицейска държава и танкове бродят из улиците, обезпокоявани от разпокъсани групички неориентирани борци за… нещо си. Престъпността е взела връх и ченгета с палки, каски и щитове всяват мир, спокойствие и нито грам респект сред… тотално неясно кого. В целият този хаос бившето ченге Лени Неро (Ралф Файнс) е открил бизнес ниша, в която да се изявява като пласьор на спомените на други хора, записани върху мини компакт дискове. Искате да усетите адреналина от това да оберете магазин и ченгетата да ви погнат и всичко това без опасност случаен куршум да ви отнесе темето – моля, заповядайте! В този си облик героят на Файнс явно трябва да го играе рядко хитро копеле, което е в час със законите на уличната джунгла, но се оказва, че той е просто едно лекенце с кожени панталони, мазна коса и вратовръзка на клоун, до което кака Катерина е изтипосала една елегантна, чернокожа пантера, бивша сервитьорка и настояща бодигардка с армейски умения в ръкопашния бой и боравенето с оръжия (Анджела Басет), която през цялото време ще изниква от нищото и ще му спасява разгащения задник… Добре, знам как ви звучи това, но пробвайте да го преглътнете, защото истински невъобразимото тепърва предстои.

Както често се случва в по-елементарните филми, разчитащи на вече наложени стереотипни герои, които да спасяват сюжетния екс(пери/кре)мент, отнякъде се появява близкият приятел на Лени, Макс (Том Сайзмор). Бивайки толкова близки… Ех, да, добре, схванах, че сте схванали кой ще се окаже мръсникът в края на филма, но пък Катрин все още не го е разбрала. Така че дайте й малко време на неориентираната шаврантия… Та тия тримата се съюзяват, за да открият кой е убиеца на приятелката на бившата приятелка на Лени. Въпросната в последните си мигове живот го посещава, казва му че бившата му приятелката (Джулиет Луис) също е в опасност и му предава едно CD, на което той не обръща внимание, докато сценарият не нагнетява обстановката, така че това да стане неизбежно, след което тя се омита и естествено бива убита. Ленито тръгва да спасява героинята на Луис, която пък се оказва пачата, която го е изоставила и в която той все още е лудо влюбен, но тя съответно не споделя чувствата му и се шиба с някакъв баровец, с който нашият човек съвсем естествено не се долюбва…

Всъщност е изключително уморително да се опитвам да ви преразказвам действието, за да стигна до поантата, която от своя страна да ви разпилее мозъка по стената. Просто това няма да се случи, а аз загубих 2 часа и 20 минути, предвкусвайки цялата тази обреченост на мат`риала. Затова сега ще ви зарадвам с риъл-тайм екшън от мястото на събитието. Enjoy and click to enlarge! (или зуумнете цялата страница с помоща на натиснат Control и скролера на мишката)

Категории:Без категория Етикети:, , , ,

Кратка анотация: Stir of Echoes (1999)

Режисьор: David Koepp
Сценарист: David Koepp (по романа на Richard Matheson)
Музика: James Newton Howard
Жанр: Thriller, Horror, Mystery
Каст: Kevin Bacon, Kathryn Erbe, Illeana Douglas, Kevin Dunn

Изпадам в тиха ярост всеки път, когато перспективен хорър с изчистен сюжет, градиращ съспенс и вледеняващи картини през първият половин час, на 31-вата минута „изтрещява“ заради стереотипна приумица на сценариста да превърне протагониста в кълбо от нерви, защото, видите ли, някой трябва да се гневи и тръшка, за да е кинозрителят в час с дълбоката драма. Самоцелната гавра с героя на Бейкън, силнопреувеличената „конфликтна“ ситуация между него и жена му, почти лишеното от нормални човешки емоции, като страх и боязън, тяхно дете и липсата на последователност в поведението на съпругата, превръщат остатъка от филма в клиширан, скодоумен боклук, заради който ми идваше да се накисна във вана с вряла вода и да чакам кожата ми да окапе.

Силно препоръчвам филма, за да отчетете колко нищожни усилия са необходими, за да се превърне един брилянтен хорър с тънко чувство за съспенс в посредствен филм, за който да се чудите кога ще свърши.

