>NOSCAR® AWARDS or FUCK YOU, COEN BROTHERS

>

След като два дена гледах филми като замаян, за да съм готов за утресутрешното раздаване на най-прехвалената филмова награда, ето че и аз реших да си направя класация на номинираните заглавия. Тя изглежда така:

1. “The Kids Are All Right” & “Toy Story 3”
…
3. “The Social Network”
4. “Black Swan”
5. “127 Hours”
6. “The King’s Speech”
7. “Inception”
8. “Winter’s Bone“
9. “The Fighter”
10. “True Grit”

Големите губещи отново са рошавите нещастници, за които вече имам съмнения, че са използвали 5 дицилиона маймуни да им режисират различни версии на „Няма място за старите кучета“ и после без да искат са избрали и пуснали по кината най-добрата от тях. Нямам друго обяснение на факта, че същия се оказа шедьовър и тотално се отличава от безличната им продукция през последните 10 години. А „True Grit“ е бездарна копирка на оригиналния „True Grit“ от 69-та година, при това самият оригинал също не струва.

“The Fighter” е единственият филм от горните, който „прескачах“ обзет от неистова скука. Веднага и ще си призная, че току-що излъгах – прескачах и “Winter’s Bone“, но него някак по-нарядко.

“Inception” е с гениален откъм логика скрипт, но, когато става дума за кино-ИЗКУСТВО, сякаш това не е достатъчно. “127 Hours” е на обратния полюс – Бойл знае как да те приобщи, да те накара да се почувстваш близък с герой, заклещен между две скали и оставен единствено с желанието си да оцелее и да изпита това, което дава животът на всеки един от нас – искрици надежда сред грамади от отчаяние.

“The King’s Speech” е забавен. Колин Фърт е велик. Но този филм не сте ли го гледали и преди?! Учителят и ученикът, първоначалното недоверие, зараждащото се приятелство и накрая – блестящо прочетената реч на краля… Джефри Ръш отново беше на ниво. Хареса ми закачката между Фърт и Дженифър Ейл, изиграла жената на героя на Ръш. Ръш я представя на Фърт с репликата „Не мисля, че познаваш крал Джордж Шести.“, а всъщност двамата актьори се познават много добре от телевизионния минисериал на ББС „Гордост и предразсъдъци“ от 95-та, където бяха централната влюбена двойка, и, от който кариерата на Фърт тръгна главоломно нагоре, докато тази на Ейл остана в сянка.

За “Black Swan” – естествено перфектен, но в своята перфектност – стерилен откъм послания. Портман отново доказа себе си, не че талантът й не блесна още в „Leon“.

“The Social Network” – също перфектен, отразяващ действителността и порядките в някои кръгове плюс много силна роля на Айзънбърг, но някак си не ми каза нищо ново, оттам и не го усетих, като „своя филм“.

И сега изненадката – “The Kids Are All Right”. Ако сте го гледали и го смятате за незадоволителен, скучен или там каквото и да било, хора, вървете се прегледайте! До средата скучаех, не виждах перспективите и какво „по-специално“ би могло да се случи. Оприличавах го на поредната лигава, семейна драма, но пренесена в семейството на лесбийки. Да, но това, което последва, ми обърна представите с краката нагоре. Истински, казващ и трогващ.

“Toy Story 3” пък е невероятен с факта, че е третата подред и въпреки това най-силна част от поредицата за детски играчки, която шиба с превъзходството си играчките за възрастни. Заслужено дели първото място.

Та, това е. Празнувайте тази вечер, защото утре може и да нямате повод.

–

*NOSCAR-ът е награда, изработвана ежегодно и ексклузивно от Лили. Представлява обърнат с краката нагоре Фестър, придържан от два мистериозни субекта.

>"Shaun of the Dead" vs. "A.R.O.G"

>Ами това смятах да го пусна тази сутрин:

Днес е специален ден за мен по две причини. По-интересната от тях е, че не очаквах някога в този блог да сравнявам турски филм със западна продукция. Някак си ми се струваше по-вероятно да откажа компота или пък да започна да се кланям на „гурута“ като Рени Харлин и Майкъл Бей, а Уве Бол направо го разцелувам насред алеята на славата. Но чудото се случи, затова не се изненадвайте, ако утре опъна скарата с кебапчета пред Альошата в Шумен и надуя ориенталски ритми на измъченото си х-mini, които обаче леко ще се отличават от симфоничната сюита „Ориент експрес“, звучала няколко години по-рано само на няколко метра от същия този паметник на незнайния воин, в така наречената от шуменци сграда на Държавната шуменска филхармония (е, или поне от тези от тях, които са чували, че в града има такава).

Привидно разликата между двете заглавия е от тук до лунапарка и обратно, но обединяващият ги елемент е съвсем прозаичен и обикновено кара зрителите да се превиват смях вместо да заспиват по седалките в кината. С други думи и двата филма са комедии, при това пародии, и в двата има фантастични елементи – къде от зомби характер, къде от научно-фантастичен, – и в този смисъл ми е чудно дали не би ли било позор за режисьор, който съчетавайки комедия с развързващата ръцете фантастика, да вземе накрая да поднесе една скучна боза претъпкана с аспартам, клишета от зората на киното и клозетен псевдо-хумор. По всякаква логика „Би!“ и някак си точно това прави и „Shaun of the Dead“.

„Shaun of the Dead“ (2004)

Режисьор: Edgar Wright
Сценаристи: Simon Pegg, Edgar Wright
Каст: Simon Pegg, Nick Frost, Kate Ashfield, Bill Nighy

Тук ще видите точно един актьор и адски много статисти. При това всички кастнати на принципа на най-малкото финансово съпротивление и съждението, че в пародиите последното, което зрителят иска да види, е актьорска игра. В резултат на това час и половина няма да разграничите хората от зомбитата и съответно ще ви е изключително трудно да симпатизирате на който и да било от тях, камо ли да се идентифицирате с него. Ярък пример за това е героят на Саймън Пег – Шон, който още с първата сцена на сутрешно разсънване, целенасочено пунтира походката и мимиките на undead creature, след което забравя да излезе от образ до края на филма. Най-близкият му приятел и съквартирант е атрофирал в мозъка мърляч с афинитет към видео игрите и пъбовете, който в моменти на озарение намира за висша форма на остроумие да си „изпусне душичката“ образно казано. На гаджето на Шон пък е отредена задачата да го издърпа от безперспективния му начин на живот, на което той реагира с рядко срещано неразбиране, в резултат на което двамата скъсват и той остава в компанията на пръдльото. Пастрокът на Шон пък е фигурата, която няма да забравите с факта, че е единствената изиграна роля във филма, за което естествено заслуги има Бил Най. За съжаление общата продължителност на появите му е около 10 минути, с което веднага си правите изводите, че някъде дотам му е бил и късмета със зомбитата. За скопената откъм емоции двойка, гравитираща около гаджето на Шон, както и за неговата лична мама, просто няма какво да се каже, освен че се постараха допълнително да подбият нивото на филма до степен на кенийска екшън продукция.

Самият плот е безмилостно тъп към всеки дръзнал да го проследи в грандиозната му цялост. В следствие на разпаднала се в атмосферата над Англия космическа капсула за изследване на дълбокия космос (това, който го е измислил, грам идея си няма от космически реалии!?), на острова плъзва вирус. Въпросният явно е с избирателни способности, защото успява да зарази само част от хората, а другите онеправдани остават да очакват ухапване от заразен. Оттам нататък двамата идиоти – Шон и кретеноидния му приятел, изигран от родения за такива роли Ник Фрост – задействат хумористичните си скечове в опит да оцелеят в бокс-офис мелачката на Холивуд. Усилията им се концентрират в замерване на бавноподвижните зомбита с гумени патета, химикалки, грамофонни плочи и каквото им попадне в ръце. Длъжен съм да спомена, че през това време седях и наблюдавах въпросните сцени с безразличието на аутист пред гола кака, с тази разлика, че не ми течаха лиги. От самосебеси се разбира, че няма как да не отчета липсата на голи каки изобщо, която нереализирана полза надявам се вечно да тежи на съвестта на сценаристите.

