"Machete" vs. "Predators"

„Красотата ще спаси света!“

И за двата филма вече е писано, като репликите за „Мачете“ се движат от „добър“ и „забавен“ до „mind-blowing“ и „хитът на сезона“, а „Хищници“ потъна в забвение по-бързо и от бюджета на последния филм на Тери Гилиъм. Общото между двата е, че експлоатират сантименталната ни привързаност към филми, с които сме израстнали и това е отправната им точка по пътя към плътноприлепналите ни джобове, по видът на които спокойно можеш да преброиш последните монети в тях. Плюс това и двата се движат по коловоза на евтиното, треторазрядно кино, като единият е с билет за първа класа, докато другият е бюджетно ситуиран в негостоприемните, second hand вагони на втора, в които калъфките на седалките събират мръсотия още от деня на първия им рейд между Горна Оряховица и Каспичан.

Нищо от това обаче не ми дава основание да ги разглеждам в едно „ревю“, така че тук ще спомена нещо по-резонно, което да ги обедини, а именно сакралното вмешателство и в двата на Робърт Родригез, който в „Мачете“ се проявява като режисьор, а в другия – като продуцент на прелъстените и употребени „Хищници“. Всички, разбира се, знаем, че Родригез „смуче“, но – поради една или друга причина – почитателите на кървавия фарс и ортодоксален кич продължават да го носят по течението на хайпа, така че устата му да се подава малко над помията, която иначе нормално блика от нея.

Аз, естествено, нямаше да имам нищо против това дребно човече да продължава да захранва фабриката за талашитени изделия с конфетите си от целулоза, но за съжаление усетих течение откъм дверите на мизерната му хасиенда, което раздразни синусите ми и от това си изкихах и малкото останал ми психически осакатен мозък, физически оцелял след консумирането на поредният му мексикански буламач, затова оттук нататък ще ви пиша със задника си или някоя друга уместна част от физиологията си, така че умолявам ви не придиряйте за краснопис и още по-малко за красноречие. Ако държите на такива, разгърнете си някое плътно томче на Скот Фицджералд – бъдете сигурни, че същото не е настолно четиво на Родригез, който може и да е чувал за автора му, но само покрай случайните си срещи с актуалния Бенджамин Бътън в лицето на Брад Пит. С други думи, ако недораслякът ви е кумир, оттренирайте комбинацията „Ctrl + W“ или се пригответе да чуете едни съвсем не лицеприятни слова по негов адрес, завършващи със звука от изпразването на тоалетно казанче.

„Machete“

Режисьори: Ethan Maniquis, Robert Rodriguez
Сценаристи: Robert Rodriguez, Álvaro Rodríguez
Жанр: Action, Adventure, Crime, Thriller
Каст: Danny Trejo, Robert De Niro, Jessica Alba, Steven Seagal, Michelle Rodriguez, Jeff Fahey, Cheech Marin, Don Johnson, Lindsay Lohan

Всеки знае какво е да се надъхаш с очаквания. Нямам предвид като да знаеш, че ще гледаш „Криминале“ за първи път, но по скалата на кул-о-метъра поне изживяването да може да се унифицира с гледането на последния „Рамбо“, в който нравоученията са сведени до минимум за сметка на солидна доза съсиреци примесени с препратки към зората на поредицата и то не в комедиен аспект, който би „оневинил“ евентуалните елементи на откровена простотия, а в съвсем сериозен такъв, като екшън с елементи на драма. И докато за Сталоун можем да кажем, че винаги му е стискало да се бори с предизвикателствата, колкото и да претърпява крушения от време на време, при Родригез подобна дилема никога не е стояла на дневен ред.

„Мачете“ даваше признаци, че ще бъде нещо по-различно от обичайния шит и този факт се подсили от red band трейлъра му, прокламиращ зверски добре издържани сцени на насилие на фона на драматично скоре. В него имаше от всички съставки на бруталните пълп заглавия от миналия век, вдъхновили възхода на Тарантино, като се започне от голият задник на Джесика Алба, мине се през корумпирания политик и мафиотския бос и се стигне до сръчния с чифтетата свещеник изигран от гащите на задника Дани Трехо – Чийч Марин. Но проблемът е там, че в тези 32 секунди се виждат точно всичките екшън сцени от филма, които изобщо си струва да се видят. При това продължителността им е до болка такава, каквато би било добре да е и в самият филм, за да не цъфнат конците от съшиване, които в чисто сценариен план са толкова необятен брой, че, ако скрипта беше кораб, щеше да е потънал още преди някой да се е опитал да разбие бутилка шампанско в корпуса му.

И въпреки че филмът се справя с чисто визуалната концепция за този род филми (все едно обущар да не може да подлепи обувка) и кастът е сравнително на място (въпреки че Сегал сам по себе си винаги е бил като стресница върху горната устна на млада булка), оттам нататък следва един жалък опит да се карикатуризира нещо, което Родригез по дефиниция явно не разбира. Комично е да гледаш Веселин Маринов да интерпретира Франк Синатра, обаче си е жива трагедия да гледаш Родригез да прави опити да осмее с носталгия треторазрядните филми отпреди 40 години при условие, че самият той прави такива през последните 15. Основно правило, когато пунтираш боклук, е да не падаш до нивото му, защото това автоматично те прави не по-малък боклук. При невъзможност е добре да го направиш поне малко по-смислен, така че да казваш нещо, с което да извиниш двата часа скука. Ако и това не ти е по силите, пробвай да постигнеш комичен ефект, така че да те запомнят, ако не с друго, то поне с мускулната треска в коремната област на другия ден. Живо доказателство, че Монти Пайтън се справяха и с двете задачи и то с нищожен бюджет, е факта, че все още ви изскачат асоциации с Министерството на глупавите походки, когато видите някой да се носи смехотворно по улицата или просто гледате поредната сесия на парламента. Тук обаче няма да се докоснете до нито единият от аспектите на успеха. Сцените, които в трейлърът надървяха импотентните ви откъм филмови емоции очаквания, във филма се разминават с всякаква идея за съспенс. Героите са толкова безлични, че с нетърпение ще чакате появата на Албеният гъз, а, когато се появи, ще се чудите за това ли си дадохте петте лева.