Заради първият половин час и няколкото откъслечни сцени от остатъка, крайната оценка все пак е сравнително поносима:

6/10

Категории:Без категория Етикети:, , ,

Три в едно: "30 Days Of Night", "Midnight Run", "It’s Complicated"

„30 Days Of Night“ (2007)

След дълги години лутане, класният филм за зомбита се завърна и то не къде да е, а в най-северният град на щата Аляска – Бароу. Въпросното селище става сцена на една съвсем леко безмислена кървава баня, в която група местни нещастници неистово се опитва да оцелее, прогресивно намалявайки откъм човешки материал, докато градът е изпаднал в 30-дневна нощ и (явно това е причината, заради която) е напълно отцепен от света. В същото време група от нашественици е отговорна за бързото увеличаване на отрицателния приръст, мотивирана най-вече от желанието да утоли жаждата си за прясна човешка кръв. Защо наведнъж е решила да „опоска“ цяло градче със свежа мръвка и всеки месец ли по земята опустяват такива провинциални градчета… Е, това е въпрос, на който хора, много по-вещи от мен в сатанизма, спиритуализма и спираловизуализма, като Bla (на когото само мога да дишам прахта, когато става дума за познания в хорър кино-жанра) биха отговорили така: „… (зомби-)жанрът и сюжетът не се нуждаят от обяснение и ужасът е още по-въздействащ именно без изтъкване на причини за феномена.“ (цитатът е без съгласието на автора, но надявам се с пълното негово разбиране, че аз самият не бих могъл да го формулирам по-добре). Стъпвайки върху тази трактовка на зомби-идейността, филмът прави забележителен поклон пред своите предшественици, без да се опитва да „открива топлата вода“, но и без да следва дословно неписаните правила на жанра. Фактът че злодеите имаха собствена визуална морфология и поведение, осланящи се на рядко съчетание между зомби групово поведение и вампирско самосъзнание и потребности, допълнително вдигна градуса и то насред ледените географски ширини.

Филмът е задължителен за всеки, който под една или друга форма е фен на жанра, независимо от дразнещото (за пореден път след „Wicker Park“) присъствие на Джош Хартнет, въпреки че като цяло трудно може да се говори за актьорско присъствие на когото и да било от каста, вероятно с две изключения – зловещият Дани Хюстън:

и Бен Фостър, който тук имаше също доста противно присъствие:

Останалата част от злодеите бе повече от перфектна:

но да не ставам излишно патетичен.

Въпреки че на последък нещо не вдявам да давам оценки, тук ще си го позволя:

6.5/10

„Midnight Run“ (1988)

Реално погледнато трудно е да се предположи, че киноман, като мен, би могъл да пропусне такова заглавие от златните 80`s, но фактът си е факт. Въпреки че бях чувал легенди за него, така и не бях успял да стигна до усвояването му до вчерашния ден. Филмът е типична полицейска кримка движена от комедийният елемент във взаимоотношенията между Де Ниро и Гродин – единият бившо ченге, издирващо престъпници с обявена награда за залавянето и предаването им, другият – бивш счетоводител на мафиотски бос, присвоил от шефа си 15 милиона, за да ги раздаде на бедните, който трудно си затваря устата за повече от 5 минути. Плосък сюжет, в който, ако тръгнете да анализирате мотивацията на героите, ще стигнете до извода, че сценаристът е имал явен проблем с действителността, а и не това е причината, заради която ще седнете да го гледате. Историята се завръзва в момента, в който Де Ниро открива счетоводителя и тръгва да го връща на фирмата, която навремето е била платила гаранцията на въпросния Робин Худ. Проблемът е, че от него се интересуват изиграният мафиотски бос, представен от двете си мутри (едно кухо парче и друго – още по-кухо), ФБР (ейджънт Алонзо Моузли – негро, чиято роля е да обикаля наляво-надясно без реално да се вижда какво точно прави, освен да хвърля мръсни погледи на Де Ниро, задето същият още в началото му открадва ФБР значката и през целият филм я размахва за идентификация) и друг един ловец на глави. Филмът си заслужава заради харизматичното присъствие на Де Ниро, гонитбите и престрелките, както и заради хапливите лафове, един от които ме събори на земята в конвулсивен стомашен гърч:

ФБР е закопчало героят на Де Ниро в офисите на Бюрото.

Ейджънт Моузли:
Всичко свърши, Джак. Това беше.

Де Ниро:
Знам си правата. Дължите ми телефонен разговор.

