Архив

Posts Tagged ‘film noir’

Film Noir & Neo-Noir

7 април, 2010 23 Коментари

Филм ноар (на френски: Film noir, „черен филм“) е термин, който се използва за обозначаване на холивудските криминални драми от 40-те и 50-те години на 20 век. Повлияни от Втората световна война и немският експресионизъм ноарите от този период са черно-бели и изпълнени с песимизъм. В тях се набляга повече на характера на героите, отколкото на действието и непременно присъства образът на фаталната жена (femme fatale).
(Източник Wikipedia)

„Беше вече късен следобед. Още помня мириса на орлови нокти, носещ се из въздуха. Откъде можех да знам, че убийството е с аромат на орлови нокти…“
– Уолтър Неф, „Double Indemnity“

„Everybody knows the dice are loaded, everybody rolls with their fingers crossed; everybody knows the war is over, everybody knows the good guys lost.”
– Leonard Cohen

След като осъзнах, че няма лесен начин да открия просветлението в редиците на съвременната холивудска продукция, имайки предвид и факта, че трудно се впечатлявам от привнесен документализъм, революционни визуални ефекти и новаторски ракурси на камерата (при някои от които тя е способна да излезе дори от едно определено изходно отверстие на главния герой, за да впечатли лесноподатливия на внушения кинозрител), реших че консервативната ми душа ще намери малко повече топлина в лоното на едни по-добри времена, в които киното е било повече кино заради тези, които са го гледали, и по-малко – заради тези, които са го продуцирали. Реших да се върна почти седемдесет години назад в кинематографичен план, когато Рита Хейуърт е сритвала задниците на мъже като Глен Форд и Хъмфри Богарт, под вещия надзор на Фритц Ланг, Били Уайлдър и наднормения чичко Алфи скрити зад мощта на 35-милиметрова кинокамера и няколко подходящо разположени прожектора. Време, в което, ако сценарият ти е струвал колкото пикня на муха (да, гледах „Алиса в страната на чудесата“ и все още не съм си прерязал вените), то в Холивуд е нямало работа за теб. В тази връзка може да ме наречете мечтател и традиционалист и няма да сбъркате.

С течение на годините отделни заглавия ми насочваха вниманието към ноар жанра, докато преди десетина години не се сблъсках челно с гения на Полански в „Китайски квартал“, последван от „Поверително от Ел Ей“ и така допреди две години, когато съвсем случайно си пуснах едно филмче от зората на жанра, наречено „Double Indemnity“ („Двойна застраховка“), ефекта от което все още кара космите на врата ми да настръхват в прилив на афродизиакален екстаз. Затова тук съм ви подбрал именно тези покорили ме заглавия, които не просто си струва да бъдат видени, а е почти задължително. Уговорките обаче са две: 1) това е моят личен топ 5 и заради него един ден ще горя в ада, и 2) не съм слагал граница между ноарите и нео-ноарите. В класацията присъстват, както заглавия от 40-те, така и от преди десетина години. Съвсем съзнателно съм пропуснал някои вече превърнали се в нарицателни заглавия като „Криминале“ и „Седем“, както и леко по-периферните, но също толкова известни „Обичайните заподозрени“ и „Фарго“, въпреки че, колкото и „нео“ да са те, толкова и в тях отсъстват някои от основните съставки на оригиналния филм ноар, като например фаталната жена. Затова и ще бъда твърд традиционалист и ще спазя рецептата до последната щипка сол.

За да не кажат по-взискателните от вас, че не съм бил достатъчно обективен и всеобхватен, ще си направя пас и няма да ви обръщам внимание. В продължение на две седмици изгледах около 20 чернобели филма, обитаващи челните места на повечето меродавни и не дотам интернет класации за ноар филми, в следствие на което получих времено разстройство в цветоусещането. Сега виждам всичко в оттенъци на сивото, слушам по цял ден трип-хоп и олд фешън джаз и съм на границата да пропуша за първи път през живота си, така че бъдете снизходителни към следващото подобие на класация.

5. Gilda (1946)

В „Изкуплението Шоушенк“ присъства една сцена в затворническото кино свързана с филмът, който много често прожектират там за радост на загорелите киноценители. Филмът е Гилда, а моментът, който осмисля дните на лишените от свобода, са първите кадри с Рита Хейуърт, в които тя отривисто отмята назад водопадените си коси и хвърля предизвикателен поглед върху набелязания за размножаване самец – жест изпълнен с усещане за собственото си великолепие и ефект върху дивата природа.


Дълго мислих над въпроса кое би накарало активен хетеросексуален индивид да предпочете летящите планини на Пандора пред този кратък миг на преклонение пред чара на чернобелия Холивуд и стигнах до задънена улица, защото проблемът е като да сравняваш черен хайвер с първата целувка – хайверът е вкусен, но скоро си заминава по каналния ред, докато първата целувка остава в мокрите ти тинейджърски сънища, а и на старини ще си я спомняш с умиление. Освен това фабулата на филма е интригуваща и оригинална за времето си. Диалогът е грабващ и стилен, преливащ от бисери като:

ГИЛДА: „Мразиш ме, нали?“
ДЖОНИ ФАРЪЛ: „Нямаш и понятие колко.“
ГИЛДА: „Омразата е завладяваща емоция. Не си ли забелязал? Завладяваща… И аз те мразя, Джони. Толкова те мразя, че мога да умра от това. Скъпи…“

Следва размяна на флуиди, пропита с емоции, от които не останах с впечатлението някой да мрази някого, но явно правилата за чифтостване в Холивуд са на another level.

Филмът е абсолютната класика и, въпреки че последният половин час изглежда леко закърпен с белите конци от разшитите ми долни гащи, присъствието на Рита Хейуърт си струва всяка секунда. Ако ли пък не ви допадне, put the blame on m(am)e…

Със същия успех мога да ви копирам и целият събтайтъл файл и пак ще имате интересно четиво за следобеда. Не е случаен факта, че в повечето авторитетни и не до там класации, на които попаднах, „Двойна застраховка“ задължително беше или на първо или на второ място, а другият филм в тази двойка обикновено гравитираше около „Сънсет булевард“ и „Малтийският сокол“. Каквото и да кажа за него, ще е малко, така че отново „колкото се може по-малко“…

Категории:Без категория Етикети:,