Самият сюжет е тотално без всякаква връзка с главния. Явно е, че се опитва да следва отъпканите пътища на предците си и някакъв плюс му е, че извежда на преден план звездата на второстепенните роли в треторазрядни филми Дани Трехо, което му е и най-смелата постъпка. Това обаче не обагря с ореола на гениалността тиквата на Родригез – за сметка на това затвърждава славата му на радетел на мексиканската селяния в условията на буржоазната деградация на американските щати. А когато става дума за селска пот, боб и лютеница, няма как да не вмъкнем и задължителните религиозни мотиви – къде с помоща на някое чевръсто с пушкалото чиче-католиче, къде с някоя още по-чевръста в бедрата фейк монахиня, която естествено под светите одежди е гола, както майка я е родила. Да не забравяме, че и самата майка може да е някъде наблизо и то в същото амплоа за подсилване на ефекта… Е, още ли не сте се издрайфали?!…

„Predators“

Режисьор: Nimród Antal
Сценаристи: Alex Litvak, Michael Finch
Жанр: Action, Adventure, Sci-Fi, Thriller
Каст: Adrien Brody, Topher Grace, Alice Braga, Oleg Taktarov, Laurence Fishburne, Danny Trejo

Има няколко добри новини по повод на „Хищници“ и всички те са свързани с името на Родригез. Първата е, че НЕ той е режисьор на продукцията, а унгарският режисьор Нимрод Антал, чиито два-три филма не съм гледал, но имам желанието да гледам само единия – „Контрол“. Втората е, че НЕ Родригез е сценарист на „Хищници“, което си е сериозен повод за напиване от главозамайваща радост. А третата е, че, ако погледнете в страничката на Родригез в IMDb, ще откриете, че той НЕ Е и още много други неща в „Хищници“, което пък ме кара да си мисля, че светът всъщност не изглежда да е чак толкова лошо място за живеене. С други думи верният сподвижник на за разлика от него талантливия Тарантино в случая е дал само продуцентската си благословия и ограничен брой вербални напътствия на Антал, след което – за радост на милионите почитатели на хищническият франчайз – е тръгнал да драйфа музата си някъде другаде (вече разбрахме къде).

Другата положителна новина е, че добрите новини не свършват до тук. След последният „Рамбо“ отново открих, че един пестелив сценарий без да блести от оригиналност и претенциозни напъни може спокойно да накара кинозрителя да затаи дъх и да следи с интерес драмата на героите дори и филмът да не предлага масовки от CGI ефекти. Ако имате навика достатъчно внимателно да следите филмовият диалог и да се опитвате да си дадете сметка какво означава сценариста да не ви смята за кръгли идиоти, на които с всяка реплика героите трябва да обясняват какво и защо се случва, „Хищници“ е добър пример за това как пестеливата реч генерира реализъм, в основата на който лежат много от достойнствата на лентата.

Съвсем нямам намерение да разгласявам колко добър е филма, но съм близо до това да прокламирам колко не лош е, защото, ако някое заглавие е имало чистосърдечното желание и подплътените амбиции да се завърне към корените си, то „Хищници“ е едно от тях и се справя повече от подобаващо. Колкото и стереотипни да са самите герои, всеки от тях си има идентичност и постъпките му са логически обусловени от нея. Когато очаквате някоя „патка“/“паток“ да направи титанична и самоцелна глупост само и само, за да нагнети атмосферата в кино салона, тук не очаквайте точно това. Единственото по-значително недоразумение и от актьорски, и от сюжетен характер бе абсолютно не на място появилият се Лорънс Фишбърн, чието присъствие изтрих от съзнанието си веднага след края на финалните надписи.

Повечето от останалите актьорски превъплъщения са достатъчно приемливи, като Алис Брага с умиление ми напомни за младата Карън Алън от „Starman“ (1984), с която определено имат поразителна външна прилика, а Броуди си беше подобаващо антипатичен, но тук това дори му отиваше.

Интересен факт по отношение на единият от сценаристите (Алекс Литвак) е, че същият е съсценарист с ветерана Андрю Дейвис на планираният за 2011 „Тримата мускетари“, който обаче ще имаме нещастието да е режисиран от Paul W.S. Anderson. Нямаше да си правя труда да спомена този факт, ако в ролята на кардинал Ришельо случайно не разбрах, че е включен самият Кристоф Уолц (или Волц, или както е там) запратил ни в космоса с невероятното си изпълнение на полковник Ханс Ланда в „Безславни копилета“.

Е, стана ясно, че днес добрите новини, ако не повече, са поне колкото лошите, а това винаги е по-добре отколкото изобщо да ги няма, така че стискайте палци и занапред красотата да не изостава фрапиращо от неадекватните режисьорски превъплъщения на тоталния смешник в занаята Робърт Родригез. За съжаление аз не храня кой знае какви надежди…