Ейджънт Моузли:
Не би трябвало телефоните да са най-голямата ти грижа сега. Ще излежиш 10 години, задето си се представял за агент от ФБР.

Де Ниро:
Десет години, задето съм се представял за агент от ФБР? Че теб как не са те пипнали досега?

Трогателна картинка

6.5/10

„It’s Complicated“ (2009)

Не са малко филмите, за които мога да кажа със сигурност, че ме е обвземало срам да ги гледам. „It’s Complicated“ не е сред тях. Той е в категорията „Филми, които ме е срам, че изобщо съм си помислял да гледам“. Докато някак си мога да си представя какво правят Болдуин и Мартин в тази меко казано „повръщня“, то мотивацията на Стрийп ми е пълна мъгла. Но явно човек като прехвърли една определена възраст и започва да мисли със задника си, а Стрийп със сигурност има достатъчно от него. Само пълен мазохист или тотално оттегчена домакиня биха седнали да изгледат този безмозъчен водевил от начало до край. На десетата минута бях изпаднал в климактериум, идваше ми да се обеся за топките и да се провеся от балкона на деветия етаж, докато гениталиите ми се откъснат и полетя към заветната си гибел. И това съвсем не е силно казано на фона на тоталната липса на дори моментен проблясък на оригиналност. Мисля, че заради такива филми трябва да хвърлят продуцентите и създателите им в затвора.

2/10

Категории:Без категория Етикети:, , , ,

Public Enemies (2009)

Режисьор: Michael Mann
Музика: Elliot Goldenthal
Сценаристи: Ronan Bennett, Michael Mann
Жанр: Biography, Crime, Drama, History, Romance, Thriller
Каст: Johnny Depp, Marion Cotillard, Christian Bale, Billy Crudup, Stephen Dorff, Giovanni Ribisi, Stephen Lang, Lili Taylor, James Russo, Leelee Sobieski

Ако сте почитател на Джони Деп (сякаш някой не е!), то сигурно си спомняте защо тъгува Гилбърт Грейп. Да, онзи дългокос момък, който имаше нещастието да е брат на бавноразвиващия се Лео ДиКаприо и в същото време да е закотвен в провинциално градче с 1 912 души население без да броим добитъка. Той тъгуваше именно поради изброените причини, а ви го припомням, защото точно този обикновен и тъжен Деп, започна да ми липсва напоследък. Това не означава, че „нямам за нищо“ изпълненията му в „Суини Тод“, „Карибските пирати“ и „Дрога“, но тези и останалите му Бъртънови продукции нямаха нищо общо с човекът с обикновенните проблеми, същият онзи малък Деп с аризонски мечти. Долу-горе същото мога да кажа и за един от апотеозите в гангстерското кино за последните 20 години – „Дони Браско“, в който с Пачино изнесоха спектакъл, който със сигурност няма да забравя до края на земните си дни. Героят му, специален агент под прикритие, внедрил се в мафиотските структури, имаше семейните си проблеми и носеше тежестта от взаимоотношенията си с героя на Пачино, но нищо от това не беше сравнимо с обикновенния Гилбърт Грейп. За съжаление неприятното в „Обществен враг“ е не само, че няма да откриете тази злободневност, ами няма да откриете и нищо друго, което да си е струвало двата часа, освен ако прескачането от банка в банка с карабина в ръка, не ви се струва невероятен фън.

Филмът е гангстерски в стилистиката на „Недосегаемите“, в който обаче лошите не са чак толкова лоши, освен с това, че романтично следват мечтите си, обирайки банки и утрепвайки тоз-оня някак си почти между другото. Вероятно това нямаше да е толкова зле, ако самата биография на Джон Дилинджър не се състоеше единствено в това, но явно Майкъл Ман беше решил, че разгръщайки и една любовна история, ще успее да изкопчи нещо повече от романтичния образ на работещия с карабината Робин Худ. Пълнокръвието на протагониста обаче се състоеше в мотото: “I like baseball, movies, good clothes, fast cars, whiskey, and you.”, което явно въплъщаваше неговият сложен вътрешен свят, и това оказа разрушителен ефект върху напъните на Ман да изсмуче някакъв личен за героя емоционален катаклизъм, който да заинтригува оттегчения от банализми и повторения кинозрител.