А сега да ви кажа и какво не беше наред с цялата лента… Или по-добре да ви кажа кое ставаше, че за другото няма да ми стигне календарната седмица. Единственият момент, в който се засмях бе сцената, в която запътилата се към набелязаната за укритие кръчма групичка съставена от Шон, приятелката му, приятелската двойка на приятелката му, майка му и дебелогъзия мърляч, се сблъска с друга групичка от оцелели бегълци. След като си разменят обичайните любезности, разделяйки се, минавайки един покрай друг в тясното пространство на една задна уличка, се откроява факта, че двете групички са съставени от едни и същи типажи, като най-ефектната двойка естествено бе тази на лузърите Ник Фрост и Мат Лукас, който вероятно знаете, ако сте почитатели на английското комедийно сериалче „Малката Британия“, както и на Тим Бъртън, за да сбъркате да посетите 3D прожекцията на „Алиса в страната на чудесата“, където актьорчето с инфантилна физиономия изигра образите на компютърно генерираните близнаци Туидълдий и Туидълдъм.

Изключвайки тази сцена, причините да гледате филма се свеждат до нула. Няма да ви казвам (но всъщност – ще), че освен бездарното актьорско изпълнение, през повечето време героите реагираха изключително нерелевантно спрямо ситуацията, което очевидно бе продиктувано от идеята да постигнат хумористичен ефект – нещо, което така и не се случи до самият шибан край на филма.

„A.R.O.G“ (2008)

Режисьори: Ali Taner Baltaci, Cem Yilmaz
Сценарист: Cem Yilmaz
Каст: Cem Yilmaz, Özge Özberk, Zafer Algöz

„A.R.O.G“ е втората част на „G.O.R.A“ (2004), който, да си кажа честно, навремето не успях да изгледам докрай, затова и си обещах след нощта на Оскарите (не вярвате, ама останаха само два дни до 27-ми) да поправя тази грешка. Колкото и да е продължение обаче, филмът си е сюжетно независим от първия и единственото, което трябва да знаете (а и сами ще научите от началните минути на филма), е, че героят вече се е оженил за възлюбената си и очаква дете, докато от миналото изплуват сенките на стария му враг, който с подмолни средства успява да го върне 500 хиляди… не, а 1 милион години назад във времето и да заеме неговото място до оплодената му изгора съответно без тя да разбере (което всъщност не бе никак трудно, защото и главният герой, и злодеят се изпълняваха от един и същи актьор).

Чисто сюжетно няма да откриете нищо ново, но ще се учудите колко неща всъщност се случват и то така сякаш ги виждате за първи път изиграни на екран, при това подплатени с изключително искрен и свеж хумор, основна заслуга за който има актьорът Cem Yilmaz. Да, току-що похвалих турски актьор в турскоезичен филм и на 99 процента е сигурно, че не сънувате. Истината е, че нямам спомен през последната една година да съм се смял така на друг филм. Тези, които ме четат сравнително редовно (отчитайки и „редовното“ ми постване), знаят, че принципно не съм по балканския хумор и то най-вече заради лъхащия от него балкански манталитет и дребнавост (не визирам старите ленти с корифеи като Георги Парцалев, защото те са на съвсем друго ниво). Ако има филм, който мога да окачествя като позор за българската кинематография, то най-пресния пример е „Мисия Лондон“, след гледането на който, си обещах, че, ако в близките 150 години повторя грешката да гледам БеГе комедия, то ще е само, ако преди това успея да си захапя задника с отскок и в това положение изрецитирам „Аз съм българче“ без да фъфля.

В „A.R.O.G“ обаче хуморът е с чисто балкански оттенъци, пародира холивудски заглавия като „Джурасик парк“, „Призрак“ и космическата одисея на Кубрик без това да звучи неестествено или превзето (два термина, които вървяха ръка за ръка с „Мисия Лондон“) и всичко това беше поднесено премерено и с усет за комичния ефект. Как, по дяволите, това може да се случва на една граница разстояние от тук?! В що за „дупка“ се намира българския „творчески гений“, че за 20 години не можа да се отърси от шибаната си превзетост?! Сякаш има значение. Нека бездарието процъфтява. Просто се надявам за българската кинематография краят на света да дойде поне с година по-рано.

EDIT:

А сега ще завърша с нещо по-оптимистично, което не планирах нито за този пост, нито отделно. Горният текст го писах вчера, и втората причина за „специалността“ на деня смятах да си я запазя за себе си, но едни прекрасни люде, като Ламот, Ел, Скай, Точка, Миленка, Надинка, Идка, Самодивка, Блага, Юни, Светлето, Лили, както и други знайни и незнайни блогрол друзя (после ще ви линкна, че сега още не мога да си събера мислите) решиха да отбележат рожденния ми ден (на блога де) с масово надвикване по блоговете, с което ми прецакаха аскетичните планове.

Приятели, благодаря ви! Обикновено знам какво да кажа, но сега просто нямам думи, така че приемете мълчаливата ми признателност… Мисля да ви го върна. 😀

>Never Let Me Go (2010)

>

Тъкмо изгледах „Never Let Me Go“ и ето, че веднага сядам да ви споделя как пейсмейкърът ми отчете неравномерни екстрасистоли около 150 пъти за час и половина. Първо, това е най-тъпият и бездарен филм, който съм гледал през последната година. Сещам се и за първите 8 минути и 53 секунди от „Здрач: Новолуние“, но той си беше предначертано тъп, така че изобщо не го слагам в сметките.

Второ, „Never Let Me Go“ е от онези филми, за които за първи път ще чуете от голобрадото синче на съседката си, преди същото да си налепи новите плакати с Хари Потър и Хърмаяни от вътрешната страна на вратата в детската. Ще има прехласвания за визията, за уловеният дух на времето, за оригиналната идея, за дълбочината на чувствата и един тон плява от тоя сорт. Ако сте с всичкия си и тинейджърските години са далеч зад вас, по-добре изгледайте няколко серии от „Крава и пиле“ – поне са кратки и забавни, а и често имат смисъл.

Трето, колкото и в момента да се боря с желанието да продължа да оплювам бездарието му, усещам как ще си изгубя времето, което иначе бих отделил за гледането на някой смислен и забавен филм – нещо, което искрено ви пожелавам и на вас.

>3 в 1: "Buried", "The Ruins", "The Cowboys"

>

Buried (2010)

Режисьор: Rodrigo Cortes
Сценарист: Chris Sparling
Жанр: Drama, Mystery, Thriller
Каст: Ryan Reynolds

One-man show за отвлечен в Ирак и заровен в ковчег шофьор на ТИР, оставен на произвола на GSM комуникацията си с американски институции и телефонни секретари. Предполага се, че по време на финалните надписи, на един от задните редове в парижко кино за възрастни, предводителят на антиамериканската пропаганда в гилдията на европейските режисьори – Роман Полански – получил най-твърдата си ерекция за последните 30 години. Фактът е особено странен на фона на липсата на непълнолетни момиченца във филма. Дори и само предположението, че Райън Рейнолдс има заслуга за сексуалната потентност на Полански и то на тази му преклонна възраст, говори, че въпросният съвсем незаслужено е пренебрегнат при номинациите за Оскар тази година. Бивайки обаче такъв плюс за филма, той е и най-големият му минус. Тъпото парче го играе събирателен образ на средностатистическия американец – почитател на лигави ситкоми (в каквито сам участва) и твърдо убеден във величието на чичко Сам прошляк.

Филмът не е за пропускане дори и само заради брилянтната операторска работа и усещането за клаустрофобичност.

7,3/10

The Ruins (2008)

Режисьор: Carter Smith
Сценарист: Scott B. Smith
Жанр: Horror, Thriller
Каст: Jonathan Tucker, Jena Malone, Laura Ramsey, Shawn Ashmore, Joe Anderson

Оголени сухожилия, откъснати крайници, стичаща се гъста, лепкава кръв и twist ending – всичко необходимо, за да надкачите с няколко милиона разходите на хорър продукцията си и същевременно да предизвикате лигоотделяне по брадичките на страдащите от аутизъм фенчета на „Saw“-франчайза. Не е като тези условия да не присъстват и тук, но за разлика от подобните хорърчета от последните години, „Руините“ не е нито лишен от атмосфера, нито от наситен реализъм. Далеч не е перфектния хорър, има и прилична доза клишета и моментни алогизми, но за сметка на това може да ви докара чувство, че съжителствате в тялото си с чужда форма на паразитиращ организъм.

