Архив

Posts Tagged ‘хорър’

Кратка анотация: Stir of Echoes (1999)

Режисьор: David Koepp
Сценарист: David Koepp (по романа на Richard Matheson)
Музика: James Newton Howard
Жанр: Thriller, Horror, Mystery
Каст: Kevin Bacon, Kathryn Erbe, Illeana Douglas, Kevin Dunn

Изпадам в тиха ярост всеки път, когато перспективен хорър с изчистен сюжет, градиращ съспенс и вледеняващи картини през първият половин час, на 31-вата минута „изтрещява“ заради стереотипна приумица на сценариста да превърне протагониста в кълбо от нерви, защото, видите ли, някой трябва да се гневи и тръшка, за да е кинозрителят в час с дълбоката драма. Самоцелната гавра с героя на Бейкън, силнопреувеличената „конфликтна“ ситуация между него и жена му, почти лишеното от нормални човешки емоции, като страх и боязън, тяхно дете и липсата на последователност в поведението на съпругата, превръщат остатъка от филма в клиширан, скодоумен боклук, заради който ми идваше да се накисна във вана с вряла вода и да чакам кожата ми да окапе.

Силно препоръчвам филма, за да отчетете колко нищожни усилия са необходими, за да се превърне един брилянтен хорър с тънко чувство за съспенс в посредствен филм, за който да се чудите кога ще свърши.

Заради първият половин час и няколкото откъслечни сцени от остатъка, крайната оценка все пак е сравнително поносима:

6/10

Категории:Без категория Етикети:, , ,

Три в едно: "30 Days Of Night", "Midnight Run", "It’s Complicated"

„30 Days Of Night“ (2007)

След дълги години лутане, класният филм за зомбита се завърна и то не къде да е, а в най-северният град на щата Аляска – Бароу. Въпросното селище става сцена на една съвсем леко безмислена кървава баня, в която група местни нещастници неистово се опитва да оцелее, прогресивно намалявайки откъм човешки материал, докато градът е изпаднал в 30-дневна нощ и (явно това е причината, заради която) е напълно отцепен от света. В същото време група от нашественици е отговорна за бързото увеличаване на отрицателния приръст, мотивирана най-вече от желанието да утоли жаждата си за прясна човешка кръв. Защо наведнъж е решила да „опоска“ цяло градче със свежа мръвка и всеки месец ли по земята опустяват такива провинциални градчета… Е, това е въпрос, на който хора, много по-вещи от мен в сатанизма, спиритуализма и спираловизуализма, като Bla (на когото само мога да дишам прахта, когато става дума за познания в хорър кино-жанра) биха отговорили така: „… (зомби-)жанрът и сюжетът не се нуждаят от обяснение и ужасът е още по-въздействащ именно без изтъкване на причини за феномена.“ (цитатът е без съгласието на автора, но надявам се с пълното негово разбиране, че аз самият не бих могъл да го формулирам по-добре). Стъпвайки върху тази трактовка на зомби-идейността, филмът прави забележителен поклон пред своите предшественици, без да се опитва да „открива топлата вода“, но и без да следва дословно неписаните правила на жанра. Фактът че злодеите имаха собствена визуална морфология и поведение, осланящи се на рядко съчетание между зомби групово поведение и вампирско самосъзнание и потребности, допълнително вдигна градуса и то насред ледените географски ширини.

Филмът е задължителен за всеки, който под една или друга форма е фен на жанра, независимо от дразнещото (за пореден път след „Wicker Park“) присъствие на Джош Хартнет, въпреки че като цяло трудно може да се говори за актьорско присъствие на когото и да било от каста, вероятно с две изключения – зловещият Дани Хюстън:

и Бен Фостър, който тук имаше също доста противно присъствие:

Останалата част от злодеите бе повече от перфектна:

но да не ставам излишно патетичен.