Джони беше получил изричното указание от режисьора да не използва втората си физиономия, освен в изключително редки случаи, но за актьор от неговия калибър беше въпрос на чест да я покаже при първа възможност, затова и по време на снимките на постера… той се усмихна.

От чисто кинематографична гледна точка филмът нямаше някакви очебийни слабости, макар и на места стерилно празните улици да будеха известни съмнения в коя точно киностудия се разиграва събитието, но на фона на безмислените престрелки, това сякаш нямаше и голямо значение. Актьорското присъствие на Деп не будеше съмнение, но честно казано тази роля нямаше и с какво да му се опре. Затова пък Крисчън Бейл ме изненада приятно, защото избяга от многото възможни стереотипи, за да създаде някакъв правдив за времето си образ на специалният агент за борба с организираната престъпност към ФБР, Мелвин Първис. За съжаление всички останали бяха безподобни статисти начело с иначе приятната за окото Марион Котияр, която пък беше на светлинни години от изпълнението си в „A Good Year“, където поне имаше заслугата да направи от филма нещо гледаемо.

Крисчън Бейл като ейджънт Първис и Били Кръдъп в ролята на Хувър

В интерес на обективността втората половина от филма леко разбуди позаспалата ми сетивност, но дотолкова, че да не захъркам на глас. С други думи гледайте филма на ваша отговорност и само при условие, че не сте във ваната. Аз лично не очаквах такова падение от страна на режисьор, стоящ с името си зад заглавия като „Collateral“ (2004), „The Insider“ (1999), „The Last of the Mohicans“ (1992) и, разбира се, „Heat“ (1995).

Категории:Без категория Етикети:, , , ,

V (2009)

Режисьор: Kenneth Johnson
Сезони: 1
Жанр: Drama, Sci-Fi
Каст: Elizabeth Mitchell, Morris Chestnut, Joel Gretsch, Logan Huffman, Laura Vandervoort, Morena Baccarin
IMDb: 7.7

Ще ви изгубя времето, за да ви презентирам един сериал от 12 епизода, който изгледах в рамките на една безпаметна събота, която още от сутринта знаех, че ще пропилея в безметежно вегетиране пред многострадалното си РС в името на среднощния финал от Шампионска лига. Т.е. цял ден не ми дремеше какви творения на киноматографията ще ми минат пред очите само и само да додрапам до 21:45. Търсейки съответното произведение с достойнства да се вмести в изпразнения ми от съдържание ден, пръстът на съдбата неуверено падна върху постер с медико-хигиеничния образ на Елизабет Мичъл, позната на посветените в мистерията на „Изгубени“, като Джулиет Бърк, или последната тръпка на гаменчето Джеймс a.k.a Сойър и, която по-изкушените от вас вероятно помнят от „Джия“, където разменяше нежни ласки с грозноватата по онова време патица Анджелика Джоли. Съвсем естествено, ако не беше екранното й присъствие в „Изгубени“, щях да остана в неведение за достойнствата на този уникален римейк върху оригиналния сериал от 1983-та (в който бегло участие взима и иконата Майкъл Айрънсайд), което говори, че „блонди“-то на Сойър е с голяма заслуга да забравя първата и втората част от дискретната математика в следствие на повсеместно измиране на мозъчни клетки в една определена област от фронталния ми лоб.

За да бъда честен спрямо креаторите на сериала, първите 15 минути все пак са с достойнствата на игрален филм, бързо минал по кината в провинцията и два пъти по-бързо озовал се в кварталните видеотеки. Далеч съм от мисълта, че някой от продукцията е имал заслугите за съответното щастливо стечение на обстоятелствата и смело мога да отдам този факт на безотказната формула на оригинала плюс вечният „War of the Worlds“-сторилайн, който сам по себе си е способен да крепи и на най-обезкостения откъм дълбокомислие sci-fi сериал.