Гледа се късно вечер с някого, на чиито рамене по принцип не се притеснявате да скочите, ако същия вече не е скочил на вашите.

7,1/10

The Cowboys (1972)

Режисьор: Mark Rydell
Сценарист: William Dale Jennings (novel), Irving Ravetch (screenplay)
Жанр: Drama, Western
Каст: John Wayne, Roscoe Lee Browne, Bruce Dern

Има три типа класически уестърн – „Джон Уейн“-уестърн, спагети-уестърн и „Имало едно време на запад“. Последният е неповторим, тъй както няма и втори „Double Indemnity“, затова пък „Каубоите“ е взел най-доброто от другите два поджанра. Разбира се, присъства вечно напомпаното его на Уейн, но сценарият и режисурата са достатъчно на ниво, за да неутрализират чарът му на прогнила бъчва с уиски, нещо което не мога да кажа, че се е случило в оригиналния „True Grit“ от 69-та, който по интеракция с новото отроче на Коен, безрадостно си наложих да изгледам. Освен, че е оригинален и грабващ визуален шедьовър, съвсем не щади и пририталите за хепиенд американци.

7,8/10

"The Killer Inside Me" (2010) или кратка ретроспекция на фаталния край

И аз, като повечето ненормални хора с нездрав интерес към художествената литература, минах през няколко жанрово обособени етапа преди да открия, че не трябва да се ограничавам жанрово. Започнах с четенето на приказки – това беше доста отдавна, но все пак по-рано от момента, в който Вселената някак си излезе на сцената – преминах към естествено предопределения приключенски жанр, последван от скок към фантастиката, която постепенно мутира в четене на кримки. Оттам-нататък се нахвърлих на произведенията на класиците и известно време след това се оказа, че чета общо взето всичко. Истинското ми съзряване обаче, като самоосъзнат, сблъскал се с „жестоката действителност“, индивид, настъпи с черният детективски роман, в който смъртта вече не беше следствие от бластерен изстрел или от пронизала ме в бледоликия задник стрела, и още по-малко от интервенцията на триглава огнедишаща ламя, захапала ме за златните ябълки, а резултат от качества, които често срещаме групирани в стек по седем.

Започнах въведението си така отдалеч с идеята да презентирам няколко такива „специални“ кримки, оказали ми силен ефект и то в двете си превъплъщения – на книжен носител и на голям екран. Всеизвестно е, че, като си говорим за кримки, първите асоциации са за автори от категорията на Конан Дойл, Агата Кристи, Жорж Сименон, но, когато става дума за черен детективски роман, името, което веднага се набива на очи, е Реймънд Чандлър. Също така всеизвестен факт е, че, колкото и всички да се прехласват по една-две екранизации на негови романи, по-скоро бих си отхапал езика, отколкото да нарека някоя от тях велико постижение на седмото изкуство. В голяма степен същото важи и за Дашиъл Хамет, сред чиито екранизации се откроява основно „Малтийският сокол“, често определян за основоположник на ноар жанра. Разбира се, това е малко условно, предвид съществуването на филми като „М“ на Фритц Ланг, излязъл 10 години по-рано, на който обаче му липсват някои основни съставки, за да претендира за пълнокръвен ноар. Така или иначе тази размита граница, бележеща началото на жанра, открива нови хоризонти пред кинематографията, затова и през годините нейните настойници зад океана, в лицето на мастити продуцентски къщи усетили теча от центове в касите на кината, започват да търсят вдъхновение – или по-скоро готов пазарен продукт – сред творбите на авторите на криминални романи.

След като Холивуд дои известно време обичайно заподозрените свещени крави – Чандлър и Хамет, почти три години след „Малтийският сокол“ на сцената се появява „Двойна застраховка“. В реализацията му са замесени няколко фактора, които се напасват по неповторим начин: корифеят на режисьорския занаят Били Уайлдър, сценариста Реймънд Чандлър и романа на Джеймс Кейн. Това, което отличава този филм от редицата предходни, е, че протагонистът, с който зрителя се идентифицира, всъщност е от обратната страна на закона и, подтикнат от желание за бърза печалба и липсата на други перспективи, решава да скочи в „дълбокото“ на престъпния свят. Подходът е новаторски и рисков, но напипва пулса на двойнствената човешка природа, предлагайки възможност на зрителя да се идентифицира с тъмната страна в себе си и така да усети адреналина и последствията от „прекрачването“ на законовите рамки. Резултатът е непреходна класика, гледането на която по емоционален заряд мога да сравня единствено с момента, в който за първи път сам успях да си вържа обувките.

Почти 40 години по-късно, през 81-ва, на екран изплува и друга екранизация по роман на Джеймс Кейн – „Пощальонът звъни винаги два пъти“, която, въпреки че изобщо не се доближава до класата на предходника си, ефектно поднася същия плот, включващ фатална жена, фатално убийство и фатален край. Но колкото и да си приличат в това отношение, нещото което наистина ги обединява, са „добрите намерения“ на протагонистите. Отчитайки факта на убийството, двамата герои са въвлечени във фаталните събития единствено по вина на фатална жена, играеща си със сексуалния им нагон.

Не точно така седи въпросът с романите на друг съвременник на Кейн – Джим Томпсън. В „1280 жители“ от 81-ва на Таверние движещата сила е протагонистът, в който, леко шаблонно казано, се изявяват пороците на обществото. В романът и във филма са поставени много повече житейски проблеми отколкото чисто криминална интрига, но пък последната е перфектният инструмент на авторските търсения. Докато на фаталната жена героят може да откаже, на обстоятелствата, в които е принуден да живее, единственото противодействие е приемането или пълното противопоставяне.

The Killer Inside Me (2010)

Режисьор: Michael Winterbottom
Сценарист: John Curran (по романа на Jim Thompson)
Жанр: Crime, Drama, Thriller
Каст: Casey Affleck, Kate Hudson, Jessica Alba, Ned Beatty, Elias Koteas

Преди седмица, сядайки да гледам „Убиецът в мен“, таях определени надежди, и въпреки името на Уинтърботъм, имах основания да вярвам, че този път няма да си изповръщам червата върху чисто новия килим. Е, имах и едно притеснение с кухеещото име Джесика Алба, но в противовес на очакванията тя се вписа изненадващо уместно и дори в сцената, в която на героят на Афлек му скимна да я нашляпа превъзпитателно с кожен колан – не се бъркайте, във филма не изглежда толкова плоско, колкото звучи от моите писания – тя успя да се представи на нивото на една средностатистическа проститутка в месечен цикъл. Е, да кажем, че малко прекалих – нека не е била в цикъл. Във всеки случай бездарието й не беше никак под това на представянето й в иначе титанично бездарния „Мачете“.

Филмът основно може да се раздели на две интелектуално диферентни части – до появата на Бил Пулман и след появата на Бил Пулман. Въпросната се случва десет минути преди края, така че преди да стигнете до нея, ще имате предостатъчно време да се насладите на един почти истински Джим Томпсън, почти все едно изваден от редовете на „1280 жители“ – безразличен към героя си, привидно безидеен и точно в тази връзка шокиращо жесток и студенокръвен в съчетаването на седемте основни елемента на добрата криминална история, а именно похот, чревоугодничество, егоизъм, леност, гняв, завист и гордост. До появата на Пулман ще видите всичко това поднесено с необходимата доза реализъм и пестеливост. Мизансценът на моменти може да ви се стори не достатъчно пълнокръвен или – в другата крайност – неестествено претрупан с артефакти от средата на миналия век, но на фона на историята, както и с подобаващата актьорска игра (Кейси си е същото мързящо го да говори лекенце, което покушаваше Брад Пит във филма с прекалено дългото име, което няма да си правя труда да спелувам) тези детайли не оказват чак такъв негативен ефект.