Въпреки че на последък нещо не вдявам да давам оценки, тук ще си го позволя:

6.5/10

„Midnight Run“ (1988)

Реално погледнато трудно е да се предположи, че киноман, като мен, би могъл да пропусне такова заглавие от златните 80`s, но фактът си е факт. Въпреки че бях чувал легенди за него, така и не бях успял да стигна до усвояването му до вчерашния ден. Филмът е типична полицейска кримка движена от комедийният елемент във взаимоотношенията между Де Ниро и Гродин – единият бившо ченге, издирващо престъпници с обявена награда за залавянето и предаването им, другият – бивш счетоводител на мафиотски бос, присвоил от шефа си 15 милиона, за да ги раздаде на бедните, който трудно си затваря устата за повече от 5 минути. Плосък сюжет, в който, ако тръгнете да анализирате мотивацията на героите, ще стигнете до извода, че сценаристът е имал явен проблем с действителността, а и не това е причината, заради която ще седнете да го гледате. Историята се завръзва в момента, в който Де Ниро открива счетоводителя и тръгва да го връща на фирмата, която навремето е била платила гаранцията на въпросния Робин Худ. Проблемът е, че от него се интересуват изиграният мафиотски бос, представен от двете си мутри (едно кухо парче и друго – още по-кухо), ФБР (ейджънт Алонзо Моузли – негро, чиято роля е да обикаля наляво-надясно без реално да се вижда какво точно прави, освен да хвърля мръсни погледи на Де Ниро, задето същият още в началото му открадва ФБР значката и през целият филм я размахва за идентификация) и друг един ловец на глави. Филмът си заслужава заради харизматичното присъствие на Де Ниро, гонитбите и престрелките, както и заради хапливите лафове, един от които ме събори на земята в конвулсивен стомашен гърч:

ФБР е закопчало героят на Де Ниро в офисите на Бюрото.

Ейджънт Моузли:
Всичко свърши, Джак. Това беше.

Де Ниро:
Знам си правата. Дължите ми телефонен разговор.

Ейджънт Моузли:
Не би трябвало телефоните да са най-голямата ти грижа сега. Ще излежиш 10 години, задето си се представял за агент от ФБР.

Де Ниро:
Десет години, задето съм се представял за агент от ФБР? Че теб как не са те пипнали досега?

Трогателна картинка

6.5/10

„It’s Complicated“ (2009)

Не са малко филмите, за които мога да кажа със сигурност, че ме е обвземало срам да ги гледам. „It’s Complicated“ не е сред тях. Той е в категорията „Филми, които ме е срам, че изобщо съм си помислял да гледам“. Докато някак си мога да си представя какво правят Болдуин и Мартин в тази меко казано „повръщня“, то мотивацията на Стрийп ми е пълна мъгла. Но явно човек като прехвърли една определена възраст и започва да мисли със задника си, а Стрийп със сигурност има достатъчно от него. Само пълен мазохист или тотално оттегчена домакиня биха седнали да изгледат този безмозъчен водевил от начало до край. На десетата минута бях изпаднал в климактериум, идваше ми да се обеся за топките и да се провеся от балкона на деветия етаж, докато гениталиите ми се откъснат и полетя към заветната си гибел. И това съвсем не е силно казано на фона на тоталната липса на дори моментен проблясък на оригиналност. Мисля, че заради такива филми трябва да хвърлят продуцентите и създателите им в затвора.

2/10

Категории:Без категория Етикети:, , , ,

The Crazies (2010)

30 април, 2010 13 Коментари

Режисьор: Breck Eisner
Сценаристи: Scott Kosar, Ray Wright
Дата: 26 февруари 2010
Жанр: Мистерия, Научна фантастика, Трилър
Каст: Timothy Olyphant, Radha Mitchell, Joe Anderson, Danielle Panabaker

Постапокалиптичната тематика винаги ме е вълнувала с отключването на неподозираната жестокост в индивида, обикновенно скрита зад кулисите на обществените норми и благини, с които дори и един осъзнат психопат не би тръгнал лесно да се разделя. Още по-интересен ми е самият преход към апокалитичност – времето, в което виждаш как устоите на обществото се разпадат под въздействието на фактори като глупостта човешка, довела до необратими климатични промени, ядрена катастрофа и биологична зараза, или пък факторът средновековен митологизъм, често включващ зомбита, вапири, караконджули, кукери, кокершпаньоли, уолфмени и каквото ви душа иска. А сега си представете, че вичко това е забъркано в един единствен грандиозен по своя мащаб и епичност филм!