Та пазейки жив спомена за класикическата научно-фантастична сапунка „Нашествениците“ („The Invaders“) от 67-ма, в която героят успешно анихилираше чуждоземни хуманоиди, трепетно проследих грабващата начална сцена на „Посетителите“ („V“), в която извънземна цивилизация акостира със звездолетите си във въздушното пространство над 29 земни столици с идеята да изложи пред общественността изцяло пацифистките си намерения. Визията на това събитие си струваше 10-те минути, защото който и да беше факира зад специалните ефекти, явно разбираше смисълът на думата „правдоподобност“. Кадърът, в който „шасито“ на кораба се трансформира в екран с размерите на няколко футболни игрища и на него лийкна последният епизод от „Биг Брадър фемили“ в частта, в която най-интелигентното семейство от избраните, включващо порно-актрисата Анджелика и не толкова порно мъжа й, се разкрепости пред очите на консервативните в това отношение земляни, разкри истинския потенциал на сериала. И въпреки, че нищо от това не се случи, съответният сюжет щеше да е с една идея по-оригинален от действително разигралата се сцена. Хуманоидка от плът и кръв, самоназоваваща се Ана – в ролята Morena Baccarin, която за миг върна в спомените ми образа на строгата, но сексапилна учителка по руски език от пети клас, – обясни на перфектен английски, френски, немски, руууски и таджикистански език за съответните столици, колко е щастлива, като предводителка на своя народ, да открие живот на Земята. Нищо лошо. Аз лично НЕ бих се зарадвал, ако открия в килера си живот, за който да не знам, и за който ще ми трябва отрова за мишки, ако реша да се отърва от него, но за целите на сериала явно формулата работеше.

Насред цялата тази масовка, героинята на Лиз Мичъл, която съвсем не далеч от очакваното беше ФБР-агент и самотна майка на 17-годишно леке с тенденцията да се превърне в дебила на продукцията, се чудеше как да реагира адекватно на неадекватната ситуация, каквото правеха и останалите трима герои, чиито истории скоро щяха да се влеят в една. Това в общи линии е и всичко, което имаше смисъл да бъде разказвано с внимание към детайла. Оттам нататък ще съкратя събитията до следващите 2-3 параграфа.

Лиз открива странно движение в информационния поток, покрай идването на V-тата, между членовете на една определена терористична организация. Разследването я довежда до събрание на група от хора, открили, че извънземните всъщност са люспести създания, отглеждащи върху себе си човешка плът и същите са на Земята съвсем не от вчера. Тя и още двама от групата, които успяват да оцелеят след извънземна засада, сформират група за борба с извънземните форми на живот, наричаща себе си Петата колона, докато през това време V-тата, в лицето на Ана, всячески се опитват да унищожат съответната и да си изградят приемлив образ в обществото, 1) издигайки центрове за здравна помощ, лекуващи определен списък от нелечими земни болести, 2) посещавайки сбирки на ООН, за да промотират, т.нар. синя енергия, която да дарят на земляните, 3) пускайки в ход програма, която ще даде възможност на земни жители да живеят на извънземни кораби… и т.н. и т.н. баналности, с които обаче безмислията не свършват, защото дебилчето на Лиз се влюбва в дъщерята на Ана (да, знам като какво ви звучи това):

Ако се питате кой от двамата е дебилчето, верният отговор е повече от един

Живеейки в света на своето тинейджърство, въпросният Тайлър (на снимката вдясно) е запленен от V-тата и техните форми… на живот, което пряко контрастира с желанието на майка му той да страни от тях. Това, разбира се, поражда напрежение по остта майка-син и естествено вкарва нужния семеен патос в социално-ангажираната драма за люспести извънземни скрити под маски от човешка кожа.

Току-що изваден от формалина добре запазен екземпляр на женско извънземно

За да е пълна картината, Ана, предводителката на извънземната раса, решава да си народи (буквално) армия от специален вид извънземни, която да изпрати на Земята, за да се разправи с Петата колона. За целта тя избира висок и снажен извънземен индивид, който да я оплоди, след което някак очаквано го изяжда. Е, и в най-развитите цивилизации съществуват несъвършенства, а и кой е казал, че сам по себе си този акт не е израз на най-висша форма на съвършенство. Без да си отговарям на този и без това глупав въпрос, ще спра до тук.

Нямам логично обяснение защо изгледах всичките 12 епизода. Тайно се любувах на Лиз, открито въздишах по Морена в моментите, в които не закусваше с бащата на яйцата си, откровенно повръщах от взаимоотношенията на дебила с русата кифла с марма… т.е. с извънземна плънка и въпреки това додрапах до финалния епизод на първи сезон, който не даде никакви отговори, но това беше някак естествено предвид на факта, че не зададе и никакви въпроси. Така или иначе явно ни чака втори сезон, който явно е чакан от някакви зрители, които явно са чакали да почне нещо друго по някой друг канал.

Категории:Без категория Етикети:, ,