Архив

Posts Tagged ‘росарио доусън’

Seven Pounds (2008)

23 март, 2010 10 Коментари

От днес съм с нов десктоп-тапет и няма да скрия, че решението за смяна беше взето с пълно единодушие и при наличието на 100-процентов кворум в черепната ми кутия (което, вярвайте ми, е събитие, наблюдаващо се еднократно между две преминавания на Халеевата комета). „За“ решението бяха и ценителя в мен, и контрольора по качеството, а и оня перверзен тип, дето блъска по масата всеки път, когато види високовдигната фуста на сцената. Разбира се, доводите бяха повече от основателни, след като Seven Pounds се оказа втората класна продукция след 25th Hour, в която за по-малко от 3-4 месеца успях отново да се насладя на изпълнението на пленителната Росарио Доусън. И това съвсем не беше всичко хубаво в лентата, пренебрегвайки неадекватното присъствие на левента Уил Смит, който, ако някога си беше останал в Бел Еър, сега щеше да ни спести поредното ненужно име в списъка от бездарници попаднали в Холивуд след пробив в сигурността на близкото заведение за душевно болни.


„Седем души“ е вторият общ проект на режисьора Gabriele Muccino и мъжът в черно след The Pursuit of Happyness (2006), който все още не съм гледал, но съблюдаването на iMDB коефициента му, предполага, че ще е още по-драматичносополив, поради което съвсем скоро смятам да се заредя с няколко топа тоалетна хартия. Вероятната причина да остана дотолкова същисан от самоубийственото (в буквален и преносен смисъл) изпълнение на У.Смит е простичкият факт, че съвсем скоро проходилия сценарист на лентата, явно не е бил достатъчно запознат с навиците на освободителя на Американските щати от извънземно робство (и то в цели два филма, ако не смятаме продълженията). Формулата на вече попрестарелия пъпеш, съчетаваща пиперливи избухвания и 24-каратови ухилвания тип „ходи ми се, ама ще стискам“, тук съвсем не е намерила изява в лицето на главния герой и по тази причина единственото, което е останало от чара на дивия Уил е непреодолимата нужда, която ще го зове през повечето време от наличните 120 минути. Но дори и този унизителен спазъм в актьорския занаят не успява да помрачи впечатленията ми от силната игра на Росарио Доусън, добрите режисьорски решения на Мучино и чувствено напаснатия саундтрак на неизвестния за мен композитор.

Тематично филмът засяга чувството за вина и изкуплението й, но без това да ви е поднесено на тепсия и изконсумирано с лъжичката на любезния режисьор. Не знаейки предварително плота на продукцията, първият половин час ще ви се наложи малко по-малко да снаждате реминисценции с настояще, докато започнете да схващате основните параметри на заданието и въпреки това пак ще останат фрагменти, които да ви занимават до финалните надписи. Колкото и излишно нагнетени с мелодраматизъм да са първите 15 минути, съветвам ви да дадете малък картбланш на режисьорския замисъл поне до момента, който ще осмисли синусните секрети, които, искате или не, ще отделите през втората половина на филма. Дори и някъде по средата да започнете да се досещате какъв ще е края, има смисъл чинно да го дочакате, най-малко заради искрите на привличане между обичайните заподозрени и не захаросания по холивудски край.

Росарио Доусън блести въпреки търсения невзрачен вид на героинята си и въпреки присъствието на презрелия недорасляк Уилям Смити, който, съвсем сериозно, имах чувството, че през цялото време страда от сърбеж в слабините и колики в стомаха. Едва ли изпълнението й е точно за Оскар, но харизмата и лекотата, с които придава цялост и завършеност на образа на сърдечно болната Емили Поса могат спокойно да накарат оскаров лауреат, като Сандра Булдог, да зареже актьорския занаят и да се отдаде на някое малко по-лежерно занимание, като например чистенето на обществени тоалетни.