Е, ако успявате да си го представите, значи ви е време да си вземете хапчетата. Аз самият вече се надрусах, но не поради такива въжделения, а защото съвсем лековерно си представях, че, сядайки пред 24-инчовия екран, ще се насладя на минималистична и достоверна история за изкрейзващите жители на малко градче от средния американски запад, които ефектно ще създават проблеми на местния шериф, заради които същият ще ме дари с подобаващо актьорско присъствие и пръскащи се като изгнили тикви глави на зомбита. С други думи виждах нещо като „Dawn of the Dead“ в комбинация с „The Mist“, а за сметка на това получих: билогична зараза, ядрен взрив, зомбита, самолетна катастрофа, модерната напоследък „история в автомивка“, изперкващи съратници и общо взето всичко, което съм гледал на кино в последните 10 години. С други думи получих един бъркоч под формата на боза. И то от тези бози дето ви ги подаряват в хипермаркета заедно с козунака, защото отделно никога няма да си ги купите. Но както се казва – никой не ви кара да взимате бозата. Аз го направих, за да ви уверя, че тя е точно толкова кисела, колкото сте и очаквали, а завидния IMDB коефициет от „севън пойнт зиро“ точки, който паплачта американоси са дали на тоя боклук, само затвърждава убеждението ми, че някой някъде там ни е създал за собствена радост и забавление.

„Приятел, ела да видиш, май ми се клати трети горен вдясно.“

Историята започва в малко средностатистическо градче забутано нейде из щатите, респективно обитавано от оглупели американчоси, живеещи своя благосъстоятелен лайф. Дотук нищо ново – 80% от хамериканските филми започват така. Шериф и помощникът му следят за сигурността на местния бейзболен стадион, на който най-внезапно нахлува фермер с двуцевка. Преди въпросният да е решил да отстреля батера, наш началник-шеф полицейско управление се проявява като уестърн герой и отстранява от играта нереализиралият се плеър. Е, и до тук добре. Можеше да има малко предистория, че да се почувства зрителя леко съпричастен с някой от насила присъстващите герои, но пък винаги съществува надежда, че режисьорското тяло тайно има нещо впредвид.

За да не се чудите защо аджеба вкарвам тоя скепсис и сарказъм още от първите строфи на повествованието, ще ви отстрелям с информацията, че шерифчето в тая драма е същият онзи Тимъти Олифант дето ходеше по нервите на Брус Уилис в „Умирай трудно 4.0“, където актьорските му дарби бяха умело прикрити от неориентирани изблици на гняв и злорадо задоволство. Тук обаче това се оказва недостатъчно, защото след ритуалното убийство на игрището за бейзбол той ще трябва да изживее лична драма и да ни предаде малко повече от емоционален дискомфорт на европеид прекалил с мексиканската кухня. За съжаление изтерзаният поглед на героя му освен пряка родствена връзка с изстудена скумрия в хладилен щанд на рибния пазар, не успява да ни предаде нищо друго, а дори и това е малко съмнително, защото все пак дори и скумрията е преживявала някакви емоции, които в последните й мигове спонтанно са се запечатали върху зиналата й паст. Но всяко зло за добро – както е известно до всеки слаб актьор стои една сексапилна жена, която от време на време му подава репликите, и, ако може, вкарва малко актьорско майсторство вместо него. Не че Рада Мичъл е свръх талантлива или главозамайващо красива, но във всеки случай е някаква глътка свеж въздух сред останалата смрад.

Оттук нататът сюжетната линия започва съвсем откровенно да намирисва. Появява се втори случай на изкрейзване и то в лекарският кабинет на Рада Мичъл, която съвсем естествено се оказва и жената на шерифа. Точно този момент убива и маргиналният шанс да привлече дамската аудитория към боксофис каузата, понеже отпада и възможността някой да се залюби с някого и любовта им да премине през перипетиите на сюжетните недомислици. Но, както се казва, това да беше! Най-интересното е, че с този втори случай на поболяване започнах да получавам дежа вю с едно друго заглавие, което вече „ревюирах“. И там ставаше дума за малко градче, и там имаше доктор и пациент, и там – внимание – след като напускат кабинета и се прибират в отдалечената си ферма, побърканият пациент избива семейството си. Разбира се „The Crazies“ няма как да бъде обвинен в плагиатство понеже сам по себе си той е римейк на едноименния филм на Джордж Ромеро от 73-та, което говори, че по-голямо плагиатстване от това няма накъде, но лично аз съм се сблъсквал с дузина други примери на римейкове, които в много отношения дори надминават оригиналите си. Това обаче в пълна сила не важи за този.