Разбира се, всичко щеше да е прекалено хубаво, ако Ева не беше откъснала райската ябълка, а Уинтърботъм беше вкарал поне малко повече интелект в режисьорските си решения. Тогава нямаше в началото на лентата мотивацията на персонажите да е леко пресилена, все едно характерите са с предистория, за която никой нищо не знае и по принуда трябва да приеме на доверие, а героите и обиталищата им щяха да са с няколко идеи „по-вехти“ от демонстрираната повсеместно заможност и клинична чистота, отразяваща се в полираните брони на коли, които си личеше, че предния ден са били на изложение на ретро автомобили в южен Канзас, но най-вече последните 10 минути просто нямаше да ги има. Те сгромолясаха целият плот, търсейки ефектния завършек, който да издуха мозъка на свикналия с неочаквани сюжетни обрати кинозрител. В изсилването си Уинтърботъм чак стигна до гротеската да ни приравни с феновете на „Заразно зло“ – нещо, което беше тотално излишно и прекрачи границата с безвкусния кич. Та да си го кажа направо – краят беше меко казано жалък и основателно смъкна оценката ми за филма с поне точка и половина, а за мен, като почитател на ноар жанра, това бе голямо разочарование. Казвам го с не малка горчивина, но и с чистото съзнание, че лентата си го заслужаваше.

Въпреки това „Убиецът в мен“ е завръщане към традициите на възможно най-мрачните ноари, за които последно ми напомни „Няма място за старите кучета“, а преди него и други два филма от репертоара на рошавите братя – „Fargo“ и „Blood Simple“. Направи го сравнително издържано, сравнително семпло, и, явно според казаното до тук, сравнително успешно. И все пак ако бях имал информацията да не гледам последните 10 минути, оценката ми вероятно щеше да е над 8/10, но 7/10 също не е лош резултат за филм с реална продължителност час и 45 минути, от които е по-добре да пропуснете последните 10.

Motion Picture Score: Heroic Tempo – Part 2

"Machete" vs. "Predators"

„Красотата ще спаси света!“

И за двата филма вече е писано, като репликите за „Мачете“ се движат от „добър“ и „забавен“ до „mind-blowing“ и „хитът на сезона“, а „Хищници“ потъна в забвение по-бързо и от бюджета на последния филм на Тери Гилиъм. Общото между двата е, че експлоатират сантименталната ни привързаност към филми, с които сме израстнали и това е отправната им точка по пътя към плътноприлепналите ни джобове, по видът на които спокойно можеш да преброиш последните монети в тях. Плюс това и двата се движат по коловоза на евтиното, треторазрядно кино, като единият е с билет за първа класа, докато другият е бюджетно ситуиран в негостоприемните, second hand вагони на втора, в които калъфките на седалките събират мръсотия още от деня на първия им рейд между Горна Оряховица и Каспичан.

Нищо от това обаче не ми дава основание да ги разглеждам в едно „ревю“, така че тук ще спомена нещо по-резонно, което да ги обедини, а именно сакралното вмешателство и в двата на Робърт Родригез, който в „Мачете“ се проявява като режисьор, а в другия – като продуцент на прелъстените и употребени „Хищници“. Всички, разбира се, знаем, че Родригез „смуче“, но – поради една или друга причина – почитателите на кървавия фарс и ортодоксален кич продължават да го носят по течението на хайпа, така че устата му да се подава малко над помията, която иначе нормално блика от нея.

Аз, естествено, нямаше да имам нищо против това дребно човече да продължава да захранва фабриката за талашитени изделия с конфетите си от целулоза, но за съжаление усетих течение откъм дверите на мизерната му хасиенда, което раздразни синусите ми и от това си изкихах и малкото останал ми психически осакатен мозък, физически оцелял след консумирането на поредният му мексикански буламач, затова оттук нататък ще ви пиша със задника си или някоя друга уместна част от физиологията си, така че умолявам ви не придиряйте за краснопис и още по-малко за красноречие. Ако държите на такива, разгърнете си някое плътно томче на Скот Фицджералд – бъдете сигурни, че същото не е настолно четиво на Родригез, който може и да е чувал за автора му, но само покрай случайните си срещи с актуалния Бенджамин Бътън в лицето на Брад Пит. С други думи, ако недораслякът ви е кумир, оттренирайте комбинацията „Ctrl + W“ или се пригответе да чуете едни съвсем не лицеприятни слова по негов адрес, завършващи със звука от изпразването на тоалетно казанче.

„Machete“

Режисьори: Ethan Maniquis, Robert Rodriguez
Сценаристи: Robert Rodriguez, Álvaro Rodríguez
Жанр: Action, Adventure, Crime, Thriller
Каст: Danny Trejo, Robert De Niro, Jessica Alba, Steven Seagal, Michelle Rodriguez, Jeff Fahey, Cheech Marin, Don Johnson, Lindsay Lohan

Всеки знае какво е да се надъхаш с очаквания. Нямам предвид като да знаеш, че ще гледаш „Криминале“ за първи път, но по скалата на кул-о-метъра поне изживяването да може да се унифицира с гледането на последния „Рамбо“, в който нравоученията са сведени до минимум за сметка на солидна доза съсиреци примесени с препратки към зората на поредицата и то не в комедиен аспект, който би „оневинил“ евентуалните елементи на откровена простотия, а в съвсем сериозен такъв, като екшън с елементи на драма. И докато за Сталоун можем да кажем, че винаги му е стискало да се бори с предизвикателствата, колкото и да претърпява крушения от време на време, при Родригез подобна дилема никога не е стояла на дневен ред.

„Мачете“ даваше признаци, че ще бъде нещо по-различно от обичайния шит и този факт се подсили от red band трейлъра му, прокламиращ зверски добре издържани сцени на насилие на фона на драматично скоре. В него имаше от всички съставки на бруталните пълп заглавия от миналия век, вдъхновили възхода на Тарантино, като се започне от голият задник на Джесика Алба, мине се през корумпирания политик и мафиотския бос и се стигне до сръчния с чифтетата свещеник изигран от гащите на задника Дани Трехо – Чийч Марин. Но проблемът е там, че в тези 32 секунди се виждат точно всичките екшън сцени от филма, които изобщо си струва да се видят. При това продължителността им е до болка такава, каквато би било добре да е и в самият филм, за да не цъфнат конците от съшиване, които в чисто сценариен план са толкова необятен брой, че, ако скрипта беше кораб, щеше да е потънал още преди някой да се е опитал да разбие бутилка шампанско в корпуса му.

И въпреки че филмът се справя с чисто визуалната концепция за този род филми (все едно обущар да не може да подлепи обувка) и кастът е сравнително на място (въпреки че Сегал сам по себе си винаги е бил като стресница върху горната устна на млада булка), оттам нататък следва един жалък опит да се карикатуризира нещо, което Родригез по дефиниция явно не разбира. Комично е да гледаш Веселин Маринов да интерпретира Франк Синатра, обаче си е жива трагедия да гледаш Родригез да прави опити да осмее с носталгия треторазрядните филми отпреди 40 години при условие, че самият той прави такива през последните 15. Основно правило, когато пунтираш боклук, е да не падаш до нивото му, защото това автоматично те прави не по-малък боклук. При невъзможност е добре да го направиш поне малко по-смислен, така че да казваш нещо, с което да извиниш двата часа скука. Ако и това не ти е по силите, пробвай да постигнеш комичен ефект, така че да те запомнят, ако не с друго, то поне с мускулната треска в коремната област на другия ден. Живо доказателство, че Монти Пайтън се справяха и с двете задачи и то с нищожен бюджет, е факта, че все още ви изскачат асоциации с Министерството на глупавите походки, когато видите някой да се носи смехотворно по улицата или просто гледате поредната сесия на парламента. Тук обаче няма да се докоснете до нито единият от аспектите на успеха. Сцените, които в трейлърът надървяха импотентните ви откъм филмови емоции очаквания, във филма се разминават с всякаква идея за съспенс. Героите са толкова безлични, че с нетърпение ще чакате появата на Албеният гъз, а, когато се появи, ще се чудите за това ли си дадохте петте лева.

Самият сюжет е тотално без всякаква връзка с главния. Явно е, че се опитва да следва отъпканите пътища на предците си и някакъв плюс му е, че извежда на преден план звездата на второстепенните роли в треторазрядни филми Дани Трехо, което му е и най-смелата постъпка. Това обаче не обагря с ореола на гениалността тиквата на Родригез – за сметка на това затвърждава славата му на радетел на мексиканската селяния в условията на буржоазната деградация на американските щати. А когато става дума за селска пот, боб и лютеница, няма как да не вмъкнем и задължителните религиозни мотиви – къде с помоща на някое чевръсто с пушкалото чиче-католиче, къде с някоя още по-чевръста в бедрата фейк монахиня, която естествено под светите одежди е гола, както майка я е родила. Да не забравяме, че и самата майка може да е някъде наблизо и то в същото амплоа за подсилване на ефекта… Е, още ли не сте се издрайфали?!…

„Predators“

Режисьор: Nimród Antal
Сценаристи: Alex Litvak, Michael Finch
Жанр: Action, Adventure, Sci-Fi, Thriller
Каст: Adrien Brody, Topher Grace, Alice Braga, Oleg Taktarov, Laurence Fishburne, Danny Trejo

Има няколко добри новини по повод на „Хищници“ и всички те са свързани с името на Родригез. Първата е, че НЕ той е режисьор на продукцията, а унгарският режисьор Нимрод Антал, чиито два-три филма не съм гледал, но имам желанието да гледам само единия – „Контрол“. Втората е, че НЕ Родригез е сценарист на „Хищници“, което си е сериозен повод за напиване от главозамайваща радост. А третата е, че, ако погледнете в страничката на Родригез в IMDb, ще откриете, че той НЕ Е и още много други неща в „Хищници“, което пък ме кара да си мисля, че светът всъщност не изглежда да е чак толкова лошо място за живеене. С други думи верният сподвижник на за разлика от него талантливия Тарантино в случая е дал само продуцентската си благословия и ограничен брой вербални напътствия на Антал, след което – за радост на милионите почитатели на хищническият франчайз – е тръгнал да драйфа музата си някъде другаде (вече разбрахме къде).

Другата положителна новина е, че добрите новини не свършват до тук. След последният „Рамбо“ отново открих, че един пестелив сценарий без да блести от оригиналност и претенциозни напъни може спокойно да накара кинозрителя да затаи дъх и да следи с интерес драмата на героите дори и филмът да не предлага масовки от CGI ефекти. Ако имате навика достатъчно внимателно да следите филмовият диалог и да се опитвате да си дадете сметка какво означава сценариста да не ви смята за кръгли идиоти, на които с всяка реплика героите трябва да обясняват какво и защо се случва, „Хищници“ е добър пример за това как пестеливата реч генерира реализъм, в основата на който лежат много от достойнствата на лентата.

Съвсем нямам намерение да разгласявам колко добър е филма, но съм близо до това да прокламирам колко не лош е, защото, ако някое заглавие е имало чистосърдечното желание и подплътените амбиции да се завърне към корените си, то „Хищници“ е едно от тях и се справя повече от подобаващо. Колкото и стереотипни да са самите герои, всеки от тях си има идентичност и постъпките му са логически обусловени от нея. Когато очаквате някоя „патка“/“паток“ да направи титанична и самоцелна глупост само и само, за да нагнети атмосферата в кино салона, тук не очаквайте точно това. Единственото по-значително недоразумение и от актьорски, и от сюжетен характер бе абсолютно не на място появилият се Лорънс Фишбърн, чието присъствие изтрих от съзнанието си веднага след края на финалните надписи.

Повечето от останалите актьорски превъплъщения са достатъчно приемливи, като Алис Брага с умиление ми напомни за младата Карън Алън от „Starman“ (1984), с която определено имат поразителна външна прилика, а Броуди си беше подобаващо антипатичен, но тук това дори му отиваше.

Интересен факт по отношение на единият от сценаристите (Алекс Литвак) е, че същият е съсценарист с ветерана Андрю Дейвис на планираният за 2011 „Тримата мускетари“, който обаче ще имаме нещастието да е режисиран от Paul W.S. Anderson. Нямаше да си правя труда да спомена този факт, ако в ролята на кардинал Ришельо случайно не разбрах, че е включен самият Кристоф Уолц (или Волц, или както е там) запратил ни в космоса с невероятното си изпълнение на полковник Ханс Ланда в „Безславни копилета“.

Е, стана ясно, че днес добрите новини, ако не повече, са поне колкото лошите, а това винаги е по-добре отколкото изобщо да ги няма, така че стискайте палци и занапред красотата да не изостава фрапиращо от неадекватните режисьорски превъплъщения на тоталния смешник в занаята Робърт Родригез. За съжаление аз не храня кой знае какви надежди…

Надценените и подценените филми на десетилетието

 Настоящият списък ме научи, че няколкото хиляди филма, които излизат годишно, са всъщност около 300 и никак не е трудно да ги пребродиш, за да си избереш любимо(-и) заглавие(-я). Добре беше да го знам, защото, предварително сблъсквайки се с предложението на Ламот и Иво да изтъкна по три филма за всяка от последните десет години, накарали ме да се почувствам добре, се изправих пред стена от обезобразени трупове на отдавна гледани филми, които нямаше да разпозная и посмъртно. Благодарение на Ламот, който учтиво ми предостави този линк, успях да си извлека един (нелице)приятен списък на надценените заглавия от последното деситилетие. Понеже знам, че ще ми го биете в главата, а някои от вас и дълбоко ще се засегнат, защото ще спомена култови за тях заглавия, веднага ще ви кажа, че вината този списък да изглежда така е изцяло на Ламот. Търсете го в БАН, катедра Химия и си вземете бухалката, повтарям бейзболната бухалка, не шибалката за мухи – все пак едва ли искате просто да спомогнете сутрешната му ерекция.

**************************************************************

НАДЦЕНЕНИТЕ ФИЛМИ НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО
**************************************************************

2000

„Уно Мементо“ – винаги съм се питал какво ли ще да е да изгледам първо края на поредната серия от любимата си кримка и после без притеснения от сорта на „Ай стига бе, тоя дали ще го убият?!“ да изгледам началото и средата. С „Уно мементо“ дори не ми се наложи да си играя със слайдера, достатъчно беше да си повия краката с топло одеяло и да посърбам два часа гореща боза.

„Радиатор“ – много може да се говори за този оскаров лауерат, но едва ли някога ще се каже нещо… съществено. Важното е, че дъ биг кохонес на Ръсел Кроу и напомпаното его на чичко Ридли Скот лъснаха под римското слънце като легионерски гъзове насред поле от посечени варвари.

„Арменско куку“ – няма как да не се вълнувате от вътрешния свят на американските юпита, преситили се от благинките на живота… Не се вълнувате? Спокойно, в този филм и без това никой няма да ви пита.

2001

„Изкуствен пелтек“ – два часа ще изучавате какво се случва на един пелтек, докато не осъзнаете, че всъщност не му се случва нищо особено.

„Свалките на черния ястреб“ – ако не ви е ясно какво точно прави Америка с някои страни от африканския континент, както и в Близкия изток, то този филм ще ви го разясни от А до Я – сваля ги, вкарва им малко романтика направо в задния двор, от което на американците им се натопорчва самочувствието и така те тръгват да се изживяват като супергерои, поради което започват да си бухат едни статуетки направо в задните дворове, само че по по-любезния начин. Разбира се чичко Ридли цели най-голямата статуетка, но тази година халтурата му е прекалено стегната, за да я поеме.

„Сдухан ум“ – определено сред най-добрите филми на 2001-ва, което не говори съвсем добре за киноиндустрията през тази година. Отново тук се изявява любимеца на Ридли Скот, но този път си е прибрал топките или поне така си мисли, докато ги влачи на половин метър зад гърба си.

2002

„Стисни го, ако ти стиска“ (европейско нецензурирано заглавие „Стисни го, ако те протрива“) – човекът, за когото е измислено режисьорското столче, титанът на режисьорския занаят и Моисей сред юдеите, Стивън Спилбърг в най-пълна степен заслужава наградата златното цукало за 2002-ра с тази си велика епопея, възвеличила борбеният дух на дребния шмекер Леонардо ДиКаприо. Ако търсите поуката, то тя е, че таланта винаги изплува. Поразсъждавайте върху това, обмисляйки как ли биха се отразили ораторските качества на Хитлер, ако същите днес бяха впрегнати в рекламната политика на Хоум шопинг. Дали нямаше всички да сме щастливи притежатели на наколенките на доктор Ливайн.

„Специален домат“ – някак не ви се вярва, но тази година вторият приз отново е не където трябва. Потреперват ли ви шортите всеки път, когато чуете думата „фантастика“ да се преплита с името на чичко Спилбърг – е, това е, защото сте фенбойче по скротумски и все се надявате, че дребното еврейче няма да издрайфа поредната си дрисня от рода на „Индиана Джоунс и кралството на кристалните черепи“. Е, да, ама сте в грешка, защото тази фантастика с криминални елементи сама по себе си не е нищо повече от „Лека нощ деца“ в симбиоза с „Монолози за вагината“.

„Заразно кво?“ – да бе, и аз си умирам да гледам Мила Йовович в „тай чи“ и други пози.

2003

„Реката на майните“ – не ме разбирайте погрешно, обожавам Истууд от времето на „Непростимо“ и „Мостовете на Медисън“, но след това „го хванаха безличните“.

Иначе постна година…

2004

„Вибраторът“ – отново Лео, отново самолети, отново неясно какво. Вече дори не си спомням кой беше последният добър филм на Скорсезе след „Добри момчета“. Всъщност сетих се, но за него след малко…

„Убийствен мързел“ – гледайки го ме налегна такова безсилие пред „даровитостта“ и „оригиналността“ на въпросния сценарист, че чак ме домързя да спра филма – просто се облегнах и заспах.

„Бебе за милион памперса“ – клин Клинт избива. Така го избива, че същият вече не знае какво точно прави. На тези години човек трябва по-често да си сяда на задника и да си почива.

„(Дошъл ли ви е) терминът“ – мисля, че знам какво е сатира, но, когато става дума за съчетаването й с метафора, Спилбърг издиша почти толкова ефектно, колкото Хинденбург някога е издишал над Ню Йорк. Затова пък буквализмът на историите му за Втората световна все още е ненадминат еталон за перфектно свършена работа. Какво да го правя тоз – да го критикувам ли, да го разцелувам ли…

2005

„Град на гЪзЪ“ – ЛЮБИМИЯТ МИ! Тук направо ще копирам коментара ми при Ангел: „Визуално ноар пиршество, което можеше да избие рибата, ако сценарият не бе плоска поредица от опити да пунтира нещо, което явно не разбира плюс диалог (и глас зад кадър) писан(и) от четвъртокласник. С цялата тази визия можеше да се получи заглавие, което да оттеква през вековете. Вместо това Франки Милър си изми ръчичките с петолевките на зарибените дечица, което веднага ме подсеща защо Робокоп 2 & 3 съксват отвсякъде.“

„Бèсно кралство“ – страхотно, отново Ридли! Ако се чудите защо героинята на Сигърни Уивър от „Пришълец“ носи звучното име Рипли, бъдете сигурни, че Ридли е „навявал“ за себе си. „Небесно кралство“ не е по-далеч от манията за величие на тоя исполин в налагането на жанрова мода в киното още от времето на „Пришълец“. За съжаление и тук всичко е омацано с един неподражаем в наивитета си и изнасилен в желанието си да поддържа пламъкът на драмата сюжет.

„Гадост и изгъзици“ – не знам кой е излъгал Кийра Найтли, че става за актриса, но на същия трябва да му се изтръгнат топките с керпеден и да бъдат провесени пред студията, тъпоумно тръгнала да измества ненадминатата адаптация на BBC от 95-та.

2006

„(3)00“ – или „Двете нули“, както е познат в Европа, е филм за това как оправданието „Е, той все пак е правен по комикс!“ може да те докара до състояние, в което да не знаеш дали пък случайно наистина не живееш в двуизмерна книжка с картинки и всички около теб намират това за прекрасно.

„Кървав диамант“ – Лео, Джимон и разни приключения, завършващи с поучителната смърт на потъналия с Титаник. Да, добре, както и да е.

„В като Венета (Райкова)“ – след като Уашовски се взеха насериозно след грандиозния успех на „Матрицата“, нещата тръгнаха към безкомпромисна философия, нищеща смисъла на живота и политиката, което нямаше как да не ни напомни за сигнално жълтата Вендетка. При нея поне има какво да се види.

„Яйцата на хората“ – изтъркан сюжет, притеснително слаба визия за антиутопичното бъдеще и два часа обикаляне по мъките. Не, мерси.

„Хълмовете имат яйца на очи“ – глааааааден съм! Ламоте, заради тебе вече три часа пиша и издирвам филми като сбъркан. Надявам се имаш достатъчно добро обяснение на какво дължа това непосилно мъчение.

„Клиторът на Леонардо“ – поклон, Вал, за оригиналното заглавие, което между другото казва всичко.

„(Знамената на) ваш`те майки!“ – ами на Клинт Истууд явно чавка му е изпила мозъка.

2007

„Зодиак“ – има хиляди по-полезни неща, които да правите, от това да гледате този филм, и едно от тях е да си прочетете хороскопа за месеца.

„Аз съм леген, да!“ – единственото по-неприятно изживяване от това да гледате Уил Смит да се изживява като легенда, е да гледате как същото прави сина му в изгъзицата „Карате Кид“.

2008

„Черният рицар“ – след това разпростиране по темата, вече нямам сили да го анотирам.

„Трансформациите на Брад Пит през годините“ – „Бенджамин Бътън“ е ярък пример за това, че човек трябва повече да чете, отколкото да се застоява пред монитора.

„Изгори преди да го гледаш“ – да, искаше ми се да го бях направил.

„Замяната“ – ех, Клинте, Клинте. Добре че поне Джоли ти изнесе филма на мъжествените си плещи.

2009

„Вонята е опиат“ – този филм спечели Оскар… С това се изпари и последната капчица детска наивност, до този момент капсулирана нейде дълбоко в душата ми. Оттук нататък Академията спокойно може ДА ГО ДУХА!

„Танцуващият в сектор 9“ – правилно разчитате – „Аватар“ беше „Танцуващият с вълци“ в космоса, „Сектор 9“ – един доста по-егоистичен „Танцуващ с вълци“ в Южна Африка. Извънземни, развили технологии изпреварили ни с векове, съвсем естествено притежаващи интелекта на паразити, живеят сбутани в гето, а земляните пет пари не дават. BRILLIANCE!

„(Не)сериозен човек“ – и тук съм се разпростирал. За съжаление рошавите братя се изчерпват от време на време и вместо да „презаредят“ с разпускаща творческа „суша“, те продължават упорито да се натискат за шибаните статуетки. Да им приседнат дано.

„Кондомите“ – няма как да сте очаквали нещо по-различно от режисьора на „300“, освен да продължи с градацията в следния ред – героизъм, героизиране, геронтомания, Зак Снайдер.

„Обществен мрак“ – и за него съм драскал. Стерилно безличен го описва достатъчно кратко и ясно.

„Пред ложе(ние)то“ – този филм възкреси Сандра Бълок. Не само, че не стана ясно защо, но не стана ясно и как. 2009-та като цяло е една огромна мистерия за филмовия ми нюх.

„Пара под ненормална активност“ (европейско заглавие: „Въздух под налягане“) – тъпи, шибани американци.

********************************************************

ГОЛЕМИТЕ ФИЛМИ НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО
********************************************************

2000

1. Malena
2. The Patriot
3. Crouching Tiger, Hidden Dragon

Подгласници:
Chicken Run
Unbreakable
Erin Brockovich
The Emperor’s New Groove
O Brother, Where Art Thou?
The Road to El Dorado

2001

1. Vanilla Sky
2. Moulin Rouge!
3. Mulholland Drive

Подгласници:
Shrek
Monsters, Inc.
The Majestic 
Training Day
Rat Race
The Score

2002

1. 25th hours
2. The Pianist
3. Chicago

Подгласници:
Gangs of New York
The Hours
Hero
Ice Age
Lilo and Stitch
The Mothman Prophecies

2003

1. Cold Mountain
2. Girl with a Pearl Earring
3. Finding Nemo

Подгласници:
Hulk
Love Actually
Matchstick Men
Touching the Void

2004

1. The Incredibles
2. The Passion of the Christ
3. Troy

Подгласници:
Collateral
The Notebook
Man on Fire
The Village
Closer
Around the World in 80 Days

2005

1. Corpse Bride
2. The Producers
3. Madagascar

Подгласници:
Walk the Line
The 40 Year Old Virgin

2006

1. Apocalypto
2. Casino Royale
3. The Fountain

Подгласници:
The Devil Wears Prada
United 93
Little Miss Sunshine
Tenacious D in The Pick of Destiny
Hoodwinked!

2007

1. No Country for Old Men
2. Sweeney Todd: The Demon Barber of Fleet Street
3. Sunshine

Подгласници:
Michael Clayton
The Mist
The Simpsons Movie
Elizabeth: The Golden Age
American Gangster
Stardust
The Jane Austen Book Club
Becoming Jane

2008

1. The Reader
2. Let The Right One In
3. Seven Pounds

Подгласници:
Kung Fu Panda
Rambo
Vicky Cristina Barcelona
Iron Man
Get Smart

2009

1. The Road
2. Moon
3. Toy Story 3

Подгласници:
12
Inglorious Basterds
Taken
Pandorum

The Dark Knight (2008)

Режисьор: Christopher Nolan
Сценаристи: Jonathan Nolan, Christopher Nolan
Жанр: Action, Crime, Drama, Thriller
Каст: Christian Bale, Heath Ledger, Aaron Eckhart, Michael Caine, Maggie Gyllenhaal, Gary Oldman, Morgan Freeman

Миналата седмица под пост на inni4ka върху дългонабиралият скорост и вече плъзнал по кината „Inception“ небрежно „драснах“ коментар, онагледяващ „добрите“ ми чувства към друго високостойностно произведение на същият режисьор, а именно „The Dark Knight“. Режисьорът е Кристофър Нолан, клеветникът съм аз, а inni4ka беше така любезна да ми опонира, защитавайки режисьорската му чест. Вероятно до дебат нямаше да се стигне, ако не бе обструктивния анонимен коментар, предложил ми да се гръмна – явно, защото нищо не разбирам от кино, което до голяма степен е вярно, защото аз освен да гледам никога не съм се и опитвал да „правя“ такова. Затова в качеството си на наблюдател с известни традиции в асимилирането на кино-продукции реших, че не мога да пренебрегна напиращото в мен желание да споделя какво наистина мисля за работата на Кристофър Нолан по батмановото продължение, а по този начин и да отговоря на inni4ka за причините обосновали струящият от мен негативизъм.

Като човек в отпуска, чието време е ценно, като ваза от династия Мин за комисинер-продавач в Сотбис, ще си спестя доста от потенциалният текст и въпреки това ще се опитам да не пропусна нищо. Как става това ли? И аз не знам, но сега е момента да разбера.

Започвам от най-тривиалното – монтажа, който принципно ми е най-малкият проблем. След спиращото дъха начало, обещаващо много и същевременно загатващо колко фалшив героизъм ни очаква оттук нататък в лицето на явно изтормозения от лични проблеми Били Фичнър, следват кадри, в които Батман и верният му иконом (тук вече съвсем не „онзи сухар“, а някакъв доразвит и ъпгрейднат труженик на професията с военно минало) съвсем в реда на традицията си разменят загрижени реплики. Камерата прескача от лице на две и обратно, а резултатът е, че някак си се губят кадри между джъмповете. Е, сигурно аз толкова му разбирам. Същевременно ситуацията е съпроводена от високоинтелигентни забележки, за съжаление бъкащи от посредственост, като например: „Всеки си има граници, мастър Уейн. Някой ден ще го осъзнаете!“…

За да не губя време в презентации, ще подема едно неангажиращо изброяване на режисьорските решения в хронологичен ред:

– Нов мизансцен, съдебна зала, Харви Дент към мафиотския бос: „Ще те вкарам зад решетките, Съли!“. Трогателно…

– След момент, в който Дент е отървал смъртта на косъм благодарение на засякъл автоматичен пистолет, той и възлюбената му вървят в кулоарите на съда, усмихват се, фамилиарничат и си подхвърлят остроумни забележки за кариерите си. Това явно е израз на дълбоки чувства, подчертаващ титаничния реализъм на повествованието.

– Среща между Дент и комисаря – остроумията продължават. Някои хора просто не могат да говорят нормално.

– Момент, с потенциала да разкрие интересен нюанс от характера на Олдмановия персонаж, е прецакан с невинността на пеленаче изцапало пелените си – думите му са почти заглушени за сметка на нахлуващ кадър със сградата на Уейн Индъстриълс и глас презентиращ бъдещо сливане между компанията и някви китайчета. Естествено, личният елемент е убит за сметка на корпоративни сделки. Явно в този филм характерите на героите по значимост се нареждат някъде след декорите. За съжаление самите декори също ги няма, затова пък се скъсваме да гледаме разни актуални небостъргачи. С други думи, шибай се, Готъм, ти вече си отживелица!

– Морган Фрийман движи корпоративни сделки, занимава се детайлно с финансовата им част и в същото време е най-шибано иновативния инженер в Готъмско… Камоооон!?

– Дент и възлюбената му – поредната доза остроумия, придружени с нестихваща лавина от усмихнати лица. Извинявайте, в това кино предлагате ли пликчета за повръщане!

– До тях доближава Брус придружен от… познахте – статистка, която при представянето дори няма да си отвори устата, за да каже: „Приятно ми е“, защото явно в Русия (откъдето е) тези условности са отживелица. Затова пък минута по-късно ще обсъжда борбата с престъпността с открояващ се руски акцент, но… такава е ситуацията, статистите са затова – да са прост(о/а) част от фона. На кой му пука, че неуместното им присъствие би изглеждало гротеско дори до по-голямата гротеска в случая – самият Батман.

– Предвид цялата тази алогичност и преливащ от реализъм сюжет, Нолан решава да привнесе един нов елемент към образа на Жокера, а именно – мотивировка. Интересното обаче е, че въпросната, въплътена в думите на верният батманов иконом, се изразява в краткото словосъчетание „пюър ийвъл“. С други думи на света има зло и Жокера го олицетворява. Самото зло разбира се няма нужда да се мотивира – това е все едно да мотивираш водата да е мокра. Та Жокерът е някакъв нов аналог на Дявола… Нолане, по струната на лековерния американски християнин ли играеш или просто си подритваш скротума (извинявай Скротуме)?!… (Най-пародийното в цялата ситуация обаче е, че Кейн дава пример, в който въпросното „зло“ по-скоро удря на бирмански Робин Худ, отколкото на някакъв ултимативен злодей. Започвам да се чудя дали една глупост сложена в устата на достолепна фигура като Кейн, произнесена с подобаващата интонация и в лицето на камера, снимаща филм от легендарната поредица Батман, е всъщност по-малко глупава… или напротив?…)

– „Let’s put a drama on that movie!“ – Жокера заплашва, че ако Батман не се разкрие, той ще започне да убива наред. Следва сцена на двойно убийство, присъстват полицейският инспектор и помощницата му, появява се и Батман, хвърляйки остроумната забележка, че му трябват 10 минути на мястото на престъплението преди хората на испектора да съсипят евентуалните улики. Забележката е тотално не на място, няма никаква случка преди това, която би могла да накара Батман да хвърли такова обвинение върху качествата на съвестните полицаи и въпреки това той я прави. Защо? Отговорът идва мигновенно – за да може в следващата си реплика помощник-испекторката да хвърли препъни камъка, нагнетяващ драматизма в ситуацията: „Обвиняваш нас?! Та тези хора са мъртви заради теб!…“. Така е, когато терористът каже, че ще убива хора, докато не му бъдат предадени няколко жертвени агнеца, като например невръстни дечица, вие решавате, че жертвата им си заслужава, за да ви остави ЗЛОТО намира… Този филм просто бъка от житейски дилеми.

– Борбата с престъпността набира скорост. Задейства се план „БЕ“ (идва от „БЕ вий добре ли сте!“). Комишънър Гордън преиграва, изсценирайки собствената си смърт. Разбира се, поантата предстои – той не уведомява жена си и тя научава лъжливата „истина“, че е мъртъв. Какво по-естествено от това – обичаш жена си и децата си и, за да ги предпазиш от посегателствата на Жокера, решаваш да им докараш инфаркт, вместо да ги подготвиш, казвайки им за тайният план. Е, как, всичко трябва да бъде достоверно дори и мъката на жена ти и невръстните ти дечица. А и професионалните задължения на героя явно са над всичко. Бащенски и съпружески инстинкт (?!) – не и в този филм!

– Речта на Харви Дент… Тук просто ще си замълча. Идваше ми да си зашия очите и ушите само и само да не слушам фалшивият мелодраматизъм от устата на иначе вторият по личност сред безличните актьори в това фиаско.

– В следващата сцена необособеното подобие на женски персонаж Маги Джиленхал чете морал на Батман, но в трето лице пред очите на Майкъл Кейн. Проблемът е, че дори и тригодишен би схванал, че доводите й са абсурдни, особено на фона на факта, че през пет минути същата хойкаше ту с белия, ту с церния рицар, защото… ами как да устоиш на мъже с власт. С други думи курва чете морал в момент изпълнен с драматизъм. Добре де, ще перифразирам: Шибана курва чете шибан морал и това минава за шибан драматизъм!

Усещам, че още не съм преполовил филма, а някак си мастурбациите на Христофор не секват, което сериозно започва да накърнява рецепторите ми за естетизъм… А както е видно и да изчерпват търпението ми.

– Батман и Жокера беседват върху теми от битието. Прокрадват се елементи от „Нечупливият“ – Злото няма как да съществува без Доброто. Моментите на засвидетелствана обич разчувстват лековерния кинозрител и той става доживотен фен на творчеството на режисьора, колкото и същия да повтаря всевечни банализми. Да вкарваш реплики за човешката природа в устите на героите винаги е събуждало в мен естественият ми порив да си нарежа вените „на ситно“.

– Една от най-нечовешките (в буквалният смисъл на думата) трансформации обаче е тази на Харви Дент. Целият ми арсенал от въображение и житейски опит не успяха да ми помогнат да се добера до мотивацията на Двуликия Харви Дент, внезапно превърнал се от човек с дълбоко чувство за справедливост, с ненакърнен морал и завидна ценностна система в гневно, безлико, алогично, непонятно в гнева си и тотално аут-ъф-сенс същество, което с лека ръка, така сякаш си сипва захар в чашата с кафе е готово да отстреля синчето на комисаря „баш“ пред очите му. Кое предизвика това непонятно решение на сценаристие? Каква неземна сила прокара тази „гениална“ сюжетна развръзка? Времето все още не е дало еднозначен отговор на този въпрос, но аз подозирам какъв е, както и всеки от вас запознат с оригиналните приключения на крилатия плъх – режисьорът е трябвало някак да вкара драмата на двуликия герой сред останалите сценарийни недомислици, но точно така някак (както през останалата продължителност на филма) Нолан се проваля.

Има само два варианта да припознаете „своят филм“ в точно този филм – или въображението ви да довнася повече идейна подплътеност в него, отколкото реално има, или просто да сте се понесли на хайп-вълната, възвеличала наистина забележителното изпълнение на Леджър. Астрономическият рейтинг в IMDb е дело на вторият вариант. А има и трети, който обаче няма да спомена, за да възпра напиращият в гърдите ми цинизъм. Опитите за вкарване на някакъв тинаничен подтекст в словата на главните протагонисти изобщо не са за коментиране. „Гениалните“ планове на Жокера обусловени от невъобразим брой случайности, самоцелни решения на обичайните заподозрени и следствие от телепатичните (явно) способности на картоиграча седяха толкова изкуствено върху цялостния плот, че по едно време даже вече не ми правеха впечатление, ами просто ги приемах на доверие с идеята, че все някога всичко това ще свърши в нещо като сподавен хепи енд (в случая завършващ с мъдрите слова на комисаря, от които вече дори не ми стана смешно).

Въпреки това не мога да заключа, че „Черният рицар“ е лош филм. Той просто не е толкова добър, но статута му на велик, го прави особено омразен за възприятията ми и в този смисъл се отразява и върху крайността на коментарите ми. Във всеки случай задаващият се трети ноланов Батман вече ме изпълва с повече скепсис отколкото прогнозите за 2012-та, така че нещото, което ще направя, е да се капсулирам в очакванията си за фалш, пореден, ситуиран много далеч от бъртъновата класика.

Герои на нашето време: Яките пичу`е

Пак се набутах. Елфа ме кастна за новата супер продукция „Яките пичу`е от Свещенната гора“, в която ще вземат участие и много други големи имена, които в следващите няколко реда ще се опитам да ви презентирам подобаващо зле:

– Индиана Жоунс – от малък бил запленен от образа на древната шумерска богиня на плодородието Инана. В годините на плодородието си бил хванат от пазача на местния музей да мастурбира пред нейна статуетка, както и пред платно с образа на Венера Милоска. Нанесените щети върху експонатите са отстранени след реставрация.

– Хан Соло – преди да стане междузвезден контрабандист, често бил засичан да обикаля местната римокатолическа църква, опитвайки се да измести солиста в църковния хор. Когато не търсел солова изява, обикалял блатата и замерял жабите с камъни. Това занимание предопределило взаимоотношенията му с другият известен контрабандист от междугалактическата сага – Джаба Хътянина.

– Роки – до 14-годишна възраст живял изолирано в месарски склад в едно от предградията на Чикаго. И до ден днешен местните жители твърдят, че никога през живота си не са яли толкова крехко говеждо месо. Ако сега тръгнете по улиците на въпросното предградие, ще чуете в непринудени разговори между гражданите умилителни възклицания като: „Где е момчето с кривата устаааа, беее!“.

– Рамбо – типичен тюфлек. 18-годишен напуска дома си, за да се впусне в приключения по поречието на река Меконг. Баба му твърди, че е заминал, защото объркал името на реката с любимия си герой от детство – шимпанзето Кинг Конг. Травмите, които получил във виетнамската джунгла, оставили неизличими следи в съзнанието му и до днес той продължава да бълва продължения на приключенията си.

– Джеймс Бонд (Шон Конъри) – почти сигурни източници твърдят, че в нощта след премиерата на „Dr. No“ (първия филм за Джеймс Бонд) Нейно Величество кралица Елизабет потърсила усамотение в покоите си и, след като поръчала да й донесат 4 килограма краставици, пожелала да я оставят на спокойствие. Днес Шон Конъри е Сър Шон Конъри.

– Мръсният Хари – сменил набързо няколко биографа, защото го дразнели как дишат. Телата им все още не са открити.

– Супермен – в края на 70-те години легендарният Кристофър Рийв открива цяло ново течение в модната индустрия. Хората масово започват да обличат долните си гащи върху панталоните. Модни къщи по цял свят фалират, което води след себе си съкращения и трусове на фондовата борса, както и смяна на политически лидери.

– Филип Марлоу – в годините на съзряването си носи гълъбовосин костюм с тъмносиня риза, вратовръзка и кърпичка в горното джобче, черни високи обувки и черни памучни чорапи на тъмносини ивици. Бил е спретнат, чист, избръснат и трезвен и хич не го било еня дали на някой му пука. Изглеждал е точно така, както е трябвало да изглежда един добре облечен частен детектив, тръгнал на посещение при четири милиона долара.

– Батман – не е тайна, че баща му, дългогодишен ватман в готъмското метро, често взимал сина си, отивайки на работа, и дори веднъж го изгубил на левия завой за Тутракан. Предполага се, че точно тогава момчето се било надвесило от прозореца, за да хване летящ плъх за опашката и случайно залитнало. От този момент нататък малкият Батманчо се променил коренно и хрониките на града красноречиво говорят за това.

– Тарзан – дълги години полемиките за произхода на Саскуоч, не спирали да тровят големите умове, докато един ден един от тях не се запитал логичното: с кого Тарзан е споделял мочурливото си леговище преди да се появи възлюбената му Джейн. Антрополози усилено работят по случая.

– Форест Гъмп – има сериозни съмнения да се смята, че преди да бъде открит за Холивуд, Гъмп всъщност е бил бавноразвиващ се, но, започвайки снимки, в едно сумрачно ъгълче зад декорите му се „случила“ Робин Райт-Пен. След този случай той „влязъл“ в роля и оттогава всички го знаем като геният на столетието.

Други лауреати, заслужили мястото си в този списък:

– Индира Ганди (често бъркана с дясната ръка на Индиана Джоунс) – лексикално предопределена за тази категория без оглед на първичните й полови белези.

– Махатма Ганди – за големият Бен Кингсли все още се говори, че се е въргалял мъртво пиян с 64 девственици в пещера в южен Афганистан, докато Махатма лично изпълнявал себе си в продукцията на Сър Ричард Атънбъроу.

– Списъкът на Ссссчиндлер – цели две попълнения – Лиъм Нийсън и (този път истинският) Бен Кингсли.

Мисля да приключа с тази стена на (по)зòра, че ми стана съвестно. Денят преваля, а ето, че изръсих повече глупости, отколкото ми е дневната дажба. Сега сте вие, пичу`е…