7/10

Категории:Без категория Етикети:, ,

25th Hour (2002)

25 февруари, 2010 Вашият коментар

Ще направя една голяма грешка като се опитам да пиша за филм, който гледах преди повече от два месеца, което в общия случай говори, че не би трябвало да помня нито как започва, нито как завършва, но поради факта, че оттогава насам не съм попадал на заглавие, което да ме е впечатлило и на половина толкова, се оказва, че помня почти 2/3-ти от сюжета (което говори много добре за филма, но не и за мен). Става дума за творението на блюстителя на афро-американските стремежи и въжделения в сферата на седмото изкуство Спайк Лий, излязло на бял свят в не толкова далечната 2002-ра година и носещо заглавието „25-ият час“. Та, ако сега трябва да опиша с една дума това, което изпитах след финалните надписи (защото да кажем някой е насочил дулото на макаров в слепоочието ми и тази информация е жизнено важна за бъдещото му развитие на поръчков убиец), то съответната е „отчаяние“. И то не толкова заради „непосилната тежест на битието“, описано по до болка реалистичен начин от началния до последния кадър, колкото заради моментите, които придаваха мимолетен оптимистичен елемент на надежда в последните 24 часа свобода на героят на Едуард Нортън.

Ще се опитам да не спойлвам много, което няма да е и чак толкова трудно, защото историята като такава е общо взето позната – набъркано с наркотици „добро момче“ с определени връзки в подземния свят (Нортън), красива приятелка със звучното име Натюрел (роля изпълнена от запленяващата Росарио Доусън, която лично аз не помня нито от Sin City, нито от Мъже в черно 2, да не говоря за издънката на Еди Мърфи – Приключенията на Плуто Наш, затова пък тук сякаш успява да скрие топката на останалата си филмография), двама приятели от детството, които ще придружават уличения в притежаване на наркотици в сравнително големи количества Нортън в последните му 24 часа свобода, изиграни от носителя на Оскар Филип Сеймур Хофман и Бари Пепър, когото всички помним като снайпериста от Спасяването на редник Райън, и когото сигурен съм всички упорито се опитваме да забравим в тотално издънилата се адаптация на Бойно поле земя, и накрая в ролята на бащата, съдържател на нещо като американската версия на бар Наздраве, Браян Кокс, от когото още ми кънти в главата „Then every son of Troy shall die.“.

Филмът, колкото и да е история за драмата на един, толкова е и драма за историите на четирима навързани в едно. Кокс е Бащата с главно Б и си мисля, че, ако след 50 години някой трябва отново да изиграе ролята на баща, изпращащ сина си в затвор за 15 години, то изпълнението му неизменно ще бъде сравнявано с неговото. Една от последните сцени за малко не изстиска от закоравялото ми сърце горчиви капки абсент, но понеже отдавна съм минал на бира, а и съм врял и кипял в школата на Изкуплението Шоушенк, успях да удържа набъбналия в гърдите си емоционален балон и се настроих така че да гледам по-мъдро на нещата от живота. До същото състояние на духа достига и героят на Хофман (на когото му е в кръвта да играе такива роли), сподавяйки сексуалното си влечение към своя ученичка (изиграна от Ана Пакуин, която с присъщата си леко олигофренична физиономия, може да продължава да минава за 16-годишна поне докато стане на 35). Пепър много добре се връзва с ролята си на по-силния характер от двамата, на когото Нортън ще разчита за една последна молба преди да влезе затвора, и, който момент, е също толкова сърцераздирателен, колкото и този с бащата.

Колкото до Нортън, според мен тази му роля се нарежда почти до тези в Американска история Х и Боен клуб, като финалната сцена с Пепър в много отношения връща лентата точно към тези две заглавия. Няма хиперболизации в образа, няма излишна драма, само това, което би му било в главата на човек през всичките 24 часа преди 25-тия…

8/10

Категории:Без категория Етикети:,