Оставяйки настрана сюжетната линия, която няма как да е изтъкана от бездиханна оригиналност, чисто визуално имах чувството, че самообявилия се за режисьор Breck Eisner, явно е решил да налепи кадри от половината блокбастери наизскачали по екраните през последните 10 години. Кулминацията на съшиването настъпва в последните кадри след детонацията на вездесъщата атомна бомба, която помита изнизващия се от периметъра й трък с оцелелите шериф и докторка. Превозното средство се преобръща и насмачква до размерите на консервна кутия, от която двамата протагонисти се измъкват абсолютно невредими, изкачват се обратно на аутобана и гениалният визионер, познат ни до момента най-вече с пародията на филм, наречена „Сахара“, ни демонстрира кадъра с детонацията от „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“ – тук на преден план са изнесени гърбовете на Олигофрант и Радка за сметка на дядо Харисън Форд. Креативността дотолкова отсъства в представите на визионера, че няколко от сцените от първия половин час ги видях буквално повторени в останалите минути.

„Гледам свирепо. Гледам свирепо. Добрееее. Потрай още малко…
Кога, по дяволите, ще свърши тая сцена!“

С други думи в този филм не просто нямаше нищо оригинално – в него дори и копикет материалът изглеждаше по-боклукчав и от градското сметище. Но за мое притеснение дори и това не се оказа толкова травматизиращо, колкото неповторимия по своята бездарност, несъдържателност и аут ъф сенс диалог. Ако се чудите как някой може да изръси толкова малоумщина, че кафето ви да изкипи от кафеварката при изключен котлон, вижте какво си споделят шерифът и неговия заместник-шериф след като са избягали от училището-лагер, където армейските сили завардват всички от заразеното градче.

– Радвам се да те видя, шефе. Мамка му! – зам-шерифът.
– Как избяга? – шерифът.
– Том Алис ми показа една дупка. (!?!) Като ни видяха, започнаха стрелба. Хората в града са се побъркали. По едно време почнаха да бягат. Джуди още беше вътре. Съжалявам.
– Тя не е болна, има треска от месец. Бременна е.
– Браво на вас. (?!?)
– Ще отида да я изведа.
– Да подпалим това училище! (?!?!?)

И още по-грандиозното:

– Със сигурност съм болен – зам-шерифът.
– Не мога да мисля и за това сега – шерифът.
– Лесно ти е на теб. Заразената вода почти не стигна до вас.
– Кой е шерифът? Кой е шерифът на Пиърс Каунти?
– Ти си.
– А кой е заместникът му?
– Аз съм.
– Заместникът следва заповеди. Казвам ти, че не си болен.
– Дано си прав, шефе. И аз имам своите планове.

Този текст звучеше толкова по-покъртително изречен от горните два индивида, че по едно време ми идваше да си бръкна в устата и да си извадя сливиците с пръсти.

И аз не знам какво точно съм си въобразявал, сядайки да гледам това бледо подобие на хорър, но знам, че чисто идейно този римейк можеше да се получи. Разбира се само при условие, че в неговата реализация не участва нито едно от вече споменатите лица с изключение на кака Радка, която въпреки аграрния си вид, тук си е съвсем на място и спокойно може да се нареди до някой по-кадърен актьор. Под вещото ръковоство на по-криейтив и можещ режисьор, като например Нийл Маршал („The Descent“), вероятно щяхме да имаме шанса да се насладим на една приятна „атмосферична“ психария. Но нейсе… Единствената ми утеха е, че го гледах в паузите между снукъра и мачовете от Шампионската лига. С други думи не изтървах нещо, което си е струвало, заради него.

EDIT: Първоначалната ми оценка беше 2/10, но Скротума ме накара да се замисля, и след замислянето стигнах до извода, че май малко съм прекалил…

3,5/10

Категории:Без категория Етикети